Алма Йохана Кьониг
Младият бог (7)

На всичките сто пилона на игрището бяха издигнати домашните императорски флагове^[1] които плющяха на утринния вятър. Игрището ехтеше от подвиквания и забележки, от цвилене на коне, от брътвежа на зрителите и от смях.

Огромният кръг беше разделен като че ли на три цветни пояса: изумруденозелена тревна площ, светла пясъчна ивица и блестящо бяла писта от чакъл. В ранното слънце цветовете ослепяваха с блясъка си. Навсякъде се упражняваха играчи с топка, скачачи, борци, диско- и копиехвъргачи, водачи на колесници, ездачи й бегачи. Голите, съвсем млади тела на принцовете и техните придружители, на синовете на местната аристокрация и на богати либертини, намазани с масло и облени в пот, лъщяха във всички тонове — от светлия цвят на цитрусово дърво до чернеещ се бронз^[2].

Пизон, с лък в ръце, тичаше с елегантни скокове по пистата на стрелците и викаше:

— Не опъвай така силно лъка! Не свивай така рязко! Отпускай бавно! Така! Добре, много добре, Британик!

Британик беше застанал с тежкия си антилопов лък в позата на стрелеца Ерос. Издал долна устна напред, сбърчил чело и удряйки с пестник във въздуха, каза:

— Само пет попадения от дванайсет! Какво е това, Пизоне?

— С тежкия нубийски лък ли? Помисли си сам дали преди половин година изобщо би могъл да постигнеш и толкова!

— Ох, би трябвало да мога колкото теб във всичко, във всичко! — въздъхна Британик. Той щракна с пръсти и един от робите му се приближи, за да избърше с кърпа лицето, врата и ръцете му.

— Но аз съм на двайсет и две години — утеши го Пизон и по навик се усмихна само с очите си.

— Двайсет и две години! — засмя се Британик, при което се появиха трапчинки и зъбите му блеснаха. — Дали ще стигна някога тази възраст?

— Нека боговете ви я дарят! — изрекоха Пизон и робите в хор.

— Жаден съм — Британик направи знак към кошницата, която един роб носеше и в която виното стоеше на топло под пухена завивка. Робът повдигна завивката и свали златния капак на чашата. Но преди Британик да я поеме, Пизон протегна ръка.

— Извинявай! Къде е Хилант? Аз и прегустатор на принца ли трябва да ставам?

Хилант, изпълнявал тази служба още при Месалина, се приближи бързо и Британик търпеливо зачака повехналата, беззъба уста да отпие първата глътка.

— Нека те подкрепи, пиленце мое! Да ти даде дълъг живот! — шепнеше нежно старецът, докато Британик пиеше с жадни глътки. Робът се обърна сияещ към Пизон:

— Пие също като императрицата, като майка си, господарю. Със затворени очи, с всичките си сетива.

— Благодаря, добри ми старче — каза Британик, поемайки дъх. Доброто отношение към робите за него, както и за баща му Клавдий, бе нещо съвсем естествено и робите, които осмиваха бащата за това, боготворяха сина за същото.

— Изморен съм — каза Британик и се облегна на ръката на Пизон. — Да отидем при дървото.

Единственото запазило се дърво в цялата арена беше един стар чинар, чиито мощни клони, на сиви и жълти петна се преплитаха един в друг като тела на питони.

— Нали не мислиш наистина, че биха се осмелили да ми сторят нещо тук, пред очите на всички? — попита Британик през смях.

Пизон се огледа. Робите ги следваха на разстояние. Отговори му сериозно:

— Не, докато мога да го предотвратя. Вървяха и Британик бъбреше.

— Знаеш ли, когато гледам понякога някое момче по улицата, дето си кара магарето и си яде динята без прегустатор, нали разбираш, такова момче, което съвсем сигурно може да разчита, че ще стане на двайсет, на трийсет и на седемдесет години, тогава се питам дали не бих искал да си сменя мястото с него. — Погледът му, който се рееше в далечината, се спря на Пизон и той се усмихна с милата си, наследена от Месалина усмивка с трапчинките. — Но въпреки това ми се струва, че предпочитам да бъда Клавдий Британик.

Със звучна прозявка той се хвърли на тревата и се протегна, подритвайки с крака във въздуха — същинско кученце. Беше загорял и здрав като орех. Блестеше от маслото, с което беше намазан. Само по гърба и по още закръглените му като на момиче плещи при едно падане се бе полепил светъл пустинен пясък, с който беше насипана пистата за бягане и който доставяха с кораби за игрището на принцовете.

Пизон лежеше със затворени очи и разперени встрани ръце като разпънат.

— Пизоне?

— Мм?

Мълчание.

— Е?

— Слушай, Пизоне… Аз съм мъж. Пизон се извърна.

— Какво искаш да кажеш?

Британик се захили.

— Какво! Да не си легнал с нея? Не може да бъде! Британик свали червената лента от челото си и закима в отговор, а гъстите къдрици паднаха върху очите му.

— Че кога? Венера да ти е на помощ!

— Тази нощ. Всички спяхте като заклани.

— Слушай, Британик. Ти си само на тринайсет години!

— Тринайсет и половина. И почти толкова голям, колкото Домиций на шестнайсет!… Не помниш ли какво ни разказа през есента Бур за партите — че на тринайсет години синът на вожда трябва да се е проявил като мъж и да е убил някого.

— При нас нравите не са толкова сурови. А и не мислиш ли, че в такава ранна възраст Ерос може да ти навреди?

Британик се засмя с дяволитата си усмивка.

— Нали точно днес ме похвали за стрелбата с лък… Оо, Пизоне, аз съм мъж, та ако ще и сто пъти да ме показват пред народа на Рим как подтичвам в детските си дрешки след дългата тога на Домиция!

Пизон пак се отпусна на тревата. Заговори с усилие:

— Какво ще каже Октавия, като чуе, че си спал с робинята й?

— Странно! — засмя се момчето и с дългите си тънки пръсти погали двете издути сини вени на високото чело на Пизон. — Щом заговориш за нея, твоят аписов белег^[3] веднага проличава!… Октавия ли? Тя не ми забранява нищо и разбира как аз постоянно живея с чувството, че не разполагам с толкова време като другите. А и не съм лигльо като Домиция. Искам да видя всичко, да науча всичко, да се насладя на всичко…

— Британик, сега наистина трябва да те помоля да не забравяш, че императорът ти е забранил да наричаш брат си по друг начин, освен с новото име след осиновяването му — Клавдий Тиберий Нерон!

— Как пък не! Този да ми е брат? Домиция е оловната плоча на гърдичките си за укрепване на драгоценния глас ли? Със змийската гривна и змийския си поглед, с мъдростите на Сенека за „доброто“ на езика си ли? — И при мисълта за това подобие на своята порода Британик цял се потърси с погнусата на здраво и младо животно.

— Британик!… Ако Нерон не ти харесва, не го подигравай, а се постарай да бъдеш по-добрият. Знаещ, че цезарят иска да се подчиняваш на по-възрастните, и ти трябва да изпълняваш волята му.

Лицето на Британик се разкриви, едва сдържайки сълзите.

— Знам само, че вчера баща ми ме прегърна нежно и ми каза: „Порасти само, и аз ще ти дам сметка за всичко, което съм направил.“ А когато дойде време да си тръгвам, той ме изпроводи с думите на Ахил към Телеф^[4]: „Ще те излекува този, който те рани!“… Познавам баща си и знам колко е добър — той става безпомощен срещу нападките на Палант, Агрипина и Домиций. — Британик подсмръкна ядосано, за да прикрие сълзите си. — Все едно какво ще стане с мен, но е възмутително, че искат да пожертват и сестра ми. Силан беше два пъти по-възрастен от Октавия, но той беше триумфатор и мъж! А като си помисля само, че тази полумаймуна Домиций трябва да се пъхне при нея в брачното й ложе… Оо, Пизоне, огорчих ли те? Пизон се засмя със стиснати устни.

— Толкова ли я обичаш? — прошепна Британик, загледан в благородното, издължено лице на своя приятел, което завършваше с високо чело със сини жилки.

Учителят мълча доста дълго, така че момчето се изправи засрамено и обидено. Най-накрая Пизон пророни:

— Много.

Момчето като че ли заговори на себе си:

— Аз не обичам Харида, а Харида е красива. Октавия е най-близкият ми човек на света, но виждам, че е грозна, а пък ти я обичаш!

Веждите на Пизон се вдигнаха над затворените му очи, като че ли се подиграваше на думите на момчето.

— Ах, Пизоне. Да можеше да се ожениш за нея, по-мил… — Британик млъкна и със здравите си юмруци разтърси ръката на Пизон. — Внимавай, идва Домиция!

Пизон отвори очи и се изправи, без да бърза. Откъм пистата, която образуваше външния кръг на стадиона, видя към чинара да се приближава група, запътила се навярно за баните. Разпозна Сенека, чийто звучен ораторски глас, изглежда, обясняваше нещо. Видя и Палант — високомерно елегантен като чистокръвна камила, до него Бур — мъж като дъбов пън, воин, загубил едната си ръка във войната с партите, но въпреки това най-добрият оръжейник, който един принц би могъл да си пожелае. И самият Нерон, чиято рижа коса сияеше като знаме, а след него пристъпваха Терпън, учителят му по музика и ораторство, Аницет, който го обучаваше по плуване, Амон, най-добрият водач на колесници в Рим, един египтянин лекар, равняващ се на двама, и цяла свита либертини. В сравнение с тях свитата на Британик беше като на беден клиент. Нерон, станал проконсул^[5] на императора и провъзгласен за „първенец на младежта“, едва шестнайсетгодишен, вървеше между двамата си учители, избрани от Агрипина да формират духа и тялото му — Сенека и Бур.

Беше облечен в бяла туника, стигаща до бедрата му като на водач на колесница според новата гръцка мода и препасана със златен колан, придържана на лявото рамо от една фибула. Бялата, нежна като на девойка кожа се бе зачервила силно от слънцето, белеше се и бе осеяна с безброй лунички. Раменете, ръцете и гърбът бяха със съвършена форма, само дето вратът му бе доста дебел. Възпитаникът на Бур пристъпяше с осъзнато превъзходство, но тялото му не можеше да се сравни по красота с това на неговия другар Отон, чиито гръдни и коремни мускули бяха сякаш от желязо и на човек му се струваше, че всеки удар по тях би отекнал звънко като удар по боен щит. Колкото и да бе млад, Нерон беше успял вече да създаде някаква мода. Всичките му другари, негови връстници, носеха косите си сресани над челото така, както фризьорът решеше принца, превръщайки недостатъка в предимство. Защото дебелата му като тел и непокорна коса за нищо на света не можеше да бъде сресана назад. Сребърен венец от маслинови клонки украсяваше слепоочията на Нерон. Чертите на лицето му бяха съвършено правилни и много красиви, с изключение на дълбоко хлътналите късогледи очи, които той непрекъснато присвиваше леко, като обикновено бърчеше чело. Може би това придаваше на лицето му израз на притворност, сякаш винаги е нащрек. Впечатление правеше устата. Яркочервена, с вечно влажни, неспокойни пълни устни, изписани със съвършена красота и същевременно неприлични за едно толкова младо лице. Гривна от масивно злато украсяваше лявата ръка на Нерон, а през пролуките й се съзираше подложката от кожа на отровна змия. И камшикът, който държеше, беше от злато; с красив жест той го отпусна надолу за римския поздрав на фехтувач. С поглед, насочен по-скоро към Сенека, отколкото към тези, които поздравяваше, той заговори с великодушна любезност:

— Боговете да са с вас, Гай Калпурний Пизон и Гай Клавдий Британик!

От самото начало Британик нямаше друго намерение, освен да поздрави Нерон така, както изискваше баща му, както повеляваше обичаят. Но сега той съзря целия разкош на предпочетения, видя олимпийския венец, гривната, която самохвално трябваше да потвърди легендата на Агрипина за намерената отровна змия в люлката на Нерон — един втори Херакъл. Огорчението му едва не го задуши. Той скръсти двете си ръце като роб върху голите гърди, наведе се доземи и каза с нескрит сарказъм:

— Поздравявам те покорно, Домиция!

Лицето на Нерон се покри с плътна червенина. Великодушната му усмивка падна подобно на нещо, което е било само залепено. Влажните алени устни се разтвориха и разкриха стиснатите, много остри зъби. Аницет, пристъпи пред него, като че искаше да нанесе удар, а Пизон дръпна Британик назад. Пръв заговори Сенека:

— Е, е, мой млади приятелю. Мисля, че на приятелски поздрав се полага приятелски отговор. Ела, Нероне.

Сенека като че ли беше натиснал някакъв лост и усмивката на Нерон се появи отново. Цялата група се раздвижи. Свитата влезе в баните с ругатни, шушукане и хилене.

След това Пизон заговори и странният белег — двете събиращи се сини вени — се появиха на челото му:

— Британик, Британик! Дано това не ти докара нови бури на главата!

Британик стоеше извърнат, цялото му тяло потръпваше.

— Този мошеник! — заплака той упорито. — Този крадец! Той ми открадна бащата. Той ми отнема Октавия и трябва ли да ми отнеме и Рим?