Алма Йохана Кьониг
Младият бог (19)

Къщата, в която живееше Лепида, откакто Нерон беше получил правото на собственост върху двореца на Домициите след обявяването му за пълнолетен, изглеждаше малка и бедняшка в сравнение с разкошния храм на Венера с колоните. Откъм улицата не се виждаше нищо друго, освен тухления зид, издигнат върху отломъци — дялани каменни блокове — от древната защитна стена, и чернеещите се върхове на кипариси.

Но щом носачите на лектики запъхтени изкачеха безбройните стъпала и бронзовата порта се отвореше, ставаше ясно защо Лепида е избрала тъкмо тази къща. Колоните на навеса, взети от едно елинско светилище, бяха обрасли с рози. Зрялото лято опъваше над пътеките триумфалните си арки от непокорни розови вейки. Изгледът през всичките широко разтворени врати към вътрешните дворчета с блестящи статуи, та чак до римския лазур на откритото небе, създаваше едновременно чувство за простор и островна изолираност, сякаш човек се намираше на палубата на плаващ кораб. Миниатюрната градина, на която един стар египтянин бе посветил цялото си изкуство, беше прочута. Прочута бе и позлатената бронзова отливка в басейна, изобразяваща момченце, в което всички фонтани се целеха под дъга, докато малкият с пълничките си ръчички и колена на гривнички се мъчеше да задържи изплъзващата му се, биеща с опашка сьомга. Белите гълъби от съседния храм на Венера изпълваха въздуха с гукане и пърхане.

Египетските котки на леля Лепида — безброй и с онова божествено безгрижие на любимци, глезени в продължение на столетия — населяваха покриви, стълбищни площадки и пътеки… Нерон се протягаше като тях в ленив покой.

— Ах, колко е хубаво да бъда глезен от теб, лельо Лепида! — каза той.

Бяха се разположили един до друг на тръстикови лежанки под един сенник, който процеждаше червеникава светлина и подмладяваше лицето на Лепида. Коленичили до нея, една негърка, една нубийка и една египтянка преливаха с окраските на телата си до снежнобялото на раменете на Лепида. Главата й, от вчера руса като на германка, се разтърсваше от смях, а камбанките на обеците й звънтяха. Тя въртеше светлокафявите си засмени очи към небето нагоре, във всички посоки, така че се виждаше бялото около ириса.

— Оо, защо великият цезар се подиграва тъй с бедната Лепида, с бедняшката й къщичка на хълма и със скучните часове при нея, които той изтърпява само от великодушие. — Леката й ръка с боядисани нокти, наподобяващи дълги и много тесни овали, галеше врата му зад ухото.

— Издай ми, цезарю, какво трябва да направи човек, за да ти се хареса? Поучи една самотна, стара жена… Нерон й намигна и цъкна с език.

— … защото целият ми досегашен, мъчително набран опит с мъжете не е в състояние да ми помогне!… Какво, в името на Амур, трябва да направиш, за да плениш първенеца на Рим? Мъжът, който предпочита лъкатушните пътища на Хермес вместо тези на съседката му Венера? Един съвсем млад мъж! Един извънредно умен млад мъж! Един, спокойно може да се каже, симпатичен млад мъж! Един мъж с най-пленителния баритон! Младият бог на всички жени в Лациум, след когото красавиците до една извиват шии от лектиките си…

— Така ли правят? — засмя се Нерон.

— Така… И този мъж е покорен от една жена… да си кажем честно — наистина образована, но в никакъв случай не и духовита, наистина крайно симпатична, но в никакъв случай не и красива! Самата доброта и сърдечност, но в никакъв случай не от знатен род! Кажи ми, злато мое, как се постига това чудо?

Нерон като че ли не слушаше. Прозяваше се, протягаше се.

— Нерон? — настоя Лепида и приближи усмихнатото си, питащо лице към неговото.

— С обич, с желание — каза Нерон.

— Нима това не го правят и много други?

— Не. Не така всеотдайно. Не за цял живот. За целия техен живот, разбираш ли?

Той взе парче сладкиш, примижа, прицелвайки се с едно око, и го хвърли като камък сред ятото гълъби, които литнаха шумно нагоре като облак, за да се върнат веднага и закълват лакомо.

— А ти? Ти обичаш ли я?

— Понякога! — засмя се Нерон двусмислено. — Имаш приятни ръце, Лепида.

— А… другата личност… предишната имам предвид? Нерон отвори светкавично очи.

— Какво би направила ти, ако аз те питах тебе така? — Лепида се усмихна и повдигна няколко пъти рамене.

— Това ме радва — каза Нерон, затваряйки отново очите си под нейната милувка. — Защото сега имам намерение да ти отнема окончателно Парис… Недей!

Лепида беше изтеглила ръката си. Замисли се за миг. След това каза, извърнала очарователното си лице към неговия буден поглед.

— Цезарят не може да направи това. Цезарят не може да наруши закона за либертините!

— Цезарят ли не може? Цезарят може всичко. Дори да измени закона за либертините!

„Не бива да съм толкова строга с него! Стига му Агрипина! Така може и да не настоява докрай!“ — мина през ума на Лепида. Каза с безразличие, но любезно:

— Няма по-любима жертва за боговете от агнето на бедните! Е, младият бог наистина ли обича истински агнето?

— Уф! — каза Нерон ядосано. — Говорите толкова много за любов. Вие всички обичате толкова много неща!

Цветята! Градините! Котките и кучетата! И сладките дечица! И какво ли още не, но да, естествено, и Рим, преди всичко Рим! Не можете ли да си представите, че човек просто може да има нужда от някого, че може да свикне с него? Пък аз си помислих, че поне ти би могла да разбереш. Мама не може. Впрочем, тъй като стана дума за нея, защо я мразиш толкова?

— Аз ли? Но, злато мое! Какви ги приказваш?

— Заради баща ми ли?… Или заради Пасиен? — Той изведнъж забеляза около възхитителната уста на Лепида една остра, горчива бръчка и каза: — Значи заради Пасиен!… Защо? Защото се разведе с теб, за да се ожени за майка ми ли? Странно! Не ми е минавало през ум, че можеш да плачеш!

Лепида подсмръкна и Ейе, египтянката, попи с тънка ленена кърпичка сълзите от бузите й.

— Моля те да ми простиш! — каза тя, докато оправяше къдриците си пред огледалото. — Това са стари, отдавна минали истории.

— Само още нещо. Пасиен по време на изгнанието на майка ми ли умря?

— Той се самоуби, щом искаш да знаеш. — И пак същата горчива бръчка около красивата уста. — Агрипина не донесе много щастие на нито един от тримата си съпрузи.

Нерон погледна към котенцата, които лудуваха по червения чакъл. Каза с въздишка:

— С мама не може да се живее.

Звънът на обеците с камбанки се смеси със смеха на Лепида.

— И баща ти беше на същото мнение, златни мой!

— Каквото и да правя, все не е както трябва! — каза Нерон.

— Ти поне я познаваш и нима не знаеше, че като й подариш разкошната диадема и празничната одежда на великата Ливия, в отговор тя би ти казала единствено, че си я залъгал само с част от съкровищата, които й принадлежат изцяло?

— Изглежда, шпионите на господарката Лепида си вършат добре работата, а?

Лепида разтърси красивата си глава съвсем близо до него.

— Господарката Лепида изобщо не се нуждае от тях! Доносниците на Агрипина й спестяват тези усилия!

Нерон каза нерешително:

— Аз наистина си мислех, че подаръкът ще я зарадва.

— О, бедно момче! Мое бедно, сладко момче!… Не си гризи ноктите, господарю! Цезарите не правят така!… Ела! Една утешителна целувчица!

И след като го целуна по пълните, влажни и леко разтворени устни, Лепида заговори непринудено и весело:

— Възхищавам се на великодушието и добротата ти, цезарю! Наистина, възхищавам им се от сърце. На твое място не всеки принц би проявил толкова търпение, ако непрекъснато го заплашват с друг претендент за трона. С Британик, с истинския наследник, истинската издънка, действителния цезар! — Тя отбягна изгарящия поглед на Нерон, като поглаждаше напред-назад с пръст люспестата змийска кожа на златната му гривна. — Начинът, по който приемаш нещата, вечната заплаха, че ако не слушаш, ще ти отнемат на теб, лошото дете, цезарското достойнство, дадената ти на заем играчка — това се дължи наистина на доброто ти сърце… Наистина! — Лепида се наведе бързо и целуна ръката му. — За това би трябвало да ти целуват ръцете. Всеки друг цезар отдавна да е лишил Агрипина от възможността да заплашва с друг наследник…

Нерон скочи, а Лепида се надигна със сладка усмивка.

— О! Нима важни държавни дела зоват вече високия ни гост?… Както и да разпределя цезарят благоволението си, ние все ще сме му благодарни!

— Лепида! — изтръгна се от устата на Нерон. Очите му изглеждаха почти черни на побледнялото лице.

Той срещна нейния подигравателно очакващ поглед. Не се доизказа и си тръгна, без да се сбогува.

Тя се загледа след него — видя го да се устремява през разтворената къща към преддверието, където чакаха ликторите и стражата. Улови лукавия, буден поглед на египтянката робиня и й заповяда, като се отпусна на ложето си:

— Върви, Ейе, и кажи на Парис да дойде! Днес цезарят няма да го вика.