Алма Йохана Кьониг
Младият бог (31)

Нерон крачеше напред-назад в приемната на Калигула, с мозайки от полускъпоценни камъни по стените и пода, и гризеше ноктите си. От време на време спираше под свода на вратата към съседната стая и тогава едно от двете нубийчета, които клечаха край стената, скачаше, за да отдръпне пред него златнопурпурните тиренски завеси. Нерон мина от другата страна, погледна разсеяно ложето от позлатен бронз и бели кожи и се обърна, все още с пръсти в уста. Нубиецът скочи и притвори завесите. Нерон се върна и красивото му лице придоби най-нещастен вид, докато отново пристъпяше към статуята, на която бе изобразен самият той. Беше я поръчал на Лизимах — цели четири седмици бе позирал кротко и търпеливо като жена; най-великият художник на времето беше оцветил статуята, най-добрият ювелир беше поставил очите от скъпоценни камъни. И днес я бяха донесли тук. Нерон я намираше отвратителна. „Признавам си, че не разбирам нищо от изобразително изкуство — мислеше си той. — В края на краищата достатъчно е, че съм неоспорим мим и водач на колесница, китарист и певец, трагик и поет! Но че това голобрадо плашило със скована усмивка няма нищо общо с мен, това може да прецени всеки профан като мен. Невъзможно е да се постави тази карикатура в курията. Ако бях Тиридат^[1], щях да накарам и тримата художници да гребат по време на битката при следващия морски празник като осъдени на смърт престъпници.“

Пак се приближи към сводестата врата, до която фигурата на една Дафна от слонова кост с нежни крака и жално протегнати напред ръчички бе обвита от горе до долу със златни лаврови листа, и нубиецът отдръпна завесата. Нерон влезе и се промъкна край ложето, за да застане пред огледалото на стената. И като се разглеждаше от толкова близо, че дъхът му замъгляваше полираната сребърна повърхност, той установи, че е гримиран безупречно, че е млад и красив. Погледна отново статуята и тя му се стори неприятна, чужда и грозна. Изведнъж забеляза в едно от безбройните огледала, че си гризе ноктите, пусна бързо ръка и си каза: „Трябва да се отуча най-после. Права е майка ми, отвратително е!“. След това сърцето му натежа. „О, богове… от четири дена писмото на майка ми стои на нощната масичка, а аз още не съм го прочел… наистина нямах нито миг свободен… а може и да не съм искал да имам свободен миг… демони, какви отвратителни мисли ме спохождат тази вечер! А най-отвратителна е мисълта, че трябва да чакам тук това абсолютно непознато ми женище“.

Какво ме подтикна към това безумие? Какво ми хрумна? За това е виновен само Отон! Седмици и месеци наред вече ми проглушава ушите с Попея и пак Попея — как съдбата го е дарила с благородството, красотата и радостта на човешкия род и как всички копнеят по нея… Най-накрая любопитството ми се раздразни и кой би се учудил, че фантазията ми на човек на изкуството се е разпалила?… И вчера го попитах така, само на шега: „Какво би казал, ако ти заповядам да доведеш посред нощ Попея тук?“ Ала когато го казах, а неговото винаги весело лице изведнъж стана пепеляво като на галопиращ кентавър, тогава наистина — не искам да се правя на по-добър, отколкото съм, — тогава онова проклето, дребно, пробождащо и припламващо желание да причинявам болка отново ме обзе и аз замълчах и зачаках той да каже просто: „Забравяш ли, че сме приятели и че тя ми е жена?“ Или нещо от този род. Но Отон, моят съученик, за когото съм преписвал Хезиод, Отон, с когото избягах тайно на първото за мен конно състезание, каза: „Заповедта на цезаря е заповед на боговете…“ Тогава вече се заинатих и не си взех думите обратно, макар това да развали настроението ми за цялата вечер. А ето сега и втора провалена вечер — да стоя тук като мъртъвците край Ахеронт^[2] и да чакам тази абсолютно непозната жена! През целия ден ми се искаше да го повикам и да му кажа: „Ти, глупако Венерин! Задръж си я и приеми моята благословия!“. Но целият ми ден бе като омагьосан… Приеми, в курията, съдебни заседания и пратеници на Корбулон, известяващи за победи, тълпата на форума и жертвоприношението в храма на Марс — нито миг свободен!

Но, о, Фортуна! Пясъчният часовник вече се е обърнал!… Полунощ минава, а Отоновото „благородство на човешкия род“ още го няма!

— Полион!… Докога цезарят трябва да чака? Продъни се вдън земя, Полионе! Хей!… Добри Полионе, мили Полионе, златни Полионе, бързо, бързо, ще наредим да ни отнесат у Парис. Не ме гледай така глупаво, ще връхлетим в новата му къща. Бързо, бързо! Стой! Пазачът на винарските изби да даде на виночерпеца четири делви царско вино от Тибериевата изба и… Полионе…

Дежурният трибун отвори вратата и съобщи едва чуто:

— Попея Сабина.

Нерон се обърна с почти глупаво от разочарование изражение.

Край почтително отдръпващия се трибун, по пода с мозайка на букети цветя от полускъпоценни камъни, пристъпваше жена със златни обувки. Тя беше загърната в черно наметало на широки ивици от по-плътна и от прозрачна тъкан. Плътната ивица покриваше горната част на лицето, но през прозрачната проблясваха свежи зъби зад алени устни.

Жената беше висока. Тя не се движеше отпуснато и с издаден напред корем, а коленете й пружинираха като на младеж на стадиона.

— Преча ли? Готвиш се да излизаш, цезарю! — каза тя, явно развеселена, с твърд, подигравателен глас, който навремени потрепваше много прелестно.

Нерон мълчеше. За пръв път от осем години насам се чувстваше несигурен и плах като момче. И докато стоеше и я съзерцаваше, нейните слаби и дълги като на момче ръце се протегнаха изпод наметалото и повдигнаха края на воала над главата — наметалото се плъзна, падна зад нея и откри цялата й фигура.

Пред Нерон стоеше жена в младежка одежда — къс гръцки хитон, който откриваше дългите й, стройни бедра.

„Парис!“ — стрелна се през ума на Нерон.

От Акте познаваше едрия бюст като атрибут на женствеността, отличителен белег на един пол, свързан по странен начин с луната. А това тяло беше едновременно нежно и мускулесто като на момче и гънките на хитона се повдигаха само от едва очертаните връхчета на гърдите.

За миг Нерон се превърна пак в Домиций и чу Парис да казва: „Днес ще танцувам у Месалина. Е, Малкия, харесвам ли ти?“ Смутен и налегнат от спомени, Нерон погледна лицето на Попея. С късогледите си очи едва сега под златистите й коси забеляза вежди с лека, скосена извивка, бляскави светли очи, нежни ноздри и твърде голяма уста с подигравателна усмивка. Устата на Парис. Нерон се насили да се усмихне. Изведнъж съзря жаркия, боготворящ и учуден поглед на Полион към Попея и му направи знак като на роб да изчезне.

„Наистина ли е възможно да желая тази жена?“ — замисли се той поразен. Машинално вдигна пръсти към напрегнато усмихнатата си уста, но веднага пусна ръка. В многобройните огледала той се видя неясно такъв, какъвто бе — едно цветно петно, а само най-близкото огледало отразяваше неговото похотливо, смутено и плахо лице — лицето на момчето от голямото огледало в съблекалнята на Лепида.

„Не! — сепна се той. — Не е само това, пред нея аз съм като плебей пред чистокръвна господарка. Възможно ли е внукът на Германик да не е забравил още бобената чорба от детството си?“ И сякаш да си докаже, че той е господарят на света и че всичко му е позволено, облада Попея, без да бе разменил и дума с нея.

Когато отново дойде на себе си, той я видя да лежи като сринат кумир върху белите северни кожи и сълзи да напират изпод тъмните й клепачи. Нерон стана, пристъпи към завесата и плесна с ръце. Нубиецът отвори със сведен поглед. Нерон му заповяда нещо и зачака. Подадоха му някакъв предмет. Той се приближи към Попея и много нежно каза:

— Само една диадема може да бъде отплата за тези сълзи!

Попея се бе изправила вече, сбърчила сладкото си чело, погледна го, без да докосне кутията от костенурка, и някъде от вътрешността си чу един глас да изрича ясно:

— Да, да… но само диадемата на Рим!

След това Нерон почти плахо я помоли да сподели вечерята с него и когато вратите към трапезарията на Калигула, в която Нерон беше добавил трети златен водоскок, се разтвориха, той за пръв път забеляза израз на учудване върху лицето й. Когато поднасяха морската платика, уловена специално за трапезата на цезаря, Нерон за трети път жадно изпразваше прочутата си любима чаша с изобразени на нея Омирови герои. Той пак беше господар на себе си и сега разговаряше свободно и леко.

Отон със смях беше разказвал на Попея как цезарят купил най-добрия гримьор от театъра на Марцел лично за себе си и че винаги ходи гримиран, макар това да не личи поради голямата изкусност. Но преди малко тя бе видяла дори луничките под грима. Беше забелязала, че вратът му на певец е затлъстял под младежки подрязаната брада и че закръглените му пръсти са с изгризани нокти. Когато по заповед на Отон се качваше в лектиката, тя усети нещо да се къса в сърцето й. Сега тя обичаше Отон по-бурно от всякога. Седеше изправена на масата, до която Нерон се беше излегнал и се хранеше с най-изискани маниери. Помисли си: „А аз съм като Прозерпина^[3]“ — защото от безбройните цезарски блюда си беше избрала само един-единствен нар.

През цялото време един роб стоеше зад стола й с кутията от костенурка в черните си ръце.

— Толкова ли ти е безразличен подаръкът на цезаря, че отказваш дори да го погледнеш? — попита изведнъж Нерон със сбърчено чело, като я погледна с достойнство.

Робът пристъпи напред и отвори кутията от костенурка.

Поразена, Попея затаи дъх. Тя беше разглезена от лудото лекомислие на един светски мъж, който заради нея поемаше бремето на неизплатими дългове, ала сега за пръв път се сблъскваше с щедростта на един владетел на света.

Това беше диадемата на партската царица, която Агрипина бе отказала навремето и която засенчваше с големината на скъпоценните камъни и изкусната си изработка всичко, видяно досега от Попея.

Тънките загорели ръце мигновено се отдръпнаха след импулсивното движение напред, но Нерон се засмя точно така, очарован от нея, както тя от украшението, и й кимна умолително.

Една от нейните робини притича от преддверието и я украси с тройната диадема, а друга постави огледало пред нея — тя се разглеждаше, потънала в дълбок унес от собствената си красота, като въртеше насам-натам лицето си, добило почти трогателно сериозно изражение от величествения царски символ, а огромните перли и рубини, нанизани на висулки, се удряха в тънката й шия. И Нерон, който разбираше самонаслаждението й и изкушението за една толкова съвършена красота да се оглежда в златния щит на властта, се почувства привлечен както никога по-рано от тази жена, както изобщо не е бивал привличан от никого.

След като Попея даде знак да върнат диадемата в кутията, и двамата с изненада установиха, че се бяха увлекли в разговор, към който я бе подтикнал Нерон — той, който иначе с удоволствие говореше за себе си, сега й задаваше бързи, умни и дискретни въпроси и подмамваше Попея да му разказва все повече и повече за живота си, сякаш при тях духовната близост беше резултат на физическата.

Попея си мислеше: „Едва сега разбирам какво е имал предвид Отон, когато ми е говорил за неговата прелест и духовен финес. Никога не бих повярвала.“ И й се стори не съвсем непростимо, че един такъв млад мъж бе загубил изцяло ума си по нея още от пръв поглед.

А Нерон си мислеше: „Отон е прав! Тя превъплъщава благородството и радостта на човешкия род.“ И той не отместваше поглед от нея, докато тя му говореше с трикратната сигурност на голяма дама от триумфаторски род, на най-красива жена на Рим и на боготворена съпруга.

И той научи, че тя е отрасла при дядо си Попей Сабин по времето, когато майка й, също като неговата, е била преследвана от враждебността на Месалина. Триумфаторът, разочарован, че няма нито син, нито внук, беше възпитал Попея като момче, беше я научил да плува, да язди, да се фехтува. Всяка сутрин, хванала се за стремето на коня му, тя обикаляла най-дългата писта на стадиона. Стреляла като царицата на амазонките, обличала се като тях и като тях мечтаела да живее като мъжемразка. Ала петнайсетгодишна, дядо й, който бил на смъртно ложе, я дал за жена на приятеля си Криспин — човек на петдесет и три години.

Тя родила на Криспин един син, но не преставала да се страхува от близостта му, да се страхува от начумереността му, от горделивите му укори. Животът й започнал едва на седемнайсет години на форума, до златния крайпътен камък на Август^[4], когато лектиката й се сблъскала е тази на Отон.

Нерон наблюдаваше как твърде голямата й, свежа уста потрепва от вълнение и докато едновременно с непознатото му чувство на ревност го изпълваше и още по-необичайното чувство на благодарност за това, че някой заслужава ревността му, той си мислеше: „Тя обича Отон! В името на Оркус! Тя наистина го обича!“

Той даде знак на дворцовия управител. И водоскоците, от които до този момент се издигаха цветно осветени струи, сега с цезарско разточителство започнаха да разпръскват във въздуха розова есенция… Терпън, най-добрият певец в Рим, започна да пее в галерията и прекрасният му глас, заедно със съвършения тон на китарата като че ли идваше от самото божествено небе… Но когато Попея се заслуша и млъкна, Нерон я помоли:

— Продължавай да говориш! Твоите думи галят ухото ми по-сладко от музиката. Разкажи ми още за дните си в старото селско имение в Анций! Странно, Отон никога досега не ми е споменавал за вашето имение.

— То отдавна не е наше, цезарю! — каза тя и наведе глава, сякаш мисълта й причиняваше болка. — Криспин го замени за сабинските имения на Монтан, защото намираше тамошния климат недостатъчно здравословен за моя син в сравнение с високопланинския.

— Какво? — засмя се Нерон. — Твоето имение притежание на Монтан ли е?

— То беше негово. Нали знаеш, че Монтан се прости с живота си преди три седмици?

— И още как. Аз съм негов наследник, така че е във възможностите ми да ти върна царството на твоето детство. То е твое, Попея, ако ми разрешиш да ти доставя тази радост!

Веждите на Попея се вдигнаха, тя плесна с прелестните си нежни момичешки ръце и той за пръв път я чу да се смее — смях от сърце, безгрижен, очарователен, открил блестящите й зъби.

— О, цезарю! — промълви тя и го погледна невярващо в очите.

— Ти имаш да ми прощаваш толкова много, Попея, но много повече имаш да ми даваш — прошепна й Нерон, а в това време Терпън пееше гръцки любовни песни.