Алма Йохана Кьониг
Младият бог (23)

Лектиката на Акте спря пред двореца на Антония и Акте слезе бавно и колебливо, скована от страх пред разговора, за който бе повикана.

„Отче наш!“ — молеше се тя, докато изкачваше с робините си високите стари стъпала, без да забелязва нищо наоколо си — дотолкова бе изпълнена от спомена за студеното, гневно лице на Агрипина при сбогуването им.

Но когато придворната Ацерония я посрещна в приемната, където ставаше течение, Акте бе вече наясно с промените, които така я развълнуваха, че забрави всякакъв страх от Агрипина.

С поруменяло, простодушно, безлично лице и разширени от учудване очи Акте извика:

— О, Ацерония, къде са ликторите? Къде са германските телохранители?

Очите на Ацерония се навлажниха и тя притегли Акте към гърдите си. Креперей, който стоеше подпрян на сребърния си домоуправителски жезъл в абсолютно празната приемна, кимна горчиво.

— За сметка на това пък преторианската стража е удвоена като пред затвор.

През вратата влезе една по-възрастна, богато облечена робиня.

— Нейно височество ме изпраща да попитам дали Акте е дошла!

— Привет, Александра! — поздрави Акте и я целуна. Дойката на Нерон рече тихичко:

— Да вървим, тя те чака с нетърпение.

— О, Александра — промълви Акте и се огледа в мрачната зала, в която статуите и вазите на Агрипина стояха като заблудени, — тук като че ли доста неща са се променили!

Но покоите на Антония с изглед към голямата градина и с многобройните вградени шкафчета за свитъци бяха светли и приветливи, а Агрипина както винаги беше облечена празнично и накичена с царски скъпоценности.

„Изглежда зле, о, Христе! И е остаряла!“ — помисли си Акте и обладана от съчувствие, се отпусна на колене до ложето на Агрипина.

— Поздравявам те, Клавдия Акте!… Изтегни се тук да си побъбрим… Александра, погрижи се никой да не ни смущава.

Акте се отпусна притеснено на лежанката за хранене — също както в деня, когато с поканата да се храни на трапезата на господарката бе ознаменувано освобождаването й като робиня.

Робини поднесоха плодове и вино, сладко като мед.

— Как си, Акте? — попита Агрипина точно така приятелски, както и преди, но Акте, която познаваше всеки тон на металния й глас, долови скритото нетърпение в него и страхът й пак нарасна.

— Добре!… Благодарение на твоето великодушие, господарке! — И двете си поговориха известно време за къщичката на Акте на Вия Апия, дар й от Агрипина, потънала сега в глицинии, и за вкусното дългозърнесто грозде, което зрее край южния зид. А когато Александра зае мястото до вратата, което навремето беше мястото на Акте, Агрипина се наведе напред и погледна гостенката си право в очите:

— Видя ли, че нямам вече ликтори! Да? Нито стража от варварите? Вчера по обед те отстъпиха от пост както винаги под звуците на рог. Но смяната не се появи… Заповед на императора, Акте. Не знаеше ли нищо за това?

Лицето на Акте говореше по-изразително от думичката „не“.

Агрипина наведе умислено глава и Акте забеляза първите сиви коси край слепоочията й.

— Акте! — заговори решително императрицата майка. — Повиках те, за да ти задам няколко въпроса, макар че не ми е много лесно. Но ти сега навярно го познаваш по-добре от мен. През последните три седмици той ме е посетил два пъти и всеки път заобиколен от центурионите си… Кажи ми, забелязала ли си и ти промяната, която аз виждам, или тя е свързана само с мен?

Лицето на Акте изведнъж поруменя. Тя разтърси глава.

— Той е променен, преблагородна — прошепна тя. И като че ли беше извършила измяна или несправедливост, добави припряно и високо. — Но това не е променило ни най-малко моите чувства!

Агрипина повдигна почти незабележимо изящно изписаните си вежди, като че ли искаше да каже: „Това си е твоя работа!“

— А сега… народът смята ли го за добър владетел?

Акте се стъписа.

— Естествено — каза тя бързо и с облекчение. Агрипина поклати бавно глава.

— Това твое мнение ли е или и на други?

— Господарке, как можеш да се съмняваш? Не виждаш ли колко е добър към Бур, Сенека и Серен? Ами към Отон? И не си ли чула, че само поради съпротивата на сената той не отмени най-после всички мита в Лаций?

— Чух за историята в сената и за неговата реч за митата. И тя като по-раншната, когато отмени данъците, е голяма глупост. Трябвало е да му кажа, че точно една трета от възнаграждението на войската на Корбулон в Партия се покрива от митата за внос на гръцки вина и овча вълна от Иконий^[1]… А що се отнася до раздаването на имоти след убийството на Британик, то приличаше много повече на разпределяне на плячката от разбойнишкия главатар между членовете на бандата, отколкото на милостиво възнаграждение за справедливи заслуги!

— Господарке… какво говориш? — заекна Акте.

— Говоря за убийството на Британик! Да, Акте, да!… И ако ти не вярваш в убийството, то ти и Сенека сте единствените хора в Рим, които не вярват, защото това е далеч по-удобно за добрия им сън и чистата им съвест!

Акте седеше наведена и гледаше надолу към скръстените на скута й ръце.

Агрипина я наблюдаваше втренчено. Изглеждаше изморена, тъжна и стара.

— Акте… — започна тя строго, но Акте я погледна и вдигна молитвено и двете си ръце към устата, а Агрипина й кимна по-благо: — Е, говори!

— Чух такова нещо — започна тя тихо. — Но, господарке, както вярвам, че моят бог е единственият бог и неговият син е светлината на земята, така сърцето ми не може да повярва, че цезарят е недостоен, презрян убиец!

Веждите на Агрипина се сбърчиха в гордо нетърпение. Досега само тя беше отправяла страстни обвинения срещу Нерон и беше срещала успокоителното застъпничество на защитниците. Но сега й беше съвсем непоносимо да слуша обвинения срещу него, и то най-вече от устата на една робиня. Впускайки се в ролята на защитница, тя попита:

— Какво имаш предвид с „презрян“? И какво с „недостоен“? Политическо убийство ли? Смешно! Нима Ромул е бил презрян, когато убил Рем? Брут презрян ли е бил? — И докато говореше, тя си мислеше, загубила самообладание: „Богове! Та аз никога досега не съм гледала на всичко това с очите на Нерон. Винаги само с моите… с моите!“

— Ние сме виждали всички велики владетели да убиват и аз не го виня за убийството, само че той, изглежда, няма да стане велик владетел.

Те замълчаха и се погледнаха. Акте първа сведе поглед.

— Акте? Лоша господарка ли бях?

С хлип Акте улови дрехата на Агрипина. — Прости ми, височайша, за това, което ти сторих, ти винаги си ми била като майка!

— Тогава ми отговори като на майка. Нерон още ли спи с теб?

Акте се извърна, за да скрие напиращите сълзи.

— Така си и мислех! — каза Агрипина тихо и сложи ръката си върху ръката на плачещата.

— Вината е моя — хълцаше Акте. — Той е неизказано добър. Никой никога досега не е бил така добър с мен. Твърде късно разбрах, че не аз съм тази, която дава, а той.

Агрипина отново сбърчи отбранително вежди.

— Слушай, Акте. В началото имаше един период, когато те мразех. Да, да, мразех те, мое добро дете… Мислех си, че съм го загубила, защото е обикнал теб. Едва сега разбирам, че той никога не е бил по-близо до мен от тогава, от времето на регентството на добрата Цинара^[2]? — издекламира тя с усмивка. — Да, тогава сериозно те мразех, Акте. Целият ми властолюбив гняв се беше надигнал, можех да те удуша ей с тези ръце — каза тя, като протегна напред ръце, превърнала се отново в гордата лъвица. — И сама бих легнала гола в леглото му, вместо да го отстъпвам на робинята си! — И тъй като видя Акте боязливо и мълчаливо да прави някакъв бърз знак по челото и гърдите си, озлобеното й лице се разтопи в една съвсем нова, сериозна усмивка.

— Искам да ти кажа нещо, Акте, което не бих могла да кажа никому другиму… защото ти си добра и защото го обичаш. Имах време да размисля и разбрах, че аз съм го обичала лошо — ревниво и властолюбиво… Никога не можеш да обичаш достатъчно, Акте! Трябва да се обича винаги така съзнателно, с мисъл за доброто, с грижата да накараш другите да усетят безмерността на чувството, както в последния час, когато ни спохожда Хермес, водачът на душите. Вместо това… как ли не го измъчвах заради теб и за старото му увлечение по Парис!

Зачервеното, подпухнало от плач лице на Акте застина.

— Господарке, бог да ме закриля, та да не омърся вечната си душа, но този Парис го мразя! Само той заслужава укори! Само той е виновен за това, че благородният Нерон се опетнява с гнусен грях.

— С грях ли? — изсмя се Агрипина. — А нима Юлий Цезар не се беше отдал на същия грях? И все пак той беше великият Цезар! Не, глупавичката ми! През последните седмици бях доста сама, макар че може би никога не съм била обичана повече, отколкото през времето на усамотението ми. Във всеки случай имах възможност да размислям, мислех и за Парис… Виж, удоволствията струят през живота ни като широка, тъмна река. Нима са красиви само цветята, които цъфтят на отсамния бряг, а онези, които растат на отсрещния — отровни?… Би трябвало да изпитвам повече страхопочитание към самото чувство, но никога не съм се сърдила и не съм зловидила на Нерон за удоволствията, а само на онези, които му ги осигуряваха — заради властта им над него!

— Господарке, кажи и нему всичко това така, както го казваш на мен, и той ще се хвърли в прегръдките ти.

— Много е късно… Всеки от нас е убивал пред очите на другия и сега си нямаме вече вяра един на друг. А и биха ли ми подхождали такива признания? Аз никога не съм се опитвала да го спечеля като Лепида с бонбони. Правех го с трона на Рим. Мислех си, че с това, което върша за него, ще го привържа завинаги към себе си. Но той, той ми каза нещо, което ме смразява всеки път, когато си го припомня… Той ми каза, Акте, пък аз съвсем не схванах веднага, че е готов да смени диадемата си за възможността да коленичи на откритата арена пред плебеите и да пее! Акте, умолявам те, заклинам те! Споменавал ли е пред теб някога такова нещо?

Акте кимна.

Агрипина се облегна и се хвана с ръце за челото.

— И той ще полудее като брат ми! — прошепна тя ужасена.

— Господарке, той наистина има най-красивия глас. Да бе пожелала да го чуеш поне веднъж.

— Глупачка! Рим да не би да има нужда от красивия глас на цезаря? Той има нужда от неговите закони! За какво съм го родила — да забавлява обущари и метачи ли, или да управлява? И като истинска дъщеря на Германик, по-скоро бих му отнела живота, който съм му дала! О, всичките ми мечти! Ние и двете сме глупачки, добра ми Акте, и двете сме изоставени и самотни! Нима съм си въобразявала, че може да се възпита едно дете? Та това е невъзможно, както е невъзможно млада хиена да се превърне в агне! И ти ли си си мислила, че можеш да го излечиш от „греха“? Никой не може да бъде излекуван, никой не може да бъде променен и никой не може да бъде утешен — няма мостове между човеците!

— О, не! — каза Акте, пламнала под сълзите. — Апостол Павел може да лекува, може да променя, може да утешава! Вярата е мостът между нас хората. Господарке, лежа в краката ти и обгръщам коляното ти! Ела с мен при апостола и опознай земната светлина!

— Земната светлина ли? Казвала си го и друг път. Ти на Серапис^[3] ли се молиш?

— Аз съм назаритянка, господарке. Земната светлина е Исус Христос!

— Ах, и ти ли седиш в катакомбите и се молиш на тази глупава глава? — попита Агрипина с непредубедения интерес на римляните спрямо всяка чужда религия.

— Господарке, моля те, не слушай клеветите, в нашите сърца няма нищо тъмно. Ние всички сме братя и сестри! Ела при нас и ще срещнеш любовта на добри хора.

Агрипина се наведе и изненадващо целуна Акте по устата.

— Акте, ти си добра и аз те познавам от дете, но днес те виждам за последен път. Защо ме гледаш така втренчено? Иначе бих ли говорила така открито за себе си и за цезаря на Рим, как мислиш? — Тя свали от ръката си рубинения пръстен на цар Митридат и го сложи на лявата ръка на Акте. — Недей да ми благодариш! Благодари на него! Мъжете са предатели, ти остани винаги вярна… Не, Акте! Аз няма да сляза в катакомбите. Сама трябва да изживея трудния си живот, както и сама да понеса тежката си смърт. Сбогом, и знай, че ти съчувствам. Но как мога аз, Юлия Агрипина Августа, сестра, съпруга и майка на цезари, да вярвам в един бог, който прави теб, Акте… моя сестра?