Алма Йохана Кьониг
Младият бог (30)

Приска стоеше до него и шепнеше, останала без дъх:

— Господарю… ще дойдеш ли някога пак? Вместо отговор той бързо сграбчи младото й тяло.

— Приска! Ела тук! — викна й войникът. Етиопецът, за когото бяха забравили, се плъзна като тъмна сянка към вратата и я отвори. Миришеше на нощ и земя и те с учудване видяха, че вали.

— Оттук е най-краткият път до моста! — каза Отон, докато стояха в ситния дъжд.

— Към моста ли? — Нерон се изсмя. — Да не си полудял! Или си мислиш, че сега ще се прибера? И защо? Не ми и минава през ум! Решили сме днес да отидем у Цестий и ще отидем у Цестий!

— Моля, както желаеш! — отвърна Отон и по тона му можеше да се предположи как повдига рамене.

— Впрочем, Отон, спомняш ли си, аз веднъж ви представих този юначага, месаря.

— Помня, Флак! — отвърна Полион бързо и ясно.

— Да, наистина! — намеси се колебливо и Сенецион, докато свиваха по главния път, но изведнъж си припомни и попита: — Не беше ли, когато Британик… получи последния си епилептичен припадък?

— Съвсем правилно! Каква памет има само Сенецион!

— Нищо чудно! И аз цялата вечер си мислех за това — поиска да се изтъкне и Серен. — Такова блестящо представление не може да се заличи от паметта!

„Лошо ми е! — мислеше си Пизон — Много ми стана. Наистина изпитвам физическа болка… Отвращавам се от живота. А съм само на двайсет и осем години. На двайсет и три дядо ми е имал вече три победи. На двайсет и шест братът на прадядо ми е извършил триумфалния си поход… А аз? Живот ли е да седиш в сената редом с тези «достопочтени отци», които издигат на това животно тук статуи и олтари, които сервилничат и му ближат нозете? Живот ли е да си женен за Гала, непрекъснато потиснат от чувството за вина, че не мога да отвърна на голямата й и отчаяна любов!… Живот ли е да живееш редом с Октавия, разпален като жарава и неудовлетворен… И ето ме сега тук, в тъмното, принуден да следвам този мъж, който причинява страдание и на нея, и на мен, без да имам смелост да извадя меча и да го убия… Ако все още бях такъв като преди четири години, когато лежахме с Британик под дървото… той сигурно не би се поколебал. Но оттогава бялата ми дреха се покри с доста петна… А той е осем години по-млад от мен! Синът ми, който сега е в люлката, ще израсне под същото недостойно бреме и ще стане роб като мен…“

Отон си мислеше: „Жалко, че не мога да говоря с Пизон, макар че най-после вървим един до друг. Той е единственият човек, когото можеш да поздравиш с проклетите римски целувки, без да е необходимо след това да си бършеш устата с десет кърпи. Единственият, който би могъл да разбере колко леденостудено ми става всеки път, когато на празненствата Сенецион започне да се задява при появата на Попея… Вярно е, че сам съм си виновен за това. Не биваше да я хваля толкова много, не биваше да говоря толкова за красотата й. Но то е по-силно от мен. Изведнъж я виждам как сутрин, все още сънена, обгръща с пръсти златната купичка с вино, за да я затопли… или как повдига тънките си вежди, когато получи подарък, или как се сърди и размахва смешните си юмручета… Струва ми се, че ще се задуша, ако не мога поне да говоря за това…“

Парис си мислеше: „Утре Малкия трябва да прокара в сената указа за либертините и три дни по-късно ще трябва да ме признае за свободно роден. В името на Оркус^[1], той трябва и ще го направи! Колко жалко, че не мога да се превърна в невидим с пръстена на Гигес^[2] и да бъда там в момента, когато Лепида научи, че я призовавам пред съда за връщане на сумата от десет хиляди сестерции, платени за откупа ми, тъй като ще съм свободен гражданин…“ Сенецион си мислеше: „Тази работа с Ливила май не е съвсем за изхвърляне. Нерон смята, че Мамилий има повече от двайсет милиона. Сигурно му е завещал най-малко десет от тях, за да запази остатъка. От данъците за наследство могат да ти настръхнат косите. Но ще стигне за изплащане на дълговете, а вилата на Боланското езеро ще ми дойде съвсем добре. Крайно време е да се сдобия с пари…“

Полион си мислеше: „Странно… когато цезарят смъкна, качулката от косата си, примипиларът ми напомни моя баща. Старецът доби съвсем същото изражение като баща ми навремето, когато разбра, че не пребитият роб, а брат ми Луций е откраднал от нощната масичка пръстена му с печата…“.

Серен си мислеше: „Отон е напълно прав! Ама че глупост, да се препъваме безкрайно в тази тъмница, вместо да наредим на Цестий: «Доведи ми утре през нощта през страничната портичка толкова и толкава курви и толкова и толкова къдрокоси азиатски красавици…»“

Нерон си мислеше: „Защо ли Пизон винаги ми се изплъзва? Той е единственият, на когото не мога да въздействам както на останалите, а като не мога да въздействам, ставам несигурен!… Дали не мога, защото той е най-добрият от всички? Понякога ме поглежда така, като че ли ме презира… мен, Нерон, младия бог на Рим!“

Нерон изблъска Отон и пак хвана Пизон под ръка. Гласът му прозвуча почти боязливо, когато запита:

— Кого от всички в Рим уважаваш най-много, Пизоне?

— Тразеа Пет.

— Ооо… Тразеа. Значи не Сенека. Хм!

„Защо не Сенека? — размишляваше Нерон. — Наистина ли не го уважава, или само отрича това, което му напомня за мен?… Дали не е заради Октавия?… Но Александра ми се закле, че тя все още не е докосвана… интересно, какво ли правят? Седят един до друг и оплакват Британик?“ И със съвсем променен тон Нерон попита — бързо, сурово и дебнещо:

— А кого мразиш най-много?

„Теб! — проблесна в ума на Пизон. — Теб!“ Така беше обзет от тази дума, че замълча, за да не я произнесе гласно, и едва след това отвърна хладно и вежливо:

— Да мразя ли?… Никого!… По-скоро презирам! — И с усмивка, сочейки първо наляво, към пекарната, от която жегата излизаше на талази, а вътре полуголи роби месеха тестото, и после надясно, към клекналите под фенера две момичета, които, доста разголени и ярко гримирани като че ли с едни и същи мазила, правеха знаци на минувачите, той каза:

— Изобщо не знаех, че по Субура добродетелта съжителства така тясно с греха.

— Също като в човешките сърца — засмя се Нерон замислено.

Пизон с отвращение си помисли: „Когато иска, може да притежава и душевна прелест!“

Едва подминали двете врати, Серен възбудено им даде знак:

— Шт!… Идват!

В уличната мръсотия се отразиха факли. Двама роби придружаваха един благородник, който крачеше бързо и бодро.

— Та това е Монтан! — прошепна Отон. — Не, приятели! Не бива!

— Защо не? — просъска Сенецион. — Високомерен мръсник, заслужава си пердаха!

— Той е сенатор!

— Но все още без висок пост! — намеси се Парис.

— Я оставете, Отон само усложнява нещата! — извика Нерон.

Този път той не се криеше предпазливо зад останалите и им даде знак за нападение. Беше прекалено възбуден, изскочи напред, нападна с остро изсвирване минувача и макар че Полион и Отон скочиха веднага след него, поредното за тази злокобна вечер нещастие вече бе станало.

Монтан беше изчакал скока на Нерон, навивайки наметалото около ръката си, и като го хвана, започна да го налага с разярената сила на зрял мъж — ударите попадаха по врата, раменете, гърба, лицето, а Монтан припяваше в такт:

— Ще те науча аз теб… ще нападаш римски конници! Ще те науча аз теб, ще крадеш кесиите на патриции…

„Бъдете благословени, богове! Той наистина смята, че си има работа с разбойник!“ — мислеше си Отон. Тогава Нерон извика, побеснял от болка:

— Полион!

Чул името и гласа, Монтан отпусна ръка, наведе се и едва сега се вгледа в обезобразеното от подутини и синини лице… Красивата му, поруменяла от бързата победа физиономия се разкриви и той успя само да промълви:

— Милост!

Пизон скочи и го блъсна в гърдите.

— Какво ти става, приятелче! Ти си пиян, приятелче! Върви си у дома и си легни! — засмя се той високо.

Но Монтан не разбра.

Той коленичи, обхвана с две ръце изкаляното коляно на Нерон и като че ли обгърна целия многообещаващ, примамлив и внезапно застрашен живот. Запелтечи:

— Милост, цезарю! Милост!

Нерон го отблъсна с коляно. Може би защото на цезаря му стана срамно заради другия и заради самия него.

Монтан остана на колене още миг. След това скочи и отметна назад глава. Даде знак на робите и продължи нататък по улицата също така бързо, както бе дошъл.

Пизон си мислеше: „Трийсет и две годишен, баща на четирима синове, а тази нощ ще трябва да си среже вените само защото една нощ е срещнал див звяр по Субура! Той ми подари първия лък, а аз никога повече няма да го видя… Не мога да продължа. Трябва да го последвам… да му кажа, че не е сам…“

Отон си мислеше: „Пизон ще го догони! И правилно! Чудесен човек е! А богът на младежта кърви като свиня. Колко се радвам, че го отупаха!“

Сенецион си мислеше: „Монтан има големи имения, но Серен ще успее да ги измъкне от Нерон.“

Серен си мислеше: „Все едно че Монтан е вече погребан. Има прекрасен имот в Кампания, но защо ли си мисля за това, след като хиената Сенецион веднага ще му тури ръка?“

Парис си мислеше: „Пфу, защо сега няма едно огледало, та Малкия да се види на какво прилича… Колко ли е часът? Почти всички публични домове са затворени вече!“

Нерон си мислеше: „Кучи син! Страхлива баба! Първо налага като магаретар, пък после: «Милост, цезарю!» Глупак!… За какво ме мисли той? Да не си мисли, че ще преглъщам всеки позор? Полион ще трябва да отиде при него и да му даде да разбере, че няма избор!… На всичкото отгоре пред Пизон!… На Пизон сигурно мед му е капнал на сърцето!“

— Къде е Пизон? — попита рязко цезарят. Отон отговори бързо:

— Прошепна ми, че иска да поговори с Монтан.

— Да поговори ли? За какво?

— Ами да го накара да стори единствено правилното.

— Изобщо не разбирам какво искаш да кажеш с това — изрече Нерон недружелюбно, студено и зло.

— Стигнахме най-после!… Но скъпо платихме! — въздъхна Парис. После с чукчето във форма на фалос, което бе поставено под фенера, той удари по надрасканата с тебешир и изрисувана врата.

— Мислех си, че никога няма да стигнем, също като в лош сън! — засмя се Серен.

Вратата се отвори. Отвътре се разнесоха удари на кимвал и барабани… От червеникавата тъмнина долетя някакъв мазен, нахален и провлечен мъжки глас:

— А-а, пак неколцина от ония повлеканковци, дето трябва да дойдат при татко Цестий, за да почувстват, че и те са мъже! Хайде, влизайте бързо, че ми вали по голото теме!

Нерон прекрачи вътре.