Алма Йохана Кьониг
Младият бог (46)

По пътя от колонната зала на Тибериевия дворец до входа на залата за аудиенции Пизон трябваше да отговаря седем пъти на постовите центуриони. Седем пъти му се наложи да показва табличката пропуск, която той накрая изобщо не прибра в ръкава на дрехата си. Сега на вратата към залата за аудиенции го посрещна Полион в униформа на главен телохранител, с избродиран пурпурен орел на лявото рамо — отличителния знак на августианците. Той поднесе към устата си императорския печат на безмълвно подадената му восъчна табличка.

„Е, приятелче — помисли си той, пъчейки гърди, — кой излезе по-умният? Ти ли, който никога не вярваше на Нерон, или аз, който вземах страната му? А какво ще кажеш, драги мой, когато ме видиш пък като префект?“

„Да трябва да целуваш такова животно! — мислеше си Пизон. — Каква нелепост — на половината Рим бузите са мокри от целувките на другата половина…“

— Добре дошъл в Неапол! — изрече Полион. — Очакваме те от вчера следобед.

— Нямам такова впечатление — отвърна Пизон хладно. — Седем пъти бях разпитван като някакъв нахален натрапник.

Полион се захили самодоволно.

— Не бива да се сърдиш на моите добри момчета за това. Моите августианци искат да избягнат опасността някой съзаклятник да се измъкне през пръстите им, както това се случи на преторианците в Бая! Те все още треперят за цезаря, макар че, да благодарим на Минерва, вещицата най-после пое пътя към подземния свят… Какво си ме зяпнал така, не си ли научил още? Агерн, по заповед на Агрипина, се опита да убие цезаря. Но Нерон ненапразно се занимаваше с физкултура заедно с нас, той сам ми показа как с едно-единствено движение избил меча от ръката на коварния убиец. Е, и след това аз го довърших. А че на Агрипина не й остана нищо друго, освен да се самоубие, е ясно.

„Толкова ли е глупав, или просто иска да ме прави на глупак?“ — мислеше си Пизон. Каза му сухо.

— В цяла Италия не се говори за нищо друго.

— Е! А настроението в сената, всред народа? — запита Полион бързо, привел се нетърпеливо напред, и тъй като Пизон мълчеше, той се засмя смутено. — Не че ние се съмняваме и най-малко в тяхната вярност…

„Аха — каза си Пизон. — Значи вие доста се съмнявате дали това ще мине пред сената и народа. Не се бойте, робите приемат всичко, но и не мисля да ви го казвам.“

„Упорит като муле — мислеше Полион. — Още като дете, когато играехме на топчета, милият ми братовчед си беше такъв, и дума не можеше да се изкопчи от него.“ Полион сложи ръка на рамото на по-малкия и го отведе встрани от стражата.

— Имаме време, приемът ще започне малко по-късно: Напоследък Август спи най-добре призори. Да си говорим истината, но след Бая той прекарва мъчителни нощи. Дори телесната умора и развлеченията не му помагат. Изглежда, че с прекалената си благост наистина тъгува още за тази майка харпия!… Честно казано, и аз съм съвсем изтощен — изнурителна служба през деня, а нощем аз и още трима „стари“ се редуваме пред спалнята му, защото той крещи, вика, рецитира, призовава народа на Рим, говори в сената… Вчера крещеше, че черни мравки щели да го изядат жив… Казвам ти, не бих трепнал в никоя битка, но това беше ужасяващо… Защо кимаш?

„Евменидите!“ — беше си помислил Пизон, но каза:

— Нищо. Мога да си представя колко разстройващо е това за теб, ти така го обичаш!

— Разстройващо! Лесно е да се каже. Той повика дори халдейци да направят заклинание на душата на самоубийцата!

„Бедна кървяща сянка на Агрипина“ — помисли си Пизон.

— Вчера той… разказвам ти всичко това, понеже ти имам доверие като на братовчед и мога да разчитам на теб, нали?… „Същинско муле, нито дума не можеш да изтръгнеш от него.“ Та вчера, когато Парис пристигна и каза, че римляните щели да поемат храна от ръката му, той го нахока, каза, че бил обграден от предатели, че никой от слугите му не би се самоубил над трупа му, както Мнестър на кладата на майка му, и че знаел много добре, че вече е свален… Той заклинаше всички един след друг да му признаят, че сенатът е решил да бъде убит! След това пък заговори, че ако загуби трона, ще отиде в Гърция като мим — с изкуство можело да припечелиш навсякъде хляба си… Разказвам ти всичко, за да разбереш колко е важно да му въздействаш успокоително, когато започне да те разпитва. Моля те, премисли предварително добре всичко, което имаш да му казваш. Проумей, че сега за теб нищо не е по-важно от това да спечелиш благоволението на Август. Е, аз тръгвам, остани със здраве!… Не знам… разбра ли ме?

„По-добре, отколкото си мислиш“ — рече си Пизон първо наум, после и на глас.

Полион стисна бързо ръката на Пизон и по даден от него знак августианците отвориха едното крило на вратата. С привично движение Пизон заметна провлачилия се край на тогата върху лявото рамо и при влизането си видя Бур, неподвижно изопнат в средата на залата. Смръщеното, угрижено лице на воина просветна, когато разпозна Пизон. Бур разпери ръце и две звучни целувки улучиха Пизон по бузите.

— Какъв попътен вятър те е довел в Неапол, сине мой?… Това е огромна радост в момент, който не носи много радости.

— Срещаме се тук като призраци от по-добри времена!

Пред статуята на Сократ стоеше някакъв мъж в прокъсано философско наметало, който сега се обърна. С уплаха Пизон разпозна под съвсем посивялата коса изпосталялото, изморено, болнаво лице на Сенека.

— Странно! — произнесе Сенека също като самотниците, които разговарят сами със себе си. — През нощта след деня, в който поех възпитанието на Нерон, ми се присъни, че Сократ идва при мен и ме пита: „Защо възпитаваш Гай Цезар Калигула?“

— Сенека! — промълви Пизон, дълбоко покъртен, и целуна Сенека по бузите. Помътнелите, болни очи се оживиха и погледът му си възвърна нещо от старата вяра, от предишната любезност.

Отмятайки глава назад, Сенека улови ръката на Пизон.

— Ти поне измежду всички младоци жалиш за нея, нали?… О, Пизоне! Дори неблагодарниците, страхливците, безпаметните да разрушат статуите й в цяла Италия, образът й в нашите сърца ще загине едва с нас…

„Той е болен и стар… и въпреки това той е по-младият от нас двамата“ — замисли се Пизон. Вложи цялата си топлота в усмивка и каза почти разнежен от вълнение:

— Съюзът е сключен, Сенека!

— Август Нерон Клавдий Цезар! — доложи офицерът Полион.

Вместо в тога влезлият бе облечен в гръцки хитон и вместо сенаторски ботуши носеше сандали. Около врата си Нерон бе вързал жълто бродирано шалче, чийто край държеше при влизането си пред устата и покашляше.

„Въпреки грима изглежда зле, неспокоен, изхабен и като че ли остарял с години от вътрешна мъка — помисли си Пизон. — Това са значи сегашните приятели на Нерон: Тигелин, Парис (все още!), Аницет, Херкулей, Обарит — струва ми се, че виждам тримата, опръскани с кръвта на Агрипина… О, Агрипина, ще дойде ден, в който ще се опитам да отмъстя за тази скъпа кръв! Заклех се в това пред восъчните маски на Калпурниите!… Августианците по храброст ли ги избират или за красивите им къдри? Като ги погледне човек, би могъл да си помисли, че трийсет момчета на Цестий са облечени във военни дрехи… О! Сега започва да ни целува!…“

— Приятели! — произнесе Нерон, сякаш обладан от вътрешно вълнение. — Колко много неща се случиха, откакто не сме се виждали. — Той прегръщаше всеки и символично целуваше бързо въздуха вдясно и вляво от бузите му. След това отстъпи крачка назад и изучавайки лицата на тримата с късогледите си очи, той ненадейно запита с глас, който издаваше страховете от последните нощи:

— Бур! Признай ми какво се говори в Рим! „Колко ми се иска да ти кажа, че се бунтува!“ — мислеше Бур свирепо, а заел войнишка стойка, доложи:

— Статуите на Минерва са обкичени с венци. Във всички храмове се извършват благодарствени жертвоприношения — от благодарност за твоето спасение!

— Така ли? Наистина ли? Какво говориш, Бур! — с отворена уста и отметната назад глава Нерон пое дъх, след това се изсмя звучно, на пресекулки, облекчено. С навлажнени очи той прегърна още веднъж Бур така стремително, че смъкна от плещите му червената мантия на префект и тя се разпери пред него като пролята кръв.

„Лош знак! Няма да съм още дълго префект!“ — помисли си Бур, все така в неподвижната си, изопната войнишка стойка.

— По това познавам моите верни римляни! — прохълца Нерон.

„Той може да заплаче, когато си пожелае, като жена — помисли Пизон. — Но ще му се наложи да заплаче още веднъж истински за теб, Агрипина, за теб, Британик, за теб, Октавия!“

„Спасен съм! — мислеше Нерон. — Парис е прав, те ще се хранят от ръката ми. Да… народът!… Ами сенатът?“

— А сенатът? — запита Нерон.

— Достопочтените сенатори решиха рожденият ден на починалата да се причисли към злочестите дни. Една златна статуя на Минерва Закрилница ще бъде поставена в курията редом с твоята сребърна.

„Никой владетел преди мене не е знаел какво може да очаква от хората си! — мислеше си Нерон. — Ще го преглътнат ли? Ще трябва да преглътнат и много повече!“

— О, приятели! — каза той, като отстъпваше назад.

„Богове, сега гласът ми е звучен, колко жалко, че Терпън и Попея не са тук!“ — Не знаете колко ми е необходима тази утешителна подкрепа и колко жадувам доказателства за симпатия от страна на народа и сената, аз, чиито най-свети чувства преживяха такова тежко разочарование!

„Каква противна комедия! — помисли Пизон. — О, богове!“

— Да обичаш майка си така, както аз! Да й се доверяваш така, както можеш да се довериш само веднъж в живота си… и прегръщайки Агерн, донесъл вестта за нейното спасение, да видиш в ръката му меча на коварен убиец…

„Сега трябва да закрия лице с ръце!“ — помисли Нерон. И го стори. В тишината на залата се чу как нервното му напрежение намери отдушник в едно диво ридание:

— О, приятели! Не ме питайте откъде взех сили да изтръгна оръжието на Агерн, откъде гласът ми намери сили да повика верния ми Полион…

— Август! Гласът ти беше с металната звучност на мощна туба! — извика Полион.

Устните на Нерон трепнаха и като отмяташе глава назад, той избухна с разширени ноздри:

— Сега най-после стотици хиляди римляни ще могат да чуят този глас на арената!

В следващия миг той по-скоро усети, отколкото видя с късогледите си очи израза върху сведеното лице на Пизон, и каза с нова, коварно затрептяла усмивка:

— Е, мой Пизоне, ние знаем колко привързан беше ти към покойната. Извикахме те от Рим, за да чуем и твоя сигурно не твърде благосклонен към нас доклад… Говори!

Вените по челото на Пизон се бяха издули. Той пристъпи напред и заговори с беззвучен от потискана омраза, от болка и презрение глас:

— Сенатът възнамерява да те посрещне в тържествена премяна на двайсетия крайпътен камък, както навремето посрещна Германик при завръщането му от победата… По пътя ще бъдат издигнати триумфални трибуни.

— Е, видяхте ли! — Чу се в тишината шепотът на Тигелин. — Кой излезе прав? Не съм ли казвал винаги, че е достатъчно един владетел да си покаже юмрука, за да види как сенатът и народът му се подчиняват като стадо овни?

Полион изтегли меча и се провикна, а августианците заскандираха в такт:

— Август! Август! Август!

Ъгълчетата на устата на Нерон трепнаха. Той махна небрежно с ръка да спрат.

— А ти, учителю мой? Само ти ли ще мълчиш, когато в гласовете на приятелите си искам да чуя гласа на Рим?

Сенека пристъпи напред и с ораторски жест протегна десница от гънките на философското си наметало.

— Нямам какво да добавя към предшестващите доклади, бих искал само да изслушате една молба!

— Нима не знаеш, че ушите и сърцето ми открай време ти принадлежат — каза Нерон с не много търпелив тон. „Едва сега забелязвам, че рубинът не е на ръката му. Едва сега забелязвам разръфания край на наметалото му. Дали това не е израз на мълчаливо възмущение спрямо мен?“

— Цезарю, изминаха единайсет години, откакто съпътствам твоята многообещаваща младост, и пет, откакто си император. В течение на това време ти така ме отрупа с почести и богатства, че за мое щастие не ми липсва нищо друго, освен мярка и цел… Твоят прадядо Август разреши на Агрипа да се оттегли в Митилена, а на Меценат — да живее в Рим също така необезпокояван, както и в чужбина. И двамата бяха получили наистина значителни, ала все пак отговарящи на заслугите им възнаграждения. Ти обаче ме дари с безкрайно влияние и неизмеримо богатство, така че аз сам често се питам: как ти, конник от провинцията, се числиш към великите в държавата? Къде остана скромността, която се задоволява и с малко? Само едно мога да приведа за мое оправдание, а именно че нямах право да отхвърлям подаръците ти. Но и за двама ни мярката е пълна — за теб с това, което един владетел може да даде на приятеля си, а за мен с това, което един приятел може да приеме от своя владетел… Искам да се отърва от всичко, което ме заслепява със своя блясък, а времето, необходимо за поддържане на градините и вилите отново да използвам за духовни занимания. Ти се намираш в разцвета на мъжката си сила, а и твоята императорска власт се утвърди в течение на годините. Затова ние, твоите вече остарели приятели, с пълно право можем да поискаме почивка… Това също ще допринесе за славата ти, че си поставил така високо люде, които биха се задоволили и с по-малко!

„Невъзможно! — помисли си Нерон. — Ако народът го види да се оттегля от мен в старото си наметало, никой вече няма да повярва в приказките за самоубийството на майка ми… а сега това е важно.“

Нерон вдигна десница и пристъпи една крачка към учителя си:

— Това, че на добре подготвената ти реч мога да отговоря без подготовка, е първото нещо, което съм получил като дар от теб. Моят прадядо действително разреши на Агрипа и Меценат заслужената почивка, но той не отне на никого от тях възнагражденията, които им бе давал. Заслугите ти към мен ще пребъдат до края на живота ми, а това, което си получил в замяна от мен — градини, пари, вили, — се дължи само на случайността. Може и да ти се стори невероятно, но твърде много, които не могат да се мерят с теб по заслуги, са получили повече. — Погледът му се плъзна по Парис, който артистично бе застанал в поза на престорено внимание, и срещна пълното с разбиране намигване на Тигелин. — Срам ме е да назова либертини, които са по-богати от теб… Ти си този, който ме възпира, когато в младежко колебание се отклоня някъде по пътя, и който още по-енергично ръководи моята сила, намерила опора в теб. Не твоята скромност ще бъде в устата на всички, ако върнеш състоянието си, и не необходимостта от спокойствие, ако напуснеш господаря, а това, че той е бил алчен и че ти си се страхувал от жестокостта му. И дори да оценяват най-високо скромността ти, то все пак не би било честно за един мъдрец да жъне слава за себе си, като дава път на одумки по адрес на приятеля си.

При тези думи Нерон разпери ръце и прегърна Сенека през врата. Целуна хлътналите, болнави бузи и колебливата благодарност на Сенека беше заглушена от обучените хорови аплодисменти, от скандирането на августинците:

— Август! Август! Август!