Алма Йохана Кьониг
Младият бог (24)

Негърският барабан гърмеше във все по-див варварски ритъм. Тялото на момчето Спор се извиваше в заключителен апотеоз между извадените мечове на осемте негри танцьори — същински червен плодник на някакво тропическо цвете между щръкнали цветни листчета. Лежащите заръкопляскаха силно.

— Спор! Спор! — викаше Нерон в такт и сътрапезниците му пригласяха.

Танцьорът в дълга червена дреха, която го покриваше цял от врата до пръстите на краката и само при някое завъртане разголваше нежното мускулесто бедро, се отпусна на колене. Скръсти ръце с позлатени нокти върху бързо дишащите си гърди.

— Ела и пий! Знам много добре как се ожаднява от танцуването! — каза императорът милостиво и предложи на Спор собствената си чаша. Наведен напред, той наблюдаваше ефесеца как пие. Като че ли виждаше всяка глътка от неразреденото вино, което мокреше устните му, да се стича в нежното, сякаш прозрачно гърло със сини жилчици. Щастливите, красиви очи на животно, още по-големи от грима, блестяха, отправени благоговейно към цезаря.

— Хареса ми твоят волт^[1]! — похвали го цезарят вещо. Със светкавично движение на ръката Спор докосна мозайката на пода и взе символично прах, за да го поръси в символично смирение по косите си, преди да догони с няколко големи скока оттеглящите се негри танцьори.

— Боговете знаят, Отоне, как завиждам на това момче! — каза Нерон. — Не знам какъв дявол ме подгони тогава, та ти отстъпих предимството да го купиш!

Отон седеше с кръстосани крака върху лежанката, обхванал здраво глезените на босите си, тесни и изящни стъпала със загрубелите си и погрознели от физически упражнения ръце. Лицето му на кентавър с къс нос се хилеше под венеца от невероятно скъпи рози, донесени от Персия специално за празника му в кошнички със сняг.

— На цезаря принадлежи всичко, което му харесва! — каза Отон и вдигна дясната си ръка от левия крак, за да направи към Нерон широк жест на дарение.

— Цезарят може да прави, но не и да приема цезарски подаръци! — усмихна се Нерон и отпи.

— Приеми го, цезаре, приеми го спокойно! — извика красивият Сенецион с ехидния си глас. — В случая нищо не му струва на Отон да бъде великодушен. А и смята, че добротата ти заслужава такава благодарност!

— В името на всички богове, не е ли предимство да се зовеш приятел на цезаря? — извика Серен, вече не твърде трезв. — Не само заради това, че можеш да чуеш преди всички останали най-хубавите стихове на света, рецитирани от най-красивия глас…

— Нерон! Нерон! — заскандира Полион и останалите се присъединиха.

Нерон сбърчи отбранително чело.

— Похвалите не ме подкупват. Аз най-добре познавам артистичните си слабости!

Серен и Полион размениха погледи на въодушевено съгласие.

— … и не само за щастието да си свидетел как се развиват блестящите таланти на младия владетел — продължаваше Серен, — ами и за това, че когато прелестите на красивата жена подлудят нашия Отон, добрината на цезаря веднага изпраща досадния рогоносец за една нощ в Остия!

— Една нощ! Какво е една-единствена нощ с Попея! И какво е Остия! — засмя се Отон, а стиснатите му челюсти и издути ноздри издаваха, че лекият му подигравателен тон е лъжлив. — Трябваше да изпратиш Криспин за наместник на Галия, или не, още по-далеч, чак в Лузитания^[2]!

Нерон наблюдаваше с присвити очи трите момичета, които с голите си тела като от слонова кост и със златни нишки в косите играеха хорото на грациите. Той издаде напред влажните си, алени устни.

— Може и да стане в най-скоро време!… Отон, бюстът на високата вляво не е съвършен!

— Е, поне не е по-лош от този на Акте — прошепна Сенецион развеселен, скрил уста зад чашата си.

Отон скочи пъргаво и надвиквайки музиката и разговорите, се обърна към пируващите:

— За бюста на Попея, най-красивият бюст в света! — И през смях, сякаш обзет от лудост, той изпи виното си на един дъх.

— Парис! Ето те най-после! Изпусна танца на Спор! — извика Нерон към влизащия.

Парис се промъкна между безбройните прислужници и покрай танцьорките, самият той облечен в танцувален костюм, но с венец от персийски рози и напръскан с рядкото като скъпоценни камъни розово масло.

— Добре се забавлявате! — каза той високо и горчиво. — И си мислите, че добрият Парис ще има грижата на цезаря да не се случи нищо лошо!

Нерон съзря загрижения израз на безумно красивото, вече леко позастаряващо и скъпо му лице, отдръпна от устните си току-що захапаното печиво, което прегустаторът му беше поднесъл, и слисан, попита пръв:

— Какво се е случило, Парис?

— Какво искаш да кажеш?… Случило ли се е нещо? Ние нищо не знаем! — завикаха гласовете в хор. А Парис, без да разведри мрачната си физиономия, с увиснали надолу ъгълчета на устата в израз на презрителен упрек, продължи:

— Гледате си само веселбите! Какво ви е грижа, че враговете на цезаря подготвят неговата гибел?

— Какво? — изкрещя Нерон задъхано. Той втренчи поглед в нахапаното парче в ръката си, сграбчи брутално прегустатора, заслушан също като останалите, обърна го към себе си и му ревна:

— Хайде! Отхапи още веднъж! — С пронизващ поглед, впит в стареца, с полуотворена уста, той съвсем отблизо видя как глупавото лице на роба се разля в невиждана наслада от хапката, пое си облекчено дъх и отблъсна стареца така, че той политна.

— Цезарю! — изрече Парис тържествено. — Днес бедната малка мишка ще може да се отплати на лъва за великодушието му! Днес Парис спасява живота на цезаря!

— Живота ли? — викна Полион и се втурна към цезаря.

— Говори най-после! — избухна Нерон с подивели от страх и нетърпение очи. — Да не би тя да е наела убийци? Кого е наела майка ми? Как така разкри целия й план? — И той затропа с крака.

— Какво? — ревна Серен. — Убийци ли? — И като Полион понечи да се втурне към Нерон. Но само с един скок Нерон се беше скрил зад масата с питиетата.

— Назад! — крещеше той с остър глас. — С изключение на Полион, всички назад!

— Цезарю! — прозвуча спокойният глас на Отон в твърде неловката тишина. — Нека да чуем първо Парис и чак след това да отсъждаме! До този момент ние не знаем какви събития са породили безпокойството му! Няма ли да ни изложиш ясно фактите, Парис?

— Цезарю… — започна Парис, — господарката Лепида…

— Пфу! — изсмя се Отон с облекчение. — Така си и мислех! Парис се е хванал на женски истории.

Нерон разкриви потрепващото си лице в гримаса към Отон.

— Дръж си муцуната! — викна му той, а гласът му премина във фалцет. — И изкарай най-после трите голи крави от залата!

— Не знам какво толкова развесели Отон, но стига! Лепида честичко прави посещения в двореца на Антония. И й направило впечатление, че всеки път, когато я отнасяли късно вечерта, в улицата на ковачите на мечове срещала една плътно закрита носилка.

— Закрита носилка ли? Мъж или жена? — попита Нерон.

— Една плътно закрита, изискана носилка. Накрая господарката изпратила по следите й клиентите си Итурий и Калвизий. Носилката идвала всяка вечер и чакала през цялата нощ в страничната уличка!

— Ах! — простена Нерон.

— Да, лесно ти е да кажеш „ах“! Най-после Итурий разпознал младия мъж, който тайно посещава двореца на Антония.

— Някой патриций ли е? — попита Нерон, останал без дъх.

— Ъхъ! — кимна Парис.

— Нощно време при майка ми? Трябва да разбера кой е той, Полионе!

— Излишно е, цезарю, аз вече знам. Никога не би се досетил! Плавт!

— Плавт ли? — Нерон удари със стиснат юмрук по масата с напитките, така че делвите зазвънтяха. Една чаша се катурна и заля празничната му дреха с вино.

— О, вие, всички демони в ада! От всички мъже — Плавт!

— Единственият мъж, който е в същото родство с Август, както цезарят, и когото народът боготвори — произнесе високо ехидният глас на Сенецион.

Нерон му хвърли свиреп поглед.

— Какво ще стане, ако тя се омъжи законно за Плавт? — каза той с треперещ глас, като че ли отправяше въпроса към всички. — Какво ще стане, ако тя народи синове от Плавт? Тя е още млада, може да му роди още шест синове… шест Британика! — Той се свлече върху масата с напитките, удряйки с две ръце по залятия плот, от което копринените му ръкави се намокриха. — Винаги съм казвал, че тя няма да миряса, докато не ме изтика от трона. Няма да миряса, докато не ми отнеме диадемата, няма да миряса, докато не ме закопае в земята! — И хлипащ, стенещ, пъшкащ и давещ се, той повтори осем, десет, двайсет пъти:

— Тя няма да миряса, винаги съм казвал, няма да миряса…

Серен прошепна:

— Говори се толкова много за нравствена поквара! Ето това е нравствена поквара, когато двайсет и шест годишният се съвкупява с тази сивокоса харпия^[3]!

Нерон, все така свлечен върху масата с напитки, клатеше подпряната на дясната си ръка глава и пелтечеше:

— Тя няма да миряса… казвам ви аз! Парис стоеше много недоволен и обиден, защото личеше, че няма да получи нито похвала за вярност, нито награда за известието.

— И когато чух това, разбрах, че е дошъл денят… — започна той отново. Но Нерон не слушаше.

— Затова напоследък беше така сладка и нежна! Едва сега разбирам всичко. — Затова казваше, че съжалявала за властолюбието и несдържаността си и за не знам още какво… и че не ме обичала достатъчно, о-о, колко ужасно! Ужасно! А аз, глупакът! Аз, глупакът, отивах при нея и почти вярвах на всичките й приказки… аз, който с очите си видях как тя отрови мъжа си! О, богове! Вие, богове на високия Олимп! Но аз не съм съвсем безпомощен срещу това коварство! Полион! Изпрати един центурион при Сенека; дори да спи, да дойде. Да дойде незабавно! И Бур да… Не! Тя провъзгласи Бур за префект. Бур е неин човек. Ще трябва да го свалим, ако искаме да бъдем сигурни в преторианците! Табличка за писане, Отон!… Не говори, не искам да слушам нищо, не искам! Табличка за писане! Префект да стане Туск — за заслугата му, че я мрази! Пратете веднага центурион при него. Той е син на моята дойка и никога няма да ме предаде като… — Нерон се разтърси от неудържими ридания — като моята родна майка!… О! — извика той и се хвърли към Сенека, който току-що беше влязъл. — Закриляй ме, закриляй ме от тази моя майка!

Сенека стоеше с мъртвешки бледо лице и гледаше безутешния Нерон.

— Боговете пожелаха центурионът да срещне носилката ми на път за дома… Защо е тази тревога, Нероне, при толкова малко факти! При първия сигнал си готов да освободиш стария си учител Бур и да припишеш на тази, която те е родила, най-страшните планове! Това ли е ученикът на философите, Нероне?… Да не би да си съдия, който произнася присъда, без да е разпитвал?… Късна нощ е и ние всички малко или повече сме под влияние на виното — трябва ли народът на Рим да научи, че в такова състояние цезарят поема върху себе си такава отговорност?… Нека аз и Бур я разпитаме и тъй като не искам нищо друго, освен граждански мир, тя ще умре, ако решим, че е виновна…

Нерон вдигна обляното си в сълзи лице и то бе напълно преобразено.

— Страх ме е, Сенека! — произнесе той покъртително. — Непрекъснато ме е страх от майка ми, нима може да се живее така?