Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der jugendliche Gott, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva (2017)

Издание:

Автор: Алма Йохана Кьониг

Заглавие: Младият бог

Преводач: Фросина Парашкевова

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Австрийска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: август 1989 г.

Редактор: Федя Филкова

Художествен редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Красимир Градев

Консултант: Анна Николова

Рецензент: Федя Филкова

Художник: Пенчо Пенчев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1935

История

  1. — Добавяне

До краката на Агрипина стоеше статив от коринтски бронз, в който тя бързо и нетърпеливо пъхаше обратно навити пергаментови свитъци.

— Не мога да чета — обърна се тя към Александра, която клечеше на пода.

— Би трябвало да си легнеш, господарко, късно е — промълви дойката.

— Не мога да спя, макар че съм изморена до припадък. Александра, казвам ти, това не е на добро, не е на добро, не може да бъде на добро.

Двайсет и четири часа вече дойката измъчваше бедната си глава да измисля нови утехи за Агрипина и сега пак започна със старите:

— Господарко, но писмото беше толкова мило, толкова умно. Малкият господар не може да не му се зарадва. Сигурна съм, че Агерн не се е върнал още с отговор само защото… — дойката се запъна — защото младият господар ще дойде с него. Да, да, ще видиш!… Щом Агерн му предаде вестта, че рибарски лодки са те спасили, младият господар ще нареди да оседлаят най-бързия му сирийски кон и… скоро ще бъде тук!

„Каква глупачка съм! За момент и аз почти повярвах, че това може да бъде възможно — помисли си Агрипина, — но не е възможно. След вечерта в Бая няма да се видим отново. Какво да си кажем? Дали той на мен: не ми се сърди, мамо, че исках да те удавя като крастава котка? Или пък аз на него: не ти се сърдя, но не мога да гледам лицето ти повече?!… Защото аз не мога да го гледам, такова лице. Никога повече, никога, никога, никога!… Мразя ли го?… Не, не е това, разбирам го твърде добре… Обзело ме е чувство на преситеност и откакто след онази ужасна нощ отново мога да събирам мислите си — а това наистина бе една ужасна нощ: мокра до кости в лодката, а по вълнолома огромна тълпа с фенери и факли, благославяща ме и даваща обети за моето спасение, и единствено аз с мисълта, че тази трогателна любов ще го разгневи още повече, — да, оттогава си казвам, че никога вина и невинност не се разпределят между двама партньори и че ако някой син мрази майка си, то нейната вина за това явно е преляла мярката… Но щом аз го осъзнавам така ясно и хладнокръвно. — Александра, хладно ми е, да донесат топли шалове! — Да, щом аз осъзнавам това ясно и хладнокръвно, то единственият извод е, че смъртта за мен би трябвало да е добре дошла… Една майка, която е имала единствено желанието да види осъществена идеята на своя живот чрез сина си и вместо това го е направила майцеубиец, вече е призната за виновна. Така че само със смърт може да изкупи вината си. Странно е и това, че аз се борих за живота си, че плувах с всички сили да се спася, а сега не се радвам на този извоюван живот. Може би щеше да е по-добре, ако бях потънала безропотно с кораба. Но това вече не би била Агрипина… Не, няма да мисля за това. Ако иска да ме отстрани от този свят, то нека сам се потруди. Не ми и минава през ум да спестя на палачите му тази работа… Нерон, та аз го обичах безмерно, по мой си начин, който навярно е бил погрешен. Сега вече не го обичам. Струва ли си да живееш, без да обичаш някого повече от себе си? Струва ли си за това да спасиш мизерния си живот с хитрости? Защо Александра се е втренчила така в мен? На глас ли мисля?“

— Къде са топлите шалове? Мръзна!

— Господарко, изпратих Сир да донесе, а той не се върна!

— Не се е върнал ли? И той ли като Агерн? Е, него поне Нерон не може да е задържал. Чувам гласове отвън. Да не са се разбъбрили там, докато аз чакам? Александра, дай знак!

Александра се изправи бързо и удари с окаченото на верига чукало по бронзовата табличка. Глухият тон отекна в пълната тишина. Агрипина се вслуша, наведена напред — никаква суетня на бързащи роби, нито многогласното: „Тук съм!“

Побледняла от страх, Александра не отместваше поглед от безкръвното лице на Агрипина. Изведнъж пламъците на светилниците се разлюляха със съскане. А копринената завеса на вратата се изду като от внезапен порив на вятър.

— Какви са тези стъпки? — прошепна Агрипина и отхвърли завивките.

Александра се заслуша, пъхнала четирите пръста на лявата си ръка в устата, сгушила глава в раменете, трепереща.

— Аз… ще, аз ще видя за шаловете! — запелтечи тя и хукна, но не към вратата, зад която се чуваха приглушени звуци, не, а към онази, която водеше към коридора за слугите.

— И ти ли ме изоставяш? — викна Агрипина след нея, хванала се с две ръце за гушата, сякаш се задушаваше. „Страх ме е! Страх ме е! И Александра ме изостави, а с нея съм била добра както с никого другиго. Не искам да умра! Не искам още да умра. На трийсет и седем години съм. Пизон!… Не искам да се откажа от този сладък живот… О, само не смърт! По-добре да се върна в Тускул, по-добре обратно в изгнание на острова!“

Завесата на вратата се отмести звучно с халките. „Това е смъртта! — помисли си Агрипина. — Аницет!… А зад него триархът Херкулей, о-о, той ме мрази, защото се изказах против неговото повишение! Центурионът Обарит!… Аз изпратих баща му в изгнание… Нима целият ми живот се изправя да ме обвинява?… Тези лица! И на трите днес е изписано: «Смърт!» Както навремето по лицата на пратениците се четеше: «Милост!»… Е, щом Нерон е толкова нищожен, та да ми изпраща палачите си, то аз ще бъда достатъчно велика да ги посрещна…“

— Аницет, ако идваш да видиш как съм, то съобщи на твоя император, че съм си починала. Ако идваш обаче като убиец, то аз не вярвам синът ми да е издал заповедта!

Херкулей носеше жезъла си на триарх, който й се бе зловидял навремето. Сега той го вдигна с разкривено лице и замахна. Ударът не бе нанесен може би с пълна сила, но улучи нараненото рамо на Агрипина и бликналата струя кръв обагри дрехата й. Тя залитна от болка, но не издаде нито звук. „Това е краят! — мина й през ума. — Добре, че краят идва.“

Видя и центуриона да вдига меч. Тя посегна и с едно движение разкъса роклята си на две.

— Удряй в утробата, която е родила Нерон — каза тя.

И центурионът Обарит я промуши.