Алма Йохана Кьониг
Младият бог (44)

— Каква нощ! — рече Креперей и подаде глава изпод поддържания с греди навес на откритата корабна кабина, за да погледне звездното небе. — Като че боговете са запалили всичките си празнични огньове и искат да отпразнуват този ден на великото помирение.

— Топло е като през юни! — каза Ацерония. Тя беше седнала при краката на Агрипина, която лежеше на леглото със затворени очи. Опряла гръб на високата дъсчена стена, Ацерония — лъчезарна, щастлива — галеше отпуснатата ръка на Агрипина.

— Императорът беше съвсем загорял — бъбреше тя. — Колко е красив, достоен син на майка си! Видя ли, Августа, колко му беше мъчно да пусне майка си? Кълна се в Юнона, това ме просълзи! — И тя отново заплака.

„Защо ли не млъкне! — мислеше си Агрипина. — Главата ме боли така ужасно, че не мога да довърша нито една мисъл докрай.“

— Ще си спомняш думите на Ацерония, Августа! Всичко ще се промени. Ще настъпи златно време за теб, за Рим, за…

„Но това беше корабната камбана! — мина през ума на Агрипина. — Това беше аларма! Възможно ли е в такава звездна нощ корабът да се обърне?“

В момента, в който понечи да стане, се разнесе страхотен трясък. Покривът на кабината се срути със сила, която в никакъв случай не съответстваше на леката конструкция на такъв сенник. Сгромоляса се тежко като земно свлачище и пред очите си Агрипина видя стария Креперей, сплескан като жаба. „Не подобава на дъщерята на Германик да умре в леглото! — помисли си тя. — Сигурно се е срутил някакъв скален блок. Корабът се движи по-близо до брега, отколкото предполагах.“

— Замълчи де! — кресна тя на Ацерония. — Не виждаш ли, че високите облегалки на леглото ни спасиха?

Тя седеше като статуя в образувалото се тясно като шкаф пространство между бронзовите странични стени и срутилия се покрив. Пред леглото видя някакъв сив отломък, причинил смъртта на Креперей, който тя поиска да вдигне и който й се стори много, много тежък… Сърцето й започна да бие бясно. „Това не е било срутване на скала, не, ние сме в морето… Олово!… Как е възможно такава огромна оловна тежест да падне върху сенника на една каюта? О, Нерон, Нерон! А ти ме целуна!“

— Не викай, Ацерония! Не ги ли чуваш отвън да тичат напред-назад? Те правят вече нещо за нашето спасение. Не плачи, не виждаш ли, че нищо не ни се случи?

„Само да млъкне глупачката — мислеше тя, — важното е да лежим кротко като змия под камък… Най-добре ще е да си помислят, че съм мъртва и са се отървали, тогава ще можем да се спасим… Значи това беше предупреждението на Пизон. Не трябваше да отивам. Но след като отидох, сега важното е да се измъкна… Търчат насам-натам… Ясно е, онези, които не знаят, пречат на тези, които са посветени… Ако пропълзя напред, може би ще успея да видя какво става.“

— Тихо, Ацерония! Ще се опитам да им дам знак. „Оо… Креперей… кръвта ти… бедни приятелю, умря заради мен. Да, сега, макар че светлините са изгасени, виждам — това е Аницет. Колко възбудено крещи Аницет. Гребците да оставят кораба да се обърне, а те не разбират какво иска той и се мъчат да го спасят… Най-новата трирема! Трябва да се признае, че Нерон не се скъпи, за да премахне майка си. Вкочанена съм, опустошена и вкочанена като мъртвец, не изпитвам нито болка, нито гняв, а само любопитство как ще продължи представлението… Подът се клатушка, сега той постигна намеренията си, корабът потъва. Креперей, ти ме научи да плувам…“

Всред адския грохот от свирки, метални гонгове, заповеди, крясъци, трошащи се талпи, всред рева на робите гребци, които, за да се спасят, чупеха долу пейките, към които бяха оковани, докато камшиците на надзирателите плющяха по телата им, корабът на смъртта бавно се наклони.

Агрипина смъкна връхната дреха, венчето от главата и сандалите и се измъкна изпод развалините, дърпайки Ацерония след себе си. Видя, че бе преценила правилно — целият екипаж се блъскаше към задната част на кораба.

— Скачай и плувай далеч от кораба! — заповяда тя на хленчещата… Никой не видя жените, когато Агрипина почти насила блъсна спътницата си във водата и сама скочи след нея. Агрипина плуваше, оставила зад себе си пандемониума^[1] от крещящи, биещи се, умиращи хора, плуваше с равномерни, спокойни удари, сигурна в силите си в тъмната, необятна вода. „Винаги съм плувала по-добре от Калигула, от Друзила, от Домиций, от всички тях!“ — кръжеше в главата й и така я обзе някакво диво тържество, някаква луда вакхическа радост, че живее, че е още млада, още достатъчно силна, за да се спаси със собствени сили.

„Едва ли не трябва да благодаря на Нерон“ — продължаваше тя с горчива бодрост мислите си, разтърсвайки разпуснатата си коса, натежала от водата, и жадно поемайки с ноздри студения въздух.

И тогава чу зад себе си смразяващия до мозъка на костите вик на Ацерония:

— Помощ! Помощ! Потъвам!

И като войник при сигнал на тръбата тя се обърна и направи няколко удара по посоката, от която идваше гласът.

— Помощ! Аз съм Агрипина! Помогнете на императрицата! — чу Агрипина виковете на придворната си.

— Какво, още ли не си пукнала, кучко! Не стига, че заради теб умират толкова много! — изкрещя моряк от спасителната лодка и Агрипина видя как убиха неразумната Ацерония, присвоила си нейното име.

Плуващо парче от една пейка за гребци я удари силно по рамото. Агрипина не го усети… Топлата й кръв се смеси с ледената вода. Тя не обърна внимание. Продължаваше да плува с равномерни удари — тялото й работеше, мозъкът й беше парализиран.

„Комедия. Всичко е комедия. Целувките, сълзите, изповедта, молбата да остана при него. Всеки роб гребец познава сърцето му по-добре от мен и знае, че когато чуе вик: «Спасете ме, аз съм Агрипина!» — трябва да я удари с куката, без да очаква наказание.“