Алма Йохана Кьониг
Младият бог (10)

Зад всички зали и покои на императорския дворец преминаваха тесни, зле осветени коридори за робите, до които се стигаше през скрити врати. Те служеха за по-бърза връзка с гардеробните стаи, кухните, преддверията и помещенията, от които се регулираше водното отопление. От ранно утро до следващото ранно утро тук цареше непрекъсната суетня, срещаха се, разминаваха се и се сблъскваха с подвиквания: „Ее хей!“, „Внимавай, магаре! Нямаш ли очи?“. Бутаха на колела тежки преси за гладене на дрехите, с пъшкане мъкнеха пълни делви с вино и със свиркане връщаха празните, балансираха кошници с подаръци, от които се разнасяше упоителен аромат на рози, каращ те да забравиш поне за миг киселия мирис на храна, пот и урина в още по-тъмните ъгли.

Подрънкването на безбройните бурканчета, стъкленички и съдинки възвести както винаги идването на фризьора, който, придържайки с две ръце таблата на главата си, вместо да подвиква да му сторят път, напевно произнасяше собственото си египетско име: „Ну-фе-ре, Ну-фе-ре!“.

Един писар, грък, с пълни със свитъци ръце, се притисна до стената, като се стараеше да се размине с него, но таблата събори един свитък на земята.

— Извинявай — каза фризьорът на чуждоземен диалект и се засмя, — много съм несръчен!

— Няма нищо! — отвърна любезно младият бодър писар и започна да навива свитъка.

— Нищо чудно, че ръцете ми треперят — бъбреше Нуфере. — Целите ми пръсти са в мехури, не можеш да ги видиш в тъмното; от преумора се изгорих ужасно. Днес четири пъти трябваше да го прересвам наново!

— Кого? Нерон ли?

— Лесно ти е да се смееш! От теб никой не иска да му обръснеш челото като на философ и никой не те замеря с купички от помада.

— Е, младият съпруг иска да се хареса на жена си! — смееше се гъркът добродушно.

— Хм, хм! — Египтянинът изопна плещите си. — Казват… я ела тук в ъгъла, че нахалниците ще ни ударят с кошниците по корема… та казват значи, че тази сутрин Октавия била подпухнала от плач! Казват още, че когато тя излязла, един господар от почетната стража целунал като роб одеждата й. Говори се, че Нерон днес изобщо нямало да ходи при Октавия, ами чакал някого…

— Казват ти твърде много, драги! — отряза го гъркът. — Мене ме чакат!

— Теб ли? — кискаше се египтянинът. — Не заради теб стои пред огледалото и си оглежда зъбите, говори на себе си и търчи напред-назад като смахнат… Всъщност теб кой те изпраща?

— Моят господар, Сенека!

— Сенека ли! Вярно ли е това, което говорят, че Сенека трябва да пише всички речи на Нерон?

— Попитай Нерон, аз не знам… Коя е вратата за преддверието?

— Третата, мини само през третата — посъветва го фризьорът злобно и си помисли: „Дано нещо го халоса по главата, като влезе направо при Нерон!“

Писарят завъртя дръжката на вратата и се спря, заслепен от толкова много светлина.

В гардеробната на Нерон бяха запалени всички стенни и висящи лампи. Пъстри купчини дрехи лежаха струпани по пода, столовете и пресата за гладене, от която бяха извадени. Трима слуги за обличане, една робиня гримьорка, една робиня за венеца му, гардеробиерът и майсторът по дипленето на дрехите стояха до стената, неподвижни като паметници.

Пред огромното бронзово огледало, което един роб с трескаво зачервено лице непрекъснато местеше, стоеше Нерон. Той се взираше втренчено, със затаен гняв и отчаяние в отражението си — бяла, ситно надиплена гръцка туника, коси, навити на три реда къдри, повдигнати над челото му със златна лента и венец. Личеше, че пак му се искаше да промени вида си. Но тогава съзря в огледалото младия писар.

— Това тук да не е пазар, та непознати влизат без предупреждение? — скастри го той.

„Египтянино, чакай само да те пипна, лошо ти се пише!“ — помисли си писарят. А високо каза:

— Прости, проконсуле! Моят господар Луций Аней Сенека ти изпраща молбите за възстановяване на град Бонония след опожаряването му!

— Да беше изгорял и Рим като Бонония и да ме бяхте оставили на мира! — „Сега гласът ми прозвуча чудесно“, помисли си той и продължи в по-добро настроение: — Не може ли поне една вечер да не бъда обезпокояван? — Той улови с погледа си смутения писар и каза: — Ти си грък! Моля те, погледни какво са направили с мен! Това истински гръцки химатион ли е?

Писарят забеляза заклинателните жестове на робите до стената и отвърна:

— Стои ти прекрасно, мой принце!

— Наистина ли? — попита Нерон, гледайки невярващ в огледалото. — Добри ми Атрей, тези дни ти отворих много работа, нека ти изплатят петстотин сестерции!

„Едва ли съм виждал това момче повече от три пъти при Сенека… Естествено, Сенека ще научи за постъпката ми.“

— Господарю! — доложи възвестителят, млад и красив като всички роби на Нерон. — Един либертин на господарката Лепида!

Нерон преглътна и каза с натежал език:

— Добре. — Той отпусна брадата си върху гърдите, дишайки учестено и шумно. Беше си дал дума да брои до сто, за да накара да го чакат достатъчно дълго, но се обърка, започна отначало и нетърпеливо се отказа. Погледна се още веднъж в огледалото, но забеляза само колко е блед и благослови хрумването си за лампите днес следобед.

Робът разтвори вратата пред него и той, Нерон, точно по предвижданията си, се оказа в тъмното, а другият — в ярката светлина.

— Господарю! — каза един раболепен глас, гласът на Парис. — Какво щастие да те видя отново! Каква милост от твоя страна, че благоволяваш да си спомняш още за мен…

Нерон си беше много късоглед, но сега просто не биваше да присвива очите си. Той пристъпваше бавно с пурпурните си обувки към него, докато стигна достатъчно близо, за да види отново лицето, да установи объркан промените по него и това, което не се беше променило… и чу, прималявайки му от сърцебиене, своя собствен пресипнал глас да произнася със заучена, безлична любезност:

— Радвам се да те видя отново след толкова дълго време, Парис!

— Господарката Лепида поръча да ти предам нейните поздрави!

„Мога да си представя каква физиономия е направила“ — помисли си Нерон и откри белезникавия белег на брадата на Парис, който му беше останал след едно падане от сценичния механизъм за издигане нагоре. Странно, как беше могъл да забрави точно този белег!

— Надявам се, че леля ми се чувства добре?

Робите разтвориха вратите към столовата — същата врата, зад която преди пет и половина години едно отчаяно дете беше търсило Парис.

— Господарю! — промърмори мимът поласкан. Бе си помислил, че ще трябва първом да заслужи угощението си с танци, а видя, че до царската трапеза бяха поставени само две лежанки.

Докато поемаха венците, Нерон забеляза:

— По това време съм свикнал да хапвам нещо. През деня работя доста много. — „Прозвуча добре, съвсем естествено“ — помисли си Нерон.

Робите поднесоха шпиковани пъдпъдъци от Апулия. „Яде си и съвсем не забелязва, че не съм забравил кое е любимото му ястие — пъдпъдъците.“

— Спомняш ли си още нашата бобена чорбица? — Парис се усмихна — много отдавна не бе ял такива тлъсти пъдпъдъци и не бе пил такова старо вино и сега му се искаше да го оставят на спокойствие, но все пак трябваше да се говори.

— Господарката Лепида ми разказа, че си се оженил, нека боговете благословят дома ти… Колко странно е да видиш малкия си ученик вече мъж!

Гъстите рижи мигли на Нерон бяха спуснати надолу.

— И ти си станал по-мъжествен… по-мускулест!… Как върви танцуването, Парис?

Парис се засмя както преди.

— Върви, господарю, върви. През тези пет години не е имало недоволни от Парис!

— Пет и половина!… Разкажи ми какво си играл, къде и с кого! Толкова малко съм чувал за теб! Какво стана тогава всъщност?

— Кога, господарю?

— Когато… се разделихме!

— Оо, тогава ли! Тогава отидох направо при господарката Лепида и се откупих с десет от двайсетте хиляди, които ми беше дал Нарцис…

— Нарцис ли?

— Да, ти не знаеше ли?

— Естествено, не знаех. И после?

— След това тръгнах, с една трупа из провинцията, а ръководителят на трупата ме оцени, ако мога така да кажа!

— Сил ли!?

— Да, но ти още помниш името му, господарю!

— Имам добра памет… Значи не тръгна за Гърция?

— О да, и за Гърция…

„Това не ми прозвуча много весело — помисли си Нерон и се стресна. — Аз пак примигвам с очи.“

— И в Троя бях, господарю…

— Не ме наричай непрекъснато господарю, господарю!

— А как?

Нерон преглътна и замълча.

— Е, Доми… о, извинявай, Нероне!… В Троя ми казаха, че си държал импровизирана реч пред сената, след която данъците на града били опростени за пет години напред!

— Сенатските си речи държа винаги импровизирано — каза Нерон величествено. — Впрочем, Парис, знаеш ли, още не съм забравил да правя моя Хермес.

Парис беше почел както се следва божественото ядене и сега се наслаждаваше на виното.

— Но, Нероне, за това ти си вече доста голям, доста тежък! Сега при Сил открих един десетгодишен, един малък ефесец, него трябва да видиш! Наистина, принце на младежта, дори си помислих дали заради стария си учител не би могъл да вредиш момчето при царските танцьори.

Нерон присви очи:

— Как се казва?

— Спор.

Нерон отпи и също като Клавдий, когато говореше в съда, произнесе:

— Ще видим какви факти говорят в негова полза. — През цялото време той се бореше с изгарящото го желание. Сега скочи и изненадващо зае старата поза на млад Хермес, с изпънат в полет крак. Виночерпецът едва не изтърва една делва.

Парис се надигна, понеже и домакинът беше станал, и каза с отметната назад красива, глупава глава:

— Не е лошо. Съвсем не е лошо!

Нерон се върна на лежанката, като дишаше учестено, със зачервено лице и набъбнал врат, с очи, пълни с опияняващ триумф, и смутено се засмя през нос.

— Не съм ли забравил твърде много? Всяка нощ правех упражненията, колкото и да бях изморен. И имах чувството, че изобщо не си заминавал:

Тръпка премина през Парис.

Той огледа помещението със светилниците, с розите и робите. Обеща на Фортуна голяма жертва. Към края на пътуването из Гърция Сил беше станал твърде нелюбезен… Пък и господарката Лепида…

Той вдигна бокала и пи за Нерон.

— И на мен ми се струва, сякаш изобщо не съм заминавал, Малкия ми! — каза Парис.