Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der jugendliche Gott, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva (2017)

Издание:

Автор: Алма Йохана Кьониг

Заглавие: Младият бог

Преводач: Фросина Парашкевова

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Австрийска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: август 1989 г.

Редактор: Федя Филкова

Художествен редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Красимир Градев

Консултант: Анна Николова

Рецензент: Федя Филкова

Художник: Пенчо Пенчев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1935

История

  1. — Добавяне

Отон не пускаше Попея от прегръдките си. Не искаше да повярва, че това ще е последната им — наистина последната — нощ, че тялото му би могло изобщо да се насити, че безмерното му желание към нея би могло да бъде задоволено.

„Как ще живея без Попея?“ — кръжеше непрекъснато в главата му. Сто, хиляда пъти вече се питаше и всеки път един и същ ужас пронизваше сърцето му. Той се вглеждаше в спокойното й лице, търсеше устните й и си мислеше: „Тя не ме обича вече!“ Страх, подобен на смъртния, покриваше челото му — ниското му, весело чело с издутинки като рогчета — със студена пот. „Какво да сторя, богове? — питаше се той. — Обичам я твърде много — дали да не я убия, вместо да му я оставя?… Но как може да се убие такава красота?“

— Попея! — промълви той и тъй като тя само въздъхна, грабна я и я разтърси, докато клепачите й се отвориха. Той видя бялото на очите й, но не и техните зеници. — Попея! Ти ще ме забравиш! Ще ме забравиш ли? И ти си курва като всички останали! Какво те интересува кой те обича?!… Ето, това те интересува!

И загрубялата му от физически упражнения ръка уви смарагдената огърлица, която тя носеше на шията си, като въже на бесило. А тя посегна с две ръце към гушата си, разтвори очи и го погледна втренчено.

„Ще вземе да ме убие!“ — мина й през ума и мигновено се отдръпна в края на леглото.

„Тя наистина вярва, че бих могъл да й сторя нещо!“ — замъчи го мисълта и силно потресен, той се хвърли по очи.

Като видя гладиаторските му плещи да се тресат от ридания, тъмносивите й очи се наляха със сълзи. Тя се наведе над него и двамата, плачейки, започнаха да се целуват лудо, отчаяно. Омайните юношески ръце на Попея галеха гъстата му коса и тя му се кълнеше сподавено:

— Обичам само теб!

— И аз теб! — И за стотен път изскърца със зъби. — Дано черната чума порази това куче, този звяр! — Изведнъж насред целувката го прониза мисълта: „А може би дълбоко в себе си тя съвсем не желае смъртта на Нерон? Може би не е вече изцяло на моя страна и аз би трябвало да бъда по-предпазлив с нея!“ Но веднага се сепна: „С моята Попея ли? С моята жена ли?“ Остра болка пареше сърцето му и той си помисли, че умира.

„Как се измъчва само! — мислеше Попея. — А аз наистина го обичам! Но какво да направя, какво мога да направя? Вината не е моя! Боговете са ми свидетели колко много се противях тогава да отида при Нерон!… Какво съм виновна, че и двамата ме обичат така буйно?… Колко е измъчен! Не е вече моят смеещ се пан от храсталака!“

— Попея, чуй ме! Зарежи всичко!… Ела с мен в Лузитания! — замоли се Отон.

Попея сякаш се вцепени и смръзна в ръцете му.

— Ще дойдеш ли? — помоли той.

— Не може, той ще нареди да те убият!

— Не се страхувам от нищо, освен че мога да те загубя! — Отон си помисли за двата легиона и шестте кохорти тежковъоръжени конници в Лузитания, подчинени на легата.

„Няма много мъже като него — разсъждаваше Попея, покъртена и благодарна от вричанията му през тази нощ. — Може и да съжалявам, че съм избрала Нерон. Но ще се намери ли жена, която на мое място би тръгнала с Отон, за да се погребе накрай света сред мулета и лозя? Може би някоя като Октавия.“

Мислите на Отон се рееха. „… Румининото дърво[1], което от осемстотин и петдесет години се раззеленява, тази година умира! Някаква жена родила змия! Светкавица разтопила статуята на Нерон!… Все лоши знамения за цезаря… Може би ще се върна от Лузитания и ще мога да сложа в краката ти, Попея, не само сърцето си, но и световната империя! Но дотогава, дотогава! Как да живея дотогава без теб?… Дали навремето Криспин, — комуто я отнех, е страдал така, както аз сега? За пръв път се замислям за това!… Глупости! Та той беше старец! На петдесет и седем години човек не може да люби вече! Как ще страда тогава?! А аз съм на двайсет и четири и ще трябва да живея без Попея…“

Тя беше заспала. Отон я разбуди безогледно с целувките си.

— Спи утре, когато ще лежиш до него! — задъхваше се той и тъй като тя послушно вдигна натежалите си клепачи, той се намрази заради егоизма си. — Газело моя, прости ми, красавице моя! Щастие мое! Остават ми само тези три кратки часа с теб…

Тя приласка лицето му в шепи и той, подпрял буза на ръката й, каза:

— Знаеш ли, радост моя, за какво си мислих днес? За твоя лекар.

Попея се изправи.

— За Симеон ли? Защо?

— Знаеш ли, в началото му се присмивах заради увисналите рамене и брадата, заради неговите вечно тъжни очи. Но откакто те излекува от кампанийската треска, аз го обикнах, и докато ти спеше, често разговарях с него. Веднъж той ми каза, че и най-незначителното деяние не остава без последици. Така ми каза: „Дори само един камък да хвърлиш във водата, то пак не ще е възможно да пресметнеш колко същества ще бъдат наранени или убити от него.“ А друг път ми рече: „Не съществуват нито подземно царство, нито Елисейски полета, а само чистата и нечистата съвест на хората!“ Може би затова аз се намирам в пъкъла, защото съвестта ми ме кара да се кая, че те отнех от Криспин…

Попея не го слушаше. Тя си мислеше: „Много странно защо изведнъж заговори за това… Дали Симеон не му е издал нещо?“ Тя примигна няколко пъти със светлите си очи, засенчени от черни мигли, и каза:

— Искам да ти разкажа нещо, сърце мое, но ти не бива да започваш отново да ме притесняваш, защото… — дрезгавият глас затрепери от любов и сладост — аз не мога да върна вече нищо назад.

Той забеляза, че тя се притеснява от нещо, и й кимна мълчаливо и бързо, за да я окуражи.

— Симеон ми даде днес едно питие, една отвратителна течност, знаеш ли, и каза… — тя заговори съвсем тихо — че отсега трябва да започна да вземам противоотрова. Агрипина пиела от години. — Попея го погледна. — Знаеш ли, в такъв случай Локуста не може да ти стори нищо!

Сърцето на Отон спря съвсем, за да забие в следващия миг като клепало по обков на порта.

Той я придърпа към себе си, напрегнал всички мускули, като че ли трябваше да я защити от целия свят.

— Богове! — изпъшка той и като заплака отново, й зашепна през сълзи: — Не смятай, че мисля дребнаво само за себе си!… Щастие мое, радост моя, сърце мое, ти си всичко за мен! Колкото до мен, бих приел всичко, само да чувствах, че ти би била щастлива! Но повярвай ми, познавам го от единайсетгодишен, той до такава степен е самовлюбен, че не му е възможно да обича с постоянство когото и да било другиго… И освен това, Попея, между теб и него има четири очи…

— Много ли ще бъдеш против, ако те можеха да се затворят? — попита Попея с усмивка, а него отново го заля смразяващото чувство, че тя магически се променя в ръцете му и е съвсем различна от това, което той все още се стремеше да задържи. — Агрипина винаги е мразела майка ми, а Октавия е нито риба, нито рак, той сам ми е казвал, че никога не я е прегръщал!

— Но аз самият чух вика й през първата брачна нощ! — възмути се Отон. — Съвсем в негов стил е сега да отрича!… Попея, Попея, на този мъж ли трябва да те поверя!

— Не се страхувам от него — прошепна тя. — Изобщо не ме е страх от смъртта! Но от остаряването ме е страх, от бръчките, от това, да не бъда повече любима.

— Аз ще те обичам вечно — закле се Отон. — Дори когато остарееш и вече няма да си така стройна като двуполов Ерос, нито така капризна като ранна пролет… Аз ще загръщам нозете ти със завивка и като твой най-верен роб ще държа чадъра над теб… — Отон млъкна, защото забеляза, че Попея спи, с буза върху ръката си, присвила рамене и колене. С големите си ръце той грижливо придърпа завивката върху нея, после стана внимателно като крадец и отиде до прозореца. През процепа на завесите погледна за миг небето — слънцето безмилостно възхождаше. След това издърпа резето на вратата. Както си беше гол, той събуди лежащия пред нея роб и му даде знак с пръст на уста да пази тишина. Изкъпа се и заповяда да му сложат бойното снаряжение.

— Събери всички роби в залата и повикай домоуправителя!

Когато старецът дойде, господарят му нареди кратко и ясно:

— Ти ще спуснеш резето на голямата главна порта. Сам ще затвориш всички врати и ще ми донесеш ключовете. Ще се погрижиш, щото всеки роб, от най-стария до най-младия, да бъде въоръжен според състоянието му от моята оръжейна. След два часа центурионите на императора ще дойдат, за да отведат господарката. Аз ще я защитавам с оръжие. Раздай вино и месо на онези, които ще се бият. Господарката не бива да бъде смущавана. Това е всичко.

Старецът се поклони мълчаливо.

Отон чу долу желязната порта на двореца да се затръшва.

„Елена! — помисли си той. — Нека замъкът на Приам изгори в пламъци!… Елена!“

Бележки

[1] От Румина (лат. — богиня на кърмачките) — смокиновото дърво, под което според преданията вълчицата кърмела Ромул и Рем.