Алма Йохана Кьониг
Младият бог (40)

Агрипина седеше на парапета на колонната тераса и гледаше надолу към пътя, към ясно очертаните сенки на пиниите и смокиновите дървета, които обточваха пътя, към проблясващото отзад в лунната светлина море. Мачтите на заспали кораби стърчаха като сенки към небето. Самото море сякаш спеше и на нея й се струваше, че при удара на вълните в скалите под терасата чува неговото мощно, равномерно дихание — също както преди време младото звучно дишане на спящия Пизон. Агрипина напразно се беше опитала да почине и бе накарала Александра дълго, дълго да разтрива краката й. Сега старицата се беше свила в края на леглото, подпряла чело о ръба му, и спеше.

„Трябва да премисля добре… — насилваше се Агрипина и притисна слепоочия с върховете на пръстите си. — Ако искаш да прозреш плановете на някой противник, не е необходимо само да… О, богове, за противник ли мисля, когато мисля за сина си? Сърцето непрекъснато ме боли, като че ли ще спре да бие. Но то бие за него и бие прекалено дълго, прекалено дълго… Няма полза от това — аз трябва да прозра, трябва… Как беше казала тя, великата Ливия? «Ако искаш да прозреш плановете на противника, не е необходимо да влагаш цялата си проницателност. Влез в неговата кожа и мисли какво би правил, желал, мразил, обичал ти на негово място.» Ако бях Нерон, бих била като Нерон: подвластна на Ерос, пръкналия се от Зевс и Диона, а не на онзи, чиято майка е Урановата Венера^[1]… Ах, ах, но неговата майка е Агрипина, която жъне това, що е посяла… Та значи — ако аз бях Нерон и имах Тигелин за свой слуга, това би било невероятно облекчение за мен, невероятно разкъсване на оковите. Полион беше само ловджийското куче, което улавяше и донасяше по заповед. А Тигелин е този, който в готовността си изпреварва заповедта, който я прави възможна, тъй като се знае, че каквато и да е заповедта, неговата готовност вече ще я е предугадила… Аз, Нерон, обичам Попея. Попея не ме обича… Аз, Нерон, й отнех съпруга, аз осквернявам леглото й (казват, че тя всеки ден го ругаела и заплашвала, че ще отиде в Лузитания, което няма да направи никога)… По какъв начин бих могъл аз, Нерон, да умилостивя Попея? Ясно! Ясно! С диадемата на Рим… Две години не ме е посещавала — не, не, вече две години аз, Нерон, не съм посещавал майка си — каква разлика в мисленето, Ливия е права, това облекчава сърцето ми от цялата болка — и сега изведнъж с едно ласкателно писмо, с едно любовно писмо изведнъж я каня в Бая… оставям Попея в Рим… Тигелин в Рим… също Сенека и Бур, и тръгвам с Аницет за Бая — ясно, ясно, той иска да ме убие!… Оо! Оо! Възможно ли е, велики Юпитере — да, той иска да ме убие в Бая!… Не, невъзможно е, аз съм полудяла — аз знам, че той ме обича, аз го знам — може ли едно дете, което обича майка си, да я покани с ласкателно писмо в Бая, за да я убие? Може ли на двайсет и две години да пусне ериниите след себе си? Той, който не се страхува от нищо така, както от това да види в огледалото на народа своя лик не така сияен. Може ли пред народ и сенат да поеме едно нечовешко майцеубийство? Никога! Никога! Нечовешки е моят мозък, щом може да роди такава мисъл!… Защото не би било достатъчно да премахне само мен от този свят, от този любим свят на пиниите, на пълнолунната нощ, на спящото море, от този свят, в който съществува сериозното лице на Пизон с очи като звезди и изумителната забрава на неговите прегръдки — не, той би трябвало да удуши и Октавия, двайсет и една годишната, овдовяла в сватбения си ден — и кой народ на земята би го следвал след това?… Народът на Рим… Калигула бесня в нескрита лудост, вкара две свои сестри в леглото си… Тиберий бе прокажен, но нито едно красиво момче на няколко мили околовръст не убягна от мрежите на неговите гончии, а народът оплю бюстовете им едва след като се почувства сигурен със своя нов цезар, едва след смъртта на стария… Ами аз? Не лежеше ли Клавдий синьо-черен и разкривен от смъртта — о, не това, да не мисля за това — и нито една ръка не се вдигна срещу мен, нито една уста не се отвори срещу ми да викне: «Убийство»… Кой ще ме защити? Кого да обвинявам? Ще трябва да го видя да върши онова, на което го учеше майка му. Няма да отида — ще му пиша, че болест ме задържа! Не искам да умра!…“