Алма Йохана Кьониг
Младият бог (20)

Клавдиевата трапезария беше отрупана с жълти зюмбюли. Сплитки цветя висяха като сталактити от тавана. Гирлянди лъкатушеха от колона до колона и ги обвиваха в зелено, свободно разхвърляни гроздове от камбанки заливаха масите, а прислужниците, делвите и хранещите се бяха окичени с венци.

Край „дългата маса“, на мястото на домакинята, се беше изтегнала Агрипина — между Нероновата гостенка Лепида и своя гост Палант.

На „малката маса“ Нерон заемаше почетно място, което се полагаше на вожда на младежта, а между него и Британик, срещу Пизон, седеше Октавия — всеки път най-любезно посрещана от Нерон при появата й и най-любезно пренебрегвана от него през цялата вечер. Дни наред вече бяха свикнали да виждат Нерон замислен по време на хранене, с недоволно нацупени устни. Той дори бе нарушавал благоприличието, като даваше знак на виночерпците си да му наливат вино — нещо забранено на масата на младежта, и след като пийнеше, разговаряше шепнешком с Полион, Отон и Сенецион, избухвайки навремени в смях за нещо, което оставаше тайна за другите.

Но днес Нерон изглеждаше любезен и празнично разположен. При влизането си беше изненадал Британик с лека целувка по двете страни, беше намигнал на Пизон и се бе усмихнал лъчезарно на Октавия.

Британик беше извикал с разширени ноздри:

— Оо, зюмбюли! Най-любимите ми!

А Нерон беше пошушнал на Сенецион доста високо, с изражението на добър богат чичо:

— Та нали затова са поръчани!

Пизон видя насочените към него тъмни загрижени очи на Октавия, които сякаш искаха да му кажат нещо, и й се усмихна успокоително. След това не отмести погледа си от Нерон, за да разбере какво трябваше да означава тази внезапна промяна.

„Вчера кротуваше като късогледа, сгушена костенурка. А днес изглежда магически преобразен, оживен и възбуден и се старае да предизвика добро настроение и интерес. На този, който днес го вижда за пръв път, би могъл да се стори по-красив от хубавеца Сенецион. И все пак сякаш не е той, а само някаква роля, която играе днес!… Независимо от това, играе я добре — ролята на магьосник, не мога да отрека. Но каква е причината? Дали не иска да умилостиви Агрипина, която погледна току-що насред думите си също както дребен клиент гледа благодетеля си?… Разказва самоуверено, сигурен е, отърсил се е от цялата си предишна стеснителност. И отлично имитира Тразеа Пет като оратор в сената! Действително дебелият му врат изведнъж се е удължил и изтънял! А как си държи главата само? Ами гласът! Същински Пет, «последният републиканец»… Толкова много подигравки е имало за желанието на Нерон да стане мим, но сигурно наистина би могъл да възхити целия свят…“

И Пизон му изръкопляска също като кискащия се в прехлас Британик, като сияещата Лепида, като красивия Сенецион, като смеещия се като кентавър Отон, като служебно сдържания Полион и благородния Палант.

Не му ръкопляскаха само Агрипина и Октавия.

Нерон забеляза това. Цял извърнат към Агрипина, той започна да разказва за съдебното заседание, на което беше присъствал днес, „по обичай още от времето на жизнения път на божествения Клавдий“.

О, не било никакъв особен случай, само някаква жалба от наемателите на една къща в Субура^[1] срещу собственика й, който прекалено дълго протакал поправката на полусрутената стълба.

— А собственик е достойният сенатор Мамилий — обясни Нерон и в тоз час се превърна в Мамилий, с тлъсто шкембе под тогата и налят врат, предвещаващ апоплектичен удар, Мамилий, който се задушава от възмущение, че от него, човека с патрициански пръстен на ръката, искат да харчи хубавите си сестерции за това простолюдие… Превърна се и в съдията, стараещ се да съчетае угодническия си страх пред големия човек с нищожното си служебно достойнство. Превърна се и в ръкомахащия месар с пиянски нос, в покъртително измършавелия от глад философ, в продавачката на риба от насрещния ъгъл, в уличницата, която флиртува не само с Мамилий, но и с всеки друг — и всичко това едновременно, с цялата свада и бъркотия от гласове в хор, който накрая, с решението на съдията в полза на големия господар, заглъхнал в сърдито възмутителен шепот.

А Нерон — разгорещен, с усмивка на влажните устни — си мислеше: „Само да поискам и ще ви науча всички, дори майка си!“ Тържествуваше, забравил всичко друго. Британик продължаваше да се превива, все още със сълзи от смях в красивите си очи.

— Нероне! — едва се изтръгна от устата му. — Прекрасно, Нероне! Какви истории си знаел само! Моля те, добри ми, мили Нероне, разкажи ни още някоя!

Нерон прокара заоблената си бяла ръка по главата на момчето.

— Не знам други — поколеба се той.

— Моля ти се! Знам, че знаеш и други! Моля те! Моля! Нека да ни разкаже още някоя историйка!

Лепида, която бе на дългата маса, се наведе напред и се усмихна:

— Не се ли радваш, Агрипина, че децата се разбират така хубаво?

— Е, добре — кимна Нерон.

Британик ликуваше, облегна се назад в очакване и като пляскаше с ръце, започна да вика:

— Хилас! Жаден съм!… Е, Нероне?

Само Лепида видя как потъмняха очите на Нерон.

— На излизане от съдийската зала… — започна той със сподавен глас.

Старият роб Хилас се приближи с чаша топла вода и отпи от нея, но Пизон забеляза, че от чашата се издига пара, и предупреди: „Много е гореща!“ — след което старецът се затътри обратно да донесе студена вода за доливане.

— Е, Нерон? Продължавай! — настояваше Британик.

— … имах странна среща — продължи Нерон с полузатворени очи и загадъчна усмивка около непристойната си уста. — Всички сте чували за прочутата Локуста, нали! — попита той изведнъж с остър глас, без да поглежда когото и да е, като смъкна почти незабелязано жълтата копринена кърпа, увита около дебелия му врат. — Е, та тя току-що беше осъдена за някакво отравяне и трябваше да бъде обесена, но неизвестно по чия намеса трибунът я пусна на свобода.

В безмълвната тишина се чуваше само поскърцването на лежанките, тъй като слушателите неспокойно се размърдаха.

— Никога преди това не я бях виждал — продължи Нерон разказа си съвсем спокойно — и като я срещнах, дъхът ми спря… Казвали ми бяха, че някога е била една от най-красивите хетери на Рим… — Нерон видя Хилас да се приближава с чашата, от която за нищо на света не биваше да отпива, и изведнъж ококори очи и заговори най-неочаквано на Пизон: — А баща ти, Пизоне, я е обичал! Той я напуснал, както това се случва; и за него Локуста забъркала първото си питие. Но нагорещената фиола^[2] се счупила на огъня, ужасната отрова опръскала лицето и, изгорила едното й око и превърнала красотата й в грозна маска на форкинида^[3]… Това е! — С незабележимо движение Нерон беше покрил едната страна на лицето си с шалчето и сега го завързваше под брадата.

Едно от момчетата, които поднасяха питиетата, изкрещя.

Защото като в съновидение бялото на едно око се блещеше от чудовищно обезобразено, отекло и зло лице, а разкривени устни зееха над кучешкия зъб. Сякаш чукани на отрязани пръсти искаха да се впият в изтръпналия от ужас.

— О, богове! Нероне! Не! Но това е някаква дърта вещица, отровителка! — Британик се извърна към Хил, който стоеше зад него с чашата… А Нерон, като развързваше бавно и смъкваше кърпата от лицето си, което отново бе станало неговото лице, видя как Британик вдигна чашата и започна да пие… Британик пиеше, най-после Британик пиеше!

Припряно, разпалено, като че ли искаше да каже още нещо, момчето се обърна към Нерон и… сякаш се задави. Пое конвулсивно и хриптящо дъх и с широко разтворени очи явно търсеше някаква дума. С ръка на гърлото направи две-три залитащи крачки и… се сгромоляса.

— Британик! — изкрещя Агрипина пронизително. Като че ли понечи да се втурне към него. Нерон се облегна в креслото си.

— Не се притеснявай, мамо! — каза той. — Това е старата му епилепсия, позната ми от години! Ако го оставим на спокойствие, погледът и говорът му ще се възвърнат скоро. Отон и Полион да бъдат така добри и положат брат ми на онова ложе там отсреща!

Покорно подрънквайки, Полион скочи и заедно с Отон, който имаше мускули на атлет, повдигнаха бедното, вцепенено тяло, положиха го и го покриха с ездаческото наметало на Полион. Лепида се излежаваше и разглеждаше с наслаждение лицата на останалите. Видя как дебелият Вителий и Палант се измъкнаха от залата. Погледна загубилата самообладание Агрипина и си помисли: „Има вид, сякаш й се иска да отметне плаща от Британик и да покаже на всички посинялото му лице!… Нищо чудно! Достатъчно сцени на дуел съм виждала, но това дете, което току-що се смееше… наистина, ледени тръпки полазиха по гърба ми. Да, мила ми Агрипина, така е! Сега вече нямаш втори наследник, с когото да държиш Нерон в подчинение! Колко жалко, ти никога няма да узнаеш истината, че това беше мое дело!“.

Лепида погледна мило към Нерон, който пиеше неразредено вино. Погледът й говореше: „Ние двамата имаме обща тайна.“

Лицето на Нерон отвърна на погледа й с ледена студенина. „Лъжеш се, между теб и мен няма нищо общо…“ — бе изписано на лицето му.

В абсолютната тишина се чуваше запъхтяното дишане на Агрипина.

— Наистина, това леко неразположение като че ли прогони радостта от трапезата — каза Нерон с пресилена усмивка. — Какво става с музиката? Къде са гръцките певици? — А си мислеше: „Лошо са покрили бузата му! И сега тя ще посинее… О, богове!… Мама дали видя! О, да! О, да! Как е втренчила поглед в мен. Какъв е този нов поглед? Омраза? Не, това не е омраза! Презрение? Пфу! Как би могла. Тя познава Локуста от по-рано… Прегустаторът Хилас също трябва да изчезне, той се разплака, глупакът… той ще ме издаде на всеки, който го попита… ще трябва да изчезне! Страх? О! Майка ми се страхува от мен!… Това е! Великата Юлия Агрипина Августа се страхува!… Най-после съм император на Рим! Най-после! Само Октавия не промени изражението си. Мъртвешки бледа е — значи има мъртвешки сини мъртъвци! Но действително тя като че ли продължава да яде бонбони! Дългоносо, вкаменено, омразно лице!… О! Някаква дива омраза ме гледа с искрящи очи! Пизон!… Толкова ли ме мрази Пизон?… Като че ли иска да ме убие… Убийство!… Аз извърших убийство… Само на седемнайсет години и вече убиец! О! Коленете ми треперят, ръцете ми треперят — не бива само да пия, ами да говоря, да се смея! Имам треска — гласът ми изневерява, да не би и на мен да са дали… Глупости! Трябва да се овладея!… Пфу! И майка ми е убивала, е, и?… Не продължава ли да си живее весело? А може и да ме обявят за върховен жрец на бог Британик!… Оо! Сега пък Пизон как погледна Октавия! Така, като че ли я обича!… Ах, но това е много интересно!… Не, не, лъжа се, та той едва от половин година е женен за дебелата Гала, как ще обича Октавия!… Какво! Не се лъжа! Той я обича, глупакът, обича Октавия с патешката човка! Богове! Ах, ако е вярно! Ако тя загуби девствеността си, бих могъл да я обвиня в изневяра и да се разведа — ех, че щастие!… Какво да се направи, ах, какво да се направи, че да я загуби? Би трябвало да му се осигури достъп до нея — като трибун на личната охрана или по друг начин!… О, Фортуна, тогава ще се отърва и от брата, и от сестрата!“

Агрипина лежеше и гледаше късчето посиняла буза.

„Клавдий! — замисли се тя. — Също като Клавдий! О, евмениди^[4], чувам съскането на змии при развяването на къдрите ви! Клавдий беше стар. Но това дете тук да бъде убито от друго дете!… Нерон непрекъснато ме наблюдава. Той ще ме убие, халдейците ми казаха, че той ще убие майка си!… Не, не, не! Той никога няма да го направи, никога, та той знае, че ми е всичко на света! Аз съм виновна за смъртта на Британик, защото накарах Нерон да се страхува от него! Ох! Да не бях го правила никога! Бързо наказвате, велики богове, бързо наказвате!“

„Майка ми плаче забеляза Нерон. — Нима е възможно?… Кого оплаква? Британик ли? Себе си ли? Или мен?“

Лепида следеше напрегнато, сякаш омагьосана от рядко цирково зрелище как тежки сълзи се стичат надолу към вдлъбнатите ъгълчета на устата на Агрипина.