Алма Йохана Кьониг
Младият бог (28)

— Ще тръгваме ли най-после? — подкани императорът кратко.

Отон се приближаваше с големи скокове, дишаше равномерно и като видя на лунната светлина императора да извръща глава, си помисли: „Ама и аз съм един глупак, дето си въобразява, че този с дебелия врат все още може да тича.“ После извика:

— Е, момчета… направо е невъзможно да догониш този Флак! Признавам си!… Изостанах позорно след него!

— Хайде, ела, ела! Какво да се прави! — Нерон, успокоен и доволен, го потупа по рамото.

— Наистина ли искате да продължавате така — без роби, без оръжие и факлоносци? — пъшкаше Мамилий.

Сенецион се спря.

— Предлагам да го оставим тук!

— Не, не, няма да остана тук сам! — извика дебеланкото, а Сенецион го хвана под ръка и съпроводен от буйния смях на останалите, го помъкна със себе си в лек тръс.

— О, сладки Юпитер! По-бавно! По-бавно! Ако моята Ливила можеше да види как се отнасят с нейното съкровище!

— Много я интересува твоята Ливила какво става с теб!… Ние, шестима младежи, ще сме й по-мили от теб, старче!… Знаеш ли, че вчера на гладиаторските игри твоята Ливила ми хвърляше сладки погледи! Накрая тя ще се разведе и ще се омъжи за мен! — надсмиваше се Сенецион.

— Не вярвам това — каза Мамилий, комуто зъбите потракваха от бягането в тръс.

— Не може да бъде! Ливила ли? Че тя не поглежда друг мъж, освен Мамилий! — подхвърли Нерон ужасно сериозно и петимата се затресоха от смях.

— Не искам да кажа това! Тя достатъчно често ми е слагала рога! — призна си Мамилий с хитро спокойствие. А си мислеше: „Нека се смеят, луди глави. Само да не ме оставят сам, след като съм дошъл дотук с тях.“

— О, богове, не мога повече да се смея, заболя ме коремът! — превиваше се Серен, като се държеше от двете страни.

— Виж, Серен, момче като теб би имало шанса най-много да й стане любовник, но не и съпруг! Защо ли? Защото освен това, което цезарят ти дава по милост — не споменавам никого, само давам пример! — в джоба си нямаш и половин теренций^[1]!

Серен, който водеше стареца, щеше да го остави да нагази в една локва на пътя, но Отон го дръпна добродушно встрани.

— За Ливилката, добри ми приятелю, не е важно да имаш само набити бедра, но и кесията ти трябва да е добре набита! Какво знаеш ти за цената на големите, дребните и средните желания на жените!… За да станеш сенатор, са необходими един милион сестерции! Но за да станеш съпруг на Ливила, едва ли биха стигнали и двеста милиона.

— Е, не ви ли казвах, че ще има да се смеете с него? — попита Парис.

Тук Нерон се обърна.

— Сега разбирам защо трупаш монетите като търговец и наемателите ти водят дела срещу теб.

— Естествено, че заради Ливилката! Всичко е заради нейните дрешки и верижчици, за нейните градинки и рибки в езерото и за още куп такива нещица… Да не мислиш, че за себе си?… Цез… Флак? Ако трябва, аз бих могъл да живея и с пет хиляди сестерции годишно…

„Как се смеят само — мислеше си Отон. — Те не могат да разберат тези неща. А аз ги разбирам… бедни старче. Аз наистина бих могъл да живея с пет хиляди сестерции годишно и да отрупвам Попея с всичко, което имам… Малка Попея, о, сладка Попея! Сега тя спи и аз не мога да чувам дишането й… може би в съня си тя протяга ръка, за да ме притегли за една от навитите на пръста й къдрици, а ръката й не ме намира, защото ми е заповядано да участвам в нощните забавления на цезаря… о, Хадес^[2]!“

— Сега пък и луната ще се скрие! — окайваше се Мамилий. — Съвсем сигурно е, че ще сбъркаме пътя!

— Как пък не! На път, широк като селски площад. Аз мога да различавам числата на крайпътните камъни и без лунна светлина!

„А Нерон, естествено, не може — помисли си Отон. — Въпреки това чувството му за ориентация би трябвало да му подскаже, че отпред вдясно е къщата на Акте… би трябвало да различи мраморните вази на входа… Дори не поглежда натам! Бедното момиче, твърде кратко бе щастието му!… Къщата е пуста и мрачна като бедното й сърце. Казват, че всяка привечер, в часа, в който той обикновено я посещавал по-рано, тя го чака със запалени фенери и свежи венци. А той минава край вратата й за Субура и там се отдава на лудориите си. Не знам, но откакто прозрях, че щастието на Ерос не се състои в удоволствието, а в обичта, добрият Нерон ми става все по-чужд!“

„Трябва да сме подминали вече къщата на Акте — мислеше си Нерон. — Не бива да питам. Би било ужасно глупаво… Не, ето ги вазите на входа… не искам да я видя никога повече. Еднообразието убива, само промяната носи живот. Тази нощ, скрит под плъстената си шапка, готов за всякакви приключения, изпълнен с нетърпение и любопитство, аз усещам, че живея!“

Отон се обърна.

— Трябва да свием вляво!… Да минем по Милвиевия мост.

— Не е ли това мястото, където преди няколко дни разбойници подхвърляли с наметало един кожар във въздуха дотогава, докато той загубил съзнание? А след това го съблекли и го хвърлили в канала за отходни води?

Нерон ръгна Парис в слабините и задушавайки се от смях, каза:

— Не вярвам! Такова нещо не може да се случи в моя Рим!

— А ако ти кажа, че едва караулът го измъкнал…

— Шшт! — прошепна Сенецион, — не виждаш ли, че цезарят не обича да слуша такива неща!

— Внимание! — предупреди Полион. — Виждам фигури на моста!

— Колко са? Кажи ми, колко са? — попита Нерон, изгарящ от нетърпение.

— Само двама! — съобщи Полион.

— А ние сме шестима! Чудесно!… Елате, Полион и Серен!… Мамилий, ти ще останеш тук и няма да мърдаш, докато не ти заповядам… докато не ги гътнем върху наметалата им!

Мамилий спря, разочарован като дете, на което по-големите не разрешават да участва в играта. Облаци бяха забулили луната и той не можеше да различи нищо друго, освен черната проблясваща река, от която лъхаше хлад, както и призрачно стърчащите пилони на моста и някаква светлинка в тъмното, искряща като рубин.

В чест на Меркурий, бога на пътищата и проходите, беше издигнато едно миниатюрно светилище, пред което гореше фенер. На неговата светлина дори Нерон различи две фигури, едната от които изглеждаше исполинска… Императорът изостана след Полион, Сенецион и Серен, чиито стъпки и пронизващи подсвирквания ехтяха по моста, и останал без дъх от доволство, което едва не го задушаваше, той се провикна:

— Давай! Давай! Пребийте ги! Отон! Парис! Хайде! В този миг на върховна наслада Нерон, без да разбира на първо време, видя как Полион, изпъвайки се за поздрав, падна назад. Едва след това осъзна, че внезапният отблясък идеше от изтегления от канията меч на исполина, и разпозна лицето на по-дребния, който беше отметнал качулката си.

— Пизон! — извикаха Нерон и Отон едновременно. Отон бе искрено зарадван, а Нерон мушна бързо средния си пръст под наметалото и докосна своя талисман — змийската гривна, за да предотврати по-нататъшни неприятности.

— Здравейте, приятели! — каза Пизон с любезна веселост, която беше само привидна. — Без малко наистина да успеете да ме изплашите!

Нерон обгърна раменете му с ръка и се засмя.

— Да, когато Полион и Отон те разпознаха, ме помолиха да им разреша да изиграят нещо като варварско нападение!

— Можеше да свърши и зле! — вметна Пизон небрежно. — Защото, когато в Остия ми разказаха, че отскоро в Рим имало банди и те с нападенията си биха могли да попречат на пътуването ми, аз взех със себе си моя етиопец Атлант. А той е в състояние да се справи с шестима разбойници наведнъж.

Исполинът остави наметалото си да се свлече. И всички видяха, че този исполински вид се дължеше на вдигнатия нагоре кичур коса и на украшението от щраусови пера, защото ръстът му не бе необикновен, само телосложението му бе необикновено съвършено. Блестяха единствено бялото на очите, зъбите му и огърлицата от огромни нокти на хищници върху голите му гърди.

„Проклятие! Ама че неприятна история! — помисли си Нерон. — Направо е невъзможно да се справиш с тях — с него и с това адско черно псе. Те имат мечове, а ние нямаме. Как да предотвратя да не разкаже на Тразеа и Сенека, че е срещнал цезаря с плъстена качулка?“

— Та това е Пизон! — провикна се възхитено един глас. — Пизон на Милвиевия мост? Как си попаднал тук, нравственико?… Струва ми се… струва ми се… — Мамилий му се закани закачливо с дебелия си пръст.

„Ето как! — хрумна му на Нерон. — Като помъкнем с нас този нравственик, като го напием и направим съучастник…“

Пизон си мислеше: „Не мога да ви кажа, че отстъпих лектиката си на Палант, защото дръжката на неговата се е счупила и след процеса никой не се осмелява да му помогне. Отвратително е, че трябва да се хиля като уловен на местопрестъплението посетител на Субура.“

Отон си мислеше: „Благословени да са боговете! Един почтен човек, с когото може да се разговаря!“

Красивият Сенецион си мислеше: „Това ни липсва само, този надут глупак да тръгне с нас, че да не можем да се напием и намърсуваме спокойно.“

— Драги ми Мамилий, след това, което току-що чух от Пизон, твоят по-зрял разум не е бил неправ, като ни казваше, че е младежко лекомислие да тръгнем на нощната си разходка без роби!

— О, це… Флак! — промълви Мамилий поласкан.

— Както чуваме, и този един роб ще ни стигне за шестима, защото, Пизоне, аз се надявам, че няма да откажеш на приятелите си закрила и съпровод, за които те молят.

— Да си призная, малко, съм уморен… пък и жена ми ще се изплаши от закъснението ми.

Нерон вече беше хванал Пизон под ръка.

— Ех, изморен! Мъж с твоята прочута сила и издръжливост! А Гала, която е изкарала без теб няколко месеца, ще почака още няколко часа. И след като сърчицето е трябвало да потрепери малко за теб, срещата ще бъде още по-хубава! — каза Нерон в заключение и небрежно. — Тръгвайте, тръгвайте, приятели! Става късно!

„Какъв проклет тиранин! Не му ли стигаше на Рим един Калигула? Трябва ли аз, Калпурний Пизон, да ставам съучастник на неговите тъмни лудории?… Не, не, с такива мисли не ще оправя нищо. А може би аз, Калпурний Пизон, съм изпратен от боговете да предотвратя, доколкото мога, тези негови лудории… но дали ще успея? Ще успея ли?“

Усети хваналия се за ръката му Нерон да се спъва и го издърпа нагоре.

— Върви напред, Атлант, и ни предупреждавай за препятствията! — заповяда той и етиопецът се плъзна пред тях с беззвучната мощ и грация на нощен хищник.

От другата страна на моста градската картина бе съвсем различна. Вместо широката улица, обрамчена от градински зидове и застроени навътре вили — една тясна уличка от предградие. Вместо безупречната, трамбована улична настилка — непавирана земя, осеяна с дупки и пукнатини. Тесни къщи, от чиито прозорци виси мокро бельо, скели, които препречват тесния тротоар.

— Внимание, господарю! — произнесе гърленият глас на етиопеца с чужд акцент.

— И това ми било Рим, пъпът на света! — каза Нерон, търкайки ядосано удареното си чело. — Рим пред разруха… нищо повече от едно бунище! Тук някъде трябва да се намират и твоите прословути къщи без стълби, Мамилий, а?

— Малко по-нататък са къщичките за Ливилката! — избля старецът. От прозорците падаше оскъдна светлина. Той беше запретнал нагоре наметалото и връхната тога, така че босите му, опръскани с кал прасци се виждаха как тъпчат из мръсотията.

— Ако бях Дарий или Александър вместо Н…

— 500 сестерции! — засмя се Сенецион.

— … вместо Флак, тогава бих накарал да разрушат с мотики и лопати целия град…

— И какво да поставят на негово място? — попита Пизон.

— Какво ли? Виж само как Нерон застрои опожарената Бонония! Какво на негово място ли? Храмове! Езера! Безкрайни градини, моята златна къща. Не като къщите на Тиберий и Калигула, блестящи с великолепието си от гръцки камък и с изброими богатства, а разточително просторни, направени с вкус и с изискана перспектива. Простор, какъвто може да си позволи само един: господарят на света, чийто град е пъпът на света!

Нерон въздъхна. А Пизон попита:

— И къде ще живеят хилядите, които ще бъдат лишени от роден дом заради този градеж?

— Роден дом ли? Къщичките на Мамилий техен роден дом! Пусни ги да живуркат и гнездят оттатък Тибър! Винаги ще има мамилиевци, които да ги подслоняват срещу наем!

— Ако човек може да бъде сигурен, че мислиш това сериозно, то още отсега би трябвало да си купи евтино парцели оттатък — каза Мамилий. Пизон замълча.

— Купчина камъни, господарю! — предупреди Атлант.

Етиопецът ги подхвана и им помогна да се изкачат по тухлите.

И тук улицата изведнъж загъмжа от оживление. Пред къщите седяха едрогърдести мадони, а задремалите им деца едва се крепяха да не паднат от скутовете им. Босоноги мъже, изгълтали бобената чорбица, продължаваха разговорите със съседа отсреща. Поизрасли вече момчетии играеха на разбойници и преследвачи и профучавайки край родителите си, получаваха по някой удар по главите… Момичета с красиви закръглени ръце, придържащи амфори, се връщаха на групички по три-четири от чешмата, като пристъпваха стегнато и внимателно, а младежите, захапали карамфил в ъгълчето на устата си, се обръщаха след тях като кукли на конци и ги оглеждаха.

— Искам да чуя какво си говорят — заповяда Нерон и се наведе, сякаш завързваше обувката си. Пизон мълчеше.

— … може да е вярно — казваше млад баща на пейката пред къщата. — На младежта всичко е позволено, какво искаш на неговите деветнайсет години? Но пък разбира дребните хорица, това не може да му се отрече. И нищо чудно, след като внукът на Германик сам е израсъл в беднота. Като си помисли човек само какви надути нахалници са тези либертини! Не видя ли сега при делото на Палант! Упрекват го, че собствените му роби го чували да изрича проклятия срещу Нерон. А хубостникът отговорил: „Това е лъжа! От трийсет години не съм се разбирал с моите роби по друг начин, освен с жестове и поглед!“ Този високомерен песоглавец, който някога също е бил роб! Ама моля ти се!

— Хора като нас се отнасят към робите като със свои деца — намеси се съседът. — Винаги казвам на Кеней…

— Да тръгваме! — заповяда Нерон и се изправи с пламнало лице. След няколко крачки той се обърна сияещ към Парис: — Запомни къщата. Трябва да изпратим подарък на този мъж… Трябва да разкажа на Сенека… естествено, не че съм го чул на Субура, а на форума… Как ме разубеждаваше само да не водя това дело срещу Палант!

— И как тържествуваше, когато невинността на Палант се доказа!

— Невинност ли? Смешно!… Хитрост при потуляне на злоупотреби! — каза Парис.

— Какво мислите вие, Пизон и Отон? — попита императорът. Пизон не отвърна нищо.

— Аз мисля — започна Отон бързо, — че ако пътят още дълго продължава така без посока, ще закопнея за греяно вино!

— Отлично! Виното може да поразвесели нашия Пизон! — засмя се Нерон. — Тук някъде има ли кръчма?

— Там в пряката имаше една!

— Вярно! Ето, вижда се вече и венецът на Бакхус!

— Каква воня! О, богове!

— Какво беше това? Нещо мина съвсем близо край мен… Видях светещи очи! — хленчеше Мамилий. — Наистина! Какво може да е?

Сякаш в отговор залаяха улични кучета.

— Чуй! Някой идва! Внимание!

По уличката се приближаваха старица с фенер и товар дърва в цедилка на превития си гръб и едно вече поизрасло момче, което буташе пред себе си магаренце, натоварено с пазарски кошове.

— Хайде! Впускайте се! — заповяда Нерон. В миг старицата и внучето й бяха обкръжени от зачудени фигури. Момчето изкрещя, но викът му беше заглушен. От преобърнатите кошове в мръсотията се затъркаляха златночервени плодове. Старицата пищеше:

— Разбойници! Убийци!

Един удар и тя изпусна фенера.

— Магарето! Да прогоним магарето! — завика останалият без дъх от смях Сенецион.

— Магарето! Бързо! Да не сте полудели! Запушете й устата! Ще я чуят оттатък!

Магарето нададе жаловит рев и се чу как побягна в луд галоп.

— Сивушко, Сивушко! — плачеше жално момчето и през сълзи го примамваше. Чуха Парис да декламира:

— Робе, замълчи… Не смущавай с жалкия си глас падането на нощта любовна…

А Нерон се смееше.

— Сега дим да ви няма! Бързо! И тежко ви, ако посмеете да гъкнете! Ще вървим по петите ви с мечове напред! — каза Парис, натъртвайки „р“-то.

Пизон чу бедняшките боси крака да шляпат край него, чу потиснатото, хлипане. Той протегна ръка и прошепна:

— Дръж! Вземи, майко! Купи си друг Сивушко! Треперещата ръка бързо стисна кесията с пари. Хлипането секна… После босите крака затопуркаха нататък.

— Ще останем ли заедно тази вечер? — прошепна гласът на Отон, станал почти рязък от смущение.

И след цялата тази гнусота Пизон каза весело:

— С удоволствие, ако искаш!

— … защото иначе ми се струва, че не бих могъл да понеса всичко това тук, вместо да бъда при Попея…

— Отон! Пизон! Къде сте! За какво си говорите?

— Казах, че само приятелството към теб може да замести желанието ми да бъда при Попея.

— Ти непрекъснато бълнуваш за Попея — долетя в тъмнината ехидният глас на Сенецион. — Човек няма начин да не прояви любопитство. Защо тя никога не присъства на празненствата ти?

Ръцете на Отон изстинаха. Той каза:

— След смъртта на дядо си, триумфатора, тя живее много уединено… А и нашият брак е съвсем отскорошен.

Изчака дали Нерон ще добави нещо и си пое дъх, когато той каза само:

— Елате, Пизон и Отон, елате, къде е кръчмата? Жаден съм!

Атлант бутна мълчаливо вратата. Сноп светлина падна навън и Полион, приведен, влезе пръв в къщата.