Алма Йохана Кьониг
Младият бог (33)

По целия виещ се нагоре път, по който минаваше шествието, гроздоберът бе в разгара си.

Навсякъде Пизон виждаше груби, издялани от пясъчник статуи на Бакхус и Приап^[1], обкичени с лозови клонки и поставени под тъмнозеленясали медни параклиси, а пред тях щедро поднесените в дар първи отрязани гроздове.

Навсякъде звучаха песни и женски смях, а очите му се заслепяваха от пъстрите дрехи под ясносиньото небе. Навсякъде наведените над работата си се изправяха, за да видят голямото шествие на императора, силно загорели девойки спираха с кошници върху гордо вдигнатите си глави, навсякъде ги следваха деца — голи като амурчета, с полусмачкано грозде в пухкавите си ръчички.

Начело крачеше половин кохорта морски войници от Остия със знаме, в пълно снаряжение, с лаврови клонки за щастие, закичени на копията им. Следваха помощните кавалерийски отряди от Колония Агрипина, покрили се със слава под водачеството на Корбулон, със знамена, окичени с венци… Плътно след тях яздеше Пизон на сирийския си бял кон — заради прахта, както казваше, но всъщност за да избегне безкрайното бъбрене на братовчед си. „От четири дни чувам само изречения, които започват с «нашият цезар казва…» или «ние августианците^[2] всъщност искаме…»“ — разсъждаваше Пизон, като се наслаждаваше на есенното слънце и пейзажа. „Какво блаженство, веднъж за малко да не чуваш кънтящия заповеднически глас на Полион.“ Той се усмихна с очи на Атлант и като свали златния шлем и го подаде на тичащия редом с него лекокрак етиопец, поел вече златния му щит, каза:

— Атлант, ако си се изморил, изчакай колоната мулета!

Етиопецът само разтърси усмихнат главата си с гъста къдрава коса… След Пизон идваха волските впрягове, които с бавната си стъпка налагаха спокойно темпо на цялото шествие. Двадесет и четири бели, широкочели умбрийски вола с позлатени рога и панделки по тях теглеха колата, в която превозваха за императрицата майка увитата статуя на императора. До главата на всеки един от воловете крачеше по един говедар с букет на камшика и букет на шапката — също като при сватбено шествие. Следваха флейтистите, цимбалистите, певците. А след тях Полион с другата половина германски конници и морски войници. Подир тях носеха лектиката на един либертин на Лизимах, комуто бе поверено поставянето на статуята. Краят образуваше сякаш безкрайната колона от мулета, натоварени с палатки и сандъци, кошници и делви вино, роби телохранители и готвачи, подковачи и колари, носачи на лектики, четци и виночерпци, без които пътуването на господарите е немислимо. Най-накрая трополяха огромните коли с четворни впрягове, в случай че ги изненада есенният дъжд.

С ръката, на която носеше родовата гривна на аристократ, Пизон приглади назад меките си, тъмни коси, разрошени от лекия вятър, и огледа веселия пейзаж.

Мислеше си за децата, които Гала му беше подала на коня, за да ги целуне за сбогом: малкия Луций, цял-целеничък Гала — весел, силен, с протегнати към живота пълни юмручета, и по-големия, Гай Британик, любимеца му — детето на Октавия, както тайно го наричаше — нежно, с големи очи, замислено дете, което не се смееше високо, никога не плачеше високо и което, колкото и да беше малко, с безмълвно разбиране, като истински малък приятел пъхваше деликатно оформената си ръчичка в ръката на баща си при мълчаливите им разходки из парка.

Пизон пое дълбоко дъх. Колко му се искаше, поддал се на момента и на изкусително богатата гледка, да се чувства безгрижен и щастлив. Но поръчението, възложено му по изненадващ начин преди няколко седмици и доведено най-после до изпълнение, го потискаше тежко.