Алма Йохана Кьониг
Младият бог (6)

II част
Младежът

Ритмично подрънквайки с подкованите си обувки, вестоносците свиха зад ъгъла. Те едва не стъпкаха жълтата кучка — легнала напряко и кърмеща скимтящите си малки, — както и играещите деца с въшки в сплъстените си коси и мухи в ъгълчетата на очите.

— Направете път! Път за Нарцис, хазнатаря на императора!

Докато глашатаят напразно хлопаше по вратата на пазача, защото старецът отдавна бе хукнал паникьосан да съобщи вътре за гостенина, шестимата нубийци се появиха с носилката зад ъгъла. Лектиката беше украсена със сребро и седеф. Водачът на кортежа спусна стълбичката.

Нарцис протегна масивната си глава напред, огледа децата, матроните със засъхнало тесто по ръцете, зяпачите с филцови шапчици, цялата нарастваща с всеки миг тълпа, и докато слизаше на твърде късите си крака, каза на въоръжения:

— Хвърли им! Но бавно, за да няма пак строшени глави!

Сенека, който се втурна от къщата, чу ликуващите викове, зърна падащите монети.

— Нарцис! Колко хубаво, че си тук! Нека боговете благословят идването ти! — Лицето на Сенека сияеше.

Размениха си целувки по двете бузи и едва на хубавото ярко слънце Сенека забеляза колко жълто и повехнало е лицето на хазнатаря. Но светлите очи, изглежда, виждаха всичко — напуканата мазилка на стената, избледнелите фрески, както и новите килими, новите изрисувани завеси, тримата гърци роби в съседното помещение, които преписваха за книжарите на форума „Диалог за гнева“ на своя господар; видяха и красивата нова поставка за свитъци от коринтско желязо в работната стая с овехтели мебели.

Нарцис се спря при прозореца, през който влизаха растящите отвън рози и лозници, и погледна оттатък Тибър.

— Каква хубава стара къща — каза той, — колко често съм бивал тук при баща ти.

— Да. Но твърде малка и много отдалечена за нас — отвърна бързо Сенека. — През есента ще се пренесем. Купих къщата на Сулпиций, тази до храма на Церера. Тук държа книжата си в мазето и мишките ще ги изгризат.

Нарцис го погледна с наведена на една страна глава. Сенека беше облечен в прокъсаното си философско наметало, известно в целия град. Една робиня бързо и безшумно прибра домашната му роба, захвърлена в ъгъла. Нарцис изучаваше лицето му, изваяното му чело, благородната извивка на носа, вглъбените ясни очи, пълните устни на човек, обичащ удоволствията в живота, отпуснатата брада. „Загубен съм — помисли старецът. — За Агрипина няма неизвестни клопки.“

Един стар роб с хиляди бръчици по сияещото лице внесе бокалите, тътрейки крака. С безпогрешната си памет Нарцис веднага се сети: името на роба беше Прим. Но беше твърде изморен, твърде жаден и твърде нещастен, за да зарадва стареца. Каза едва чуто:

— Остави ни сами.

Виночерпецът се оттегли с накърненото достойнство на домашен тиранин. Сенека го отпрати с примирителен жест. Нарцис се наведе доверително напред и попита тихо, като сочеше с палец към вратата:

— Подслушва ли?

— Не! — отвърна Сенека засегнат.

— Аз пък, като бях роб, винаги подслушвах! — каза Нарцис. Смехът се зароди в очите под рунтавите вежди, разтърси сякаш тайно цялото му жилаво тяло и най-накрая изригна с учудваща мощ в хриптящи басови тонове.

„Какво старо дете“ — помисли си Сенека и изведнъж му домиля. Нарцис отпи, задържа виното на езика си и отсъди:

— Цекубско. Не е отлежало много добре!

— Цезарят ми го изпрати в израз на доброта — каза Сенека.

— Цезарят с неговата доброта пие твърде много, но не разбира нищо от вина — отвърна Нарцис. Той остави чашата, наведе се напред и каза това, което си беше мислил през цялото време. — Значи успяхте вече!

Блаженото щастие в очите на Сенека помръкна.

— В какво, Нарцис?

— Как в какво? Ами че ме изместихте пред Клавдий след трийсет и осем години приятелство.

— Нарцис! — викна Сенека.

— Виж, Сенека… — започна старецът. — От сватбата на Клавдий с Агрипина се питам дали наистина си такъв глупак, че не виждаш нищо, или пък си толкова хитър, че не искаш да видиш нищо? — Старецът се бе втренчил в лицето на Сенека — не в очите му, а в устата. И като самотниците, които често мислят на глас, каза: — А може би си един от онези щастливци, крито могат да вярват в това, в което им се иска да вярват!

Сенека си помисли: „Той ми е гост. И е стар човек.“ Отговори му със спокоен глас:

— Не знам защо ме обявяваш ту за хитрец, ту за глупак. Никога не съм се опитвал да те измествам пред цезаря, за каквото ми намекваш. Най-мъдрият мъж в Рим би трябвало да знае, че се стремя да служа само на една господарка и тя е мъдростта.

Нарцис си пое дъх.

— Аз не съм умен. Ако бях, щях по-добре да опазя Клавдий и най-вече Британик! Но беше вече твърде късно.

— За осиновяването на Домиций от цезаря ли загатваш?

— За това загатвам. Да!

— И смяташ, че е под достойнството на цезаря да приеме за син внука на Германик ли?

— В никакъв случай, ако този цезар сам не беше създал свой кръвен наследник.

— Независимо от родния си син Тиберий беше осиновил и Германик!

— Добре си запомнил речта на Палант пред сената! Да не би ти да си й авторът? За какво му е, дявол да го вземе, това проклето осиновяване на Клавдий, толкова необходимо на Агрипина? От Атий Клавс, сабинянския праотец, родът на Клавдиите е просъществувал по права линия до Клавдий Цезар и се продължава от Британик. Благодарение на боговете! Но не, осойката трябваше да стори място на кукувицата в гнездото си!

Заслушан, Сенека вдигна отпуснатата си глава:

— От пет години съм учител на Домиций Нерон. Обичам го. Никога досега не съм виждал по-безкористно, по-достойно за живота и по-добродушно дете. И никога по-добри природни дарби. Вложил съм цялото си сърце, всичко, което имам, малко и много, всичките си надежди, за да направя от него мъж, римлянин, човек.

Нарцис притвори набръчканите си клепачи. Изглеждаше стар и уморен. След това каза с басовия си глас:

— Заложил си на губещ водач на колесница.

— Какво? — слиса се Сенека.

— Домиций не е това, което смяташ, че е. Всичко това се отнася за Британик. Ако и днес не повярваш на думите ми, някой ден все ще трябва да го прозреш и напразно ще се опитваш да закриеш лице с дрипавото си философско наметало.

Сенека потисна една усмивка и си помисли: „Горкият старец.“

Нарцис подхвърли:

— Виж, Сенека, ти просто не познаваш хората. А и как да си се научил на това? Винаги си водил затворен, спокоен живот.

„Затворен ли? — помисли си Сенека. — Аз? Който бях в изгнание? Аз ли не познавам хората, аз, чието «Утешение към Марция» се възхвалява от цял Рим?“

— … и затова си човек, когото наричат „почтен“, и очакваш почтеност и от другите хора. Аз съм гладувал, развратничел, убивал, вършил съм подлости и съм бил свидетел на разврата, убийствата и подлостите на трима цезари, докато се превърна от онова, което бях, в това, което съм. Няма да се разсърдя никому, ако той ме предаде, продаде или ми поднесе отрова. Дотолкова презирам хората, че почти бих могъл да изпитвам състрадание към тях. Но когато някой е почтен спрямо вас, почтените, вие казвате, повдигайки рамене: „Е, така и трябва да бъде.“ Но аз съм толкова изненадан, че не ще мога никога да го забравя. Клавдий беше почтен спрямо мен преди трийсет и осем години.

Той сложи старческата си ръка върху чашата и стана, като вдигна поглед към Сенека.

— Ти обичаш Агрипина дори и в рижия й син! — каза той. — Какъв ли образ си е създал този философски мозък за Агрипина, която се омъжва за чичо си, макар че послушният сенат ще направи възможен този брак едва чрез приемането на нов закон? И която веднага след това ляга в леглото на Палант като награда за услугите му на сватовник, разваля годежа на Октавия със Силан, сгодява Октавия с нейния Домиций и най-накрая прави този свой Домиций наследник на цезаря. И всичко това само за пет години?!

Сенека търсеше думи. Лицето му потръпваше.

— И накрая ще ти разкажа още нещо. Женски клюки, ще кажеш може би. Когато Домиций се родил в Анций, Агрипина отишла при халдейците… Да. Гледай ме, гледай ме… Халдейците й казали, че виждат диадема на главата на детето, но че ако стане цезар, ще убие майка си. Тогава Агрипина била казала (аз вярвам, че тя го е казала): „Да бъде, стига той да стане цезар!“ Сенека, и сега ли не разбираш нищо?

Нарцис плесна с ръце. Въоръжената стража отвори вратата.

Когато Сенека се накани да го последва, старецът направи лек, решителен жест. Вратата се затвори.

Звънтеж. Железни стъпки. Тропот. Викове. И един младежки глас:

— Направете път! Път за Нарцис, хазнатаря на цезаря!

Сенека остана прав, скрил лице в шепи. Спомни си съня в първата нощ след поемане възпитанието на Домиций. Беше се събудил, разтърсван от ужас, защото го бяха обвинили, че неговият възпитаник е Калигула!