Алма Йохана Кьониг
Младият бог (43)

Докато Агрипина се къпеше, Нерон се разхождаше напред-назад, като непрекъснато разговаряше наум с нея и си представяше репликите й. През цялото време сърцето му биеше ускорено, той си гризеше ноктите и щом се усетеше, дръпваше от устата си ръката с червеникав мъх по нея. С учудване установи, че никой — нито Попея, нито Тигелин — не беше предизвиквал такова върховно напрежение у него. „Обичам ли я? Мразя ли я?… Хората разграничават така рязко чувствата, ала границите им все пак преливат. Има ли човек на земята, който поне веднъж да не е мразил най-любимото си същество и да не е изпитвал, макар и мимолетно, слабост, някаква симпатия, някакво привличане, наречете го както щете, и към най-омразното му създание?… Отлична мисъл, ще трябва да я споделя със Сенека и Лукан — но да не би да съм я чувал вече от някой от двамата?… Няма значение, ще я развия, а те ще мигат, ще кимат с глава и ще казват, че е чудесна. Но това ще е ролята ми за утре — ах, поне веднъж само всичко да мине добре! Сега обаче ми предстои далеч по-трудната за днес…“

Нерон вдигна ръка и направи знак на слугата виночерпец да му подаде един бокал, но като хванат на местопрестъплението, веднага го остави с чувство на вина, тъй като Агрипина идеше през розовата градина на атриума… Сега тя беше облечена в дреха от лъскав син азиатски атлаз, обшита по краищата с тежки копринени ресни, които ту откриваха краката й, ту ги закриваха, като че ли стъпваше по плитка нощна вода.

Агрипина беше използвала времето да прогони изненадата и възбудата от ума си. Лицето й бе спокойно и овладяно, а когато се отпусна върху една възглавница на мраморната скамейка в сянката на един слънчобран, гласът й прозвуча сигурно:

— А сега ми разказвай дълго! Разкажи ми за себе си!

И Нерон се поддаде на изкушението. Той ту клякаше, ту коленичеше, ту слагаше глава на коленете й… Говореше безспир, а Агрипина се вслушваше в пороя от аз, аз, аз…

„Нерон е имал довереници в удоволствията, но никога довереници на душата — помисли си тя. — Ако успея да му внуша доверие към себе си, тогава може би, може би…“

Той разказваше тъй, сякаш всички вътрешни диги се бяха разрушили… Започна със сцени от сената, от съдебната зала, от цирка, от форума — Нерон бог, Нерон съдия, Нерон Август, Нерон любимец на Рим… След това обаче, подмамен от неотлъчния поглед на Агрипина и от застиналото мъдро спокойствие на благосклонния й интерес, той започна да я въвежда и в по-земни картини: Сула, отстранен от пътя по съмнително обвинение… Монтан, подтикнат към самоубийство заради загадъчна среща… Суилий, заточен заради имотите му… Лепида, изнудена от Парис да му върне сумата за откуп… В приказките, както и с виното, той ставаше все по-несдържан. Макар че беше решил твърдо този бокал да е последен, той все пак нареди да му донесат още един, „наистина последен“, после „най-последния“, а след това „и само този още“… „Не трябваше да й казвам толкова много неща, не трябваше — мина му през ума и той разтърси незабелязано рамене, — но какво значение има това, нали корабът чака в пристанището!“ Не си помисли: „Утре тя ще бъде мъртва!“ Това той не можеше. Мислеше за кораба и за тайния лост, за който Аницет му беше говорил. За лоста, който само трябваше да бъде натиснат от юмрука на първия кормчия — и той видя лоста, видя кафявия, огромен юмрук. Но се противеше да мисли за това какво щяха да причинят юмрукът и лостът.

През цялото време не беше споменавал името на Попея. Изведнъж той го изрече, втренчил се в лицето на Агрипина, по което не трепна нито една черта, и й разказа как изпратил Отон в Лузитания — там, където същият той искал да бъде изпратен Криспин…

— Казват, че Отон станал отличен наместник. Не смяташ ли и ти впрочем, че три легиона и девет кохорти ще му дойдат много? На човек, който мрази императора?

— Гадес е далеч от Рим!

— Не толкова далеч, че три легиона и девет кохорти да не могат да стигнат Рим в продължителен поход, дори и той като теб да забрави корабите.

— Знаеш ли нещо, мамо? Защо не ми кажеш?

— Не знам нищо, Нерон, просто те предупреждавам.

— Кълнеш ли се в живота си, мамо?

— В твоя и в моя живот — засмя се гласът. — Кажи ми, обичаш ли Попея?

Той се поколеба.

— Доколкото можеш да обичаш една жена?

— Дотолкова, да!

— И тя иска да стане императрица на Рим, нали? — попита Агрипина.

Той замълча, нападнат от объркани мисли.

— Хич и да не мисли за това — каза Агрипина твърдо.

— Защо, мамо?! Защо Цезар имаше право да се жени четири пъти, а Клавдий се разведе три пъти?

Агрипина каза много нежно:

— Именно защото те се ожениха за жените, Нерон! Нерон млъкна разсърден. После каза:

— Октавия би могла да бъде обвинена в изневяра. Според Попея — с флейтиста Евцер например!

— Така ли мисли Попея? Опасявам се, че народът няма да мисли така.

— Казват, че Пизон е неин любовник.

Той усети как тя трепна. „Какво е това? — помисли си той. — Какво, какво? Пизон! Нима обича Пизон! Ако той се разведе с Гала и се ожени за нея, то синовете им ще имат повече наследствени права от мен… Аз — глупак! Аз — идиот! Но тя ще се качи на кораба и аз най-после ще се отърва от вечно грозящите ме нейни женски истории. Да се качи само, веднъж да се качи на кораба! Аз не мога да живея на една земя с нея!“

Той каза предпазливо:

— Значи ми забраняваш да се оженя за Попея? Съвсем спокойно гласът й отговори:

— Отказала съм се да ти забранявам или да изисквам нещо от теб, Нерон. Ти трябва да поемеш сам отговорността за себе си и да живееш по собствената си воля.

„Досега дори с едно трепване на миглите не е показала, че не е права — размишляваше той. — Не знам дали съм възхитен или разочарован. Но поне ме предизвиква да разказвам още, да разказвам дотогава, докато трепне и свали маската… При споменаването на Попея не трепна, може би все пак би могло да се живее с нея? Аз съм цезарят, не зависи ли от мен да изпратя Аницет с неговия кораб в отвъдния свят?“

— Мамо, колко ми е хубаво с теб! — прошепна той. — Мамо, обичам те!

— Наистина ли? — чу той нейния разтреперан от щастие глас и докато заравяше глава в скута й, усещайки хладната коприна върху пламналата си буза и нежната ръка в косите си, той си мислеше: „Казах ли това, защото мигът ми го повели, или защото сърцето ми заговори? Да не би да е станало чудото и изведнъж да се окаже, че Клавдий Нерон има не само ум, но и сърце?“

И той й разказа как, малко преди да тръгне насам, едва не накарал призваните първенци в сената да полудеят от страх и объркване, тъй като се подписал под акта за уреждане на данъците за износ на зърнени храни от отвъдморските провинции с „Гай Секст“^[1]:

— Ха-ха, разбираш ли, вместо със собственото си име. И всички си помислиха, че в момента съм полудял като вуйчо Калигула. Това винаги е първото нещо, което хората си мислят за мен, когато не тъпча като сляпо магаре в долап…

— А за какво си мислеше?

— Не знам, мамо, за какво си мислех! Аз пишех… Може би в този миг съм бил Гай Секст и това е бил договор за някаква току-що продадена свиня, под който аз, дращейки с мъка, сложих името си… А може и да съм си мислел колко щастлив щях да бъда, ако бях Гай Секст…

— А не си ли щастлив? — попита гласът на Агрипина. Агрипина не гледаше лицето му.

„И това ли да й издам? — запита се той. — Наистина, това ще е действително последното нещо, което ще й издам!“

— Може ли да бъде щастлив човек, чиято участ е да изпълнява заповеди и чиито заповеди цял свят очаква, пълзящ в прахта? Не е ли редно да ми се гади от това как те пълзят пред мен, а, мамо? Кой съм аз, та да пълзят пред мен? И нищо чудно, че се изкушавам и ги карам да се каят за това, че ми служат. — Той чакаше напрегнато, но ръката й не се вдигна от главата му — тя все така повтаряше ритмичната галеща милувка. След това гласът на майка му запита:

— Властта на Тигелин ли имаш предвид?

— Да, властта на Тигелин над мен, когато казва: „Не чакай да те молят. Е, идваш ли?“ — И Нерон съвсем сполучливо наподоби смразяващия шепот на Тигелин.

— Да — каза Агрипина замислено.

— Мамо, мамо, познаваш ли ме сега? Такива неща никога никому не съм казвал. — И те се целунаха.

„Наистина, той не би могъл да разкаже това някому!“

А Нерон, докато я целуваше, си мислеше: „Херодот пише някъде за една азиатска принцеса, която на заранта нареждала да убият любовника й от нощта… Може да се вярва само на хора, които заранта ще се качат на кораба…“

— Ах, мамо, колко добре ми подейства, че най-после можах да поговоря, и то посред нощ.

— Да, Нерон, вече е нощ и аз тръгвам. Чуй, преди това искам само да те…

— Не, мамо, не си тръгвай. Остани тук. Остани при мен, спи тук, в къщата, не отивай на кораба!

„Странно… този тон — помисли Агрипина, обляна в ледена пот. — Защо настоява така? Защо да нощувам в тази къща, където…“

— Мамо, моля те, не искаш ли да пренощуваш тук?

— Не! — каза Агрипина. — Видях те и си казахме всичко… Само още едно: войските в Германия от дълго време не правят нищо и там би могъл да се разпространи слухът, че си отнел правото на легата да води война.

— Херкулес! На кой легат? Как може да знаеш всичко, мамо?

— Вината за преместването на легиона от Рейн в Партия е моя, така че трябва да помогна да я изкупим. Фризите под командването на Верит и Малорикс са нахлули и са завзели тези земи.

— А моят наместник Арит?

— Засега не е направил нищо повече от това да ги сплашва с твоето отмъщение… Ще си отбележиш ли имената?

— Не е необходимо, мамо, ние, актьорите, живеем от паметта си… А откъде знаеш всичко това? Мислех си, че не се интересуваш вече от политика? — попита Нерон бързо и остро.

— Моят съсед в Тускул, пълководецът Веспасиан, ми го разказа.

— Старият веселяк Веспасиан!

— Един умен стар селянин с един още по-умен син — каза Агрипина и стана. — Тръгвам, Нерон. Благодаря ти за хубавия ден… Най-хубавия за мен, Нерон!

„Ако остане тук, ще живее!“ — мислеше си Нерон. Той пропълзя на колене след нея.

— Остани при мен. Остани при мен, мамо. Нямам си другиго, мамо!

От напрежението на последните часове, от всичко, което бе чула и което я бе връхлетяло, тя така бе изтощена до припадък, че копнееше единствено да се махне от него, да размисли, да сложи ред в главата си, да прецени. Имаше чувството, че не е в състояние да възприеме нито една дума повече, нито един жест, нито една промяна в неговото лице.

— Сбогом! — каза тя и го целуна бързо. Обръщайки се, като че ли в бягство, тя подвикна: — Ацерония, тръгваме!

Нерон се изправи със залитане, заслепен от внесената светлина. „Боговете решиха!“ — помисли той.

— Сбогом! — каза Агрипина, като се обърна още веднъж.

Той издаде някакъв звук — полуридание, полувик. Спусна се след нея, притегли я към себе си, зацелува я по устата, по очите, по косата, по ръцете, разтърсван от ридания, неспособен да се откъсне от нея, докато Агрипина нежно и с щастлива усмивка му се измъкваше.

— Довиждане! — каза тя на тръгване и в миг изчезна със спокойната си, пружинираща походка, последвана от Креперей и Ацерония, от нейните и неговите роби от неговата стража.

Той обгърна една колона, искаше му се да умре.

— Боговете решиха — повтаряше той непрекъснато на пресекулки. — Тя знае твърде много, така е по-добре.

Лицето му бе обляно в сълзи. Но в сянката на колоната му се стори, че вижда един друг Нерон, който със студено любопитство наблюдаваше колко естествено плаче този тук.