Алма Йохана Кьониг
Младият бог (34)

„Аз ли трябва да се изправя пред прокудената, обидената и огорчената? — разсъждаваше той за стотен път. — Как да я утеша, че вместо Нерон идвам аз, когото тя с омраза преследваше като учител на Британик!… Тя ще се оплаква, ще обвинява, ще беснее… Тя толкова много обичаше властта, а живее позорно изоставена от всички и сама!… Какво да й кажа, за да не й позволя да почувства, че забелязвам цялата й бедност?…“

След последната извивка на пътя той видя пред себе си Тускул на върха на хълма — една птица само за минути кратък, стрелкащ се полет би могла да стигне дотам, а неговият кон трябваше с пръхтене, клатейки глава и внимателно пристъпяйки със сребърните подкови на копитата си, да следва всички тези своеволни извивки на покрития с камъни път.

Над себе си, върху подзиданата със скални отломки тераса, Пизон видя берачките на грозде — те се смееха и махаха, а една от тях хвърли огромен грозд, който Пизон улови, преди да се е разплескал на скалата. Той махна с ръка за благодарност, опита едрите, изпрашени от земята хранилница и още нагрети от слънцето зърна и се заслуша в грубоватото пеене на линарите, които водеха магаретата си в долапа.

В топлите нарастващи есенни нощи

след Бакхус на Венера жертва искаме да принесем!

Преди да настъпи зимата на мрачната смърт,

целуни ме, любима!

Пизон яздеше гърбом и слушаше плътните, омайни гласове на латиняните, когато яростният лай на едно куче го стресна и той чу някой да го вика по име.

Изненадан, видя някаква непозната млада жена с голо дете на ръце да се приближава почти тичешком по една от змийските извивки на пътя, по който конят му тъкмо се изкачваше. Тя беше облечена в тясно препасана дреха на гроздоберачка, ушита от син, домашнотъкан вълнен плат с широко деколте, така че шията с хубав бронзов загар и ръцете й се виждаха. И грубо изплетената шапка с широка периферия и високо, заострено дъно, която засенчваше загорялото й лице, имаше селски вид, но все пак поведението и силата на жестовете изненадаха Пизон. Тя извика нещо, но то не се чу от яростния лай на кучето, което се готвеше да се нахвърли върху Пизон.

— Цина! Цина! Назад! — заповяда жената и едва от металния тон на заповедта, на която кучето с ръмжене се подчини, той позна коя е тя.

— Августа! — извика радостно той, щастлив, че сега вече е освободен от кошмарното бреме как ще срещне Агрипина. Атлант улови юздите и Пизон, стъпил на седлото, започна да се катери по скалния зид. Вкопчил пръстите на ръцете си и забил краищата на сандалите си във фугите, той се изтегли нагоре като обсадник и поел отново дъх, повтори:

— Поздрав, Августа!

Кучето пак се разлая. Детето се изплаши от внезапно появилия се непознат мъж и заплака. Агрипина го успокояваше, като в това време се усмихваше на Пизон, изпълнена с нескрита радост.

— Не плачи, Агрипа, всичко е наред! По-добре погледни този мъж, за да можеш един ден да казваш: аз видях един истински римлянин. Защото, докато пораснеш, може вече и да няма такива!

Пизон приглади косата си, разрошена от същия вятър, от който нейната единствена одежда прилепваше по бедрата й като на гръцка статуя. Той се почувства така добре, както отдавна не се бе чувствал, и се засмя изненадано, като момче:

— Прости, Августа, но когато извика, не можах да те позная веднага. Не ме укорявай! Тръгнали сме при Агрипина, а аз срещам тук нейната по-млада сестра!

Само бързото потръпване на устата издаде, че Агрипина го бе чула. Без да го поглежда, тя викна на една набита млада жена, спряла се колебливо на пътя.

Ела, Тулия, и си вземи синчето. То наистина е тежичко.

Тя целуна детето по бузата и го подаде на майка му.

— Бащата на малкия вчера ви срещнал край горичката на Минерва и смяташе, че така, както вървели воловете ви, преди залез-слънце нямало да пристигнете. Тогава изтичах до езерото, което всеки ден преплувам, и сега на връщане… — Тя млъкна и засенчи очи с ръка. — Кой е трибунът? Не мога да различа лицето му под шлема — попита тя, докато проследяваше с поглед цялото пищно шествие.

— Полион, Августа!

— Полион! — повтори тя бързо и добави: — Пизоне, ще се съгласиш, че не мога да ви посрещна така, но след вечеря ще пратя да те повикат!

— Както заповядаш, Августа!

Тя подсвирна на кучето, обърна се със спокойно забързаната си походка, която Пизон познаваше, отдалечи се, изкачи се по стъпалата и изчезна зад сиво-зелените лози, там, където гроздоберачките пееха.

Тускул, градът на Германик, се простираше бял и царствен на яркото слънце, обграден отвсякъде от жълти рози с тежки цветове, които носеха името си пак оттук. В императорския палат, както и в двореца на Антония в Рим, Пизон никога не беше виждал нито животни, нито цветя около Агрипина. Тук пауни на Юнона переха ветрилата на опашките си, треперещи от дългото усилие да поддържат това бляскаво като метал великолепие. В езерцето, в чиято смарагденозелена повърхност се отразяваше дворецът, плуваха лебеди и пъстри патици, фламинги стояха на групи също като букети от кораловочервени цветове на бледорозови стебла. Пред стеблата една овчарска кучка с вълчи очи кърмеше малките си, а всички стаи, коридори, зали и стълби бяха буквално залети с цветя.

За миг Пизон се бе изплашил, че и в къщата ще се сблъска със същата селска оскъдица, която излъчваха дрехите на Агрипина. Но къщата и начинът на живот се оказаха по-царски от когато и да било… Затлъстелият майордом беше облечен в царските цветове, навсякъде гъмжеше от богато облечени роби и либертини. Тук беше и Креперей, чието благородно лице засия от радост, когато въвеждаше пратениците на императора в крилото за гости и по-късно в приемната зала.

Пизон видя колко големи бяха очакванията на Креперей от пратениците на императора и се опита да ги охлади, без да обезкуражава предания служител на Агрипина.

В бялата мраморна приемна зала на Германик, през чиито сводести прозорци неудържимо нахлуваха рози, на временен постамент стоеше все още обвитата статуя. Залата беше пълна с либертини на Агрипина, с мъже и жени от висшата аристокрация, последвали я тук. И когато Креперей удари със сребърния жезъл по пода пред Пизон и Полион и съобщи: „Юлия Агрипина Августа!“ — на всички им се стори, че се задават по-добри времена.

Пизон стоеше в пълно снаряжение, изпънат за поздрав, и се чувстваше като седемнайсетгодишно момче, а пред него сякаш бяха Октавия, Британик и Нерон, прикриващ с ръка лекето на новата си дреха. Като в сън видя как двукрилата врата се отвори и в залата влезе Агрипина, съпроводена от придворните си дами.

Над роклята от твърд брокат Агрипина росеше императорската аметистена багреница. Косата и със синкав оттенък, на врата все още влажна от къпането, бе вдигната в богати къдрици над диадемата, която, също като обеците, колието, гривните и украсата на обувките, принадлежеше към скъпоценностите, изработени от Диоскорид.

Агрипина огледа трибуните със спокоен поглед и каза:

— Поздравявам ви, пратеници на императора на Рим!

„Ако шията й, ако ръцете й не бяха така загорели, щях да повярвам, че съм сънувал! — помисли си Пизон. — Колко красива е все още!“

Той пристъпи напред и подаде императорското писмо с печата.

Агрипина, която от две години не бе виждала други мъжки лица освен застарелите на нейните придворни и тези на селяните от имението, се вгледа почти с удивление в синкавия емайл на благоговейно вперените младежки очи в гладките чела, яките вратове… „Би трябвало да ме обкръжават повече млади хора! — каза си тя. — Сега Британик щеше да бъде на седемнайсет години!“

— Цезар Клавдий Тиберий Нерон изпраща на августейшата си майка своя поздрав и я моли да приеме в знак на любов и незабвение неговото изображение, сътворено от ръката на Лизимах! — изрече Пизон. Полион извади меча и сряза шнуровете. Пурпурната обвивка падна… Пизон ясно видя как тръпка премина по тялото на Агрипина.

В залата стоеше Нерон. Със златисточервеникавата си коса, с късогледия си, настойчив поглед в очите от скъпоценни камъни, повдигнал леко закръглената си ръка в ораторски жест, с къдрава младежка брада, която междувременно беше паднала под бръснача и поставена в златна кутия, бе принесена в дар на капитолийския Юпитер. Нерон — със залепената усмивка върху яркочервените си устни… И свежата, радостна усмивка върху белите зъби и загорялото лице на Агрипина угасна мъжделиво. И сякаш прочела нещо в откритото лице на Нерон, очите й се смръзнаха от разбиране. Около устата й се очертаха две дълбоки, болезнени бръчки. Това беше Агрипина — такава, каквато Пизон се страхуваше, че ще завари, и сърцето му преливаше от жалост.

„Нима не мога да помогна? — размишляваше той. — Нищо ли не мога да направя за нея?“

Агрипина попиваше с поглед този нов Нерон и видя новата бръчка на недоверие между веждите му, която рязко й напомни за нейния брат Калигула, видя жестокия и похотлив израз в ъгълчетата на устата му и си спомни своя съпруг Домиций Ахенобарб млади. Пизон забеляза как огърлицата от безценни камъни се повдига и спуска върху тежко дишащите й гърди.

След това Агрипина заговори:

— Щедростта и добротата на моя император ме развълнуваха дълбоко и чрез вас, мои трибуни, аз му благодаря.

Креперей удари със сребърния жезъл по пода и извика:

— Юлия Агрипина Августа кани на трапезата. Императрицата майка напусна рано угощението, като обясни усмихнато, че по право, въведено още от баща й, робите на този дом празнуват в селото деня на Приап.

— Гостите ми сигурно биха желали да видят тези латински вакханалии. Самата аз бих искала още днес да ви изкажа благодарността си и да се сбогувам с вас. Тъй като вие двамата възнамерявате да потеглите в ранина, Креперей ще ви предаде утре сутринта отговора ми за императора.

А когато Пизон се поклони пред нея, той улови нейния красноречив поглед. Полион стоя мирно до момента, в който Агрипина напусна залата, последвана от придворните си дами.

— Августа се пошегува, нали? — обърна се Полион към Креперей. — Тя не мисли наистина, че ние ще отидем в селото и ще се смесим със селяните?

— Напротив! Напротив! — усмихна се майордомът леко. — Великият Германик никога не пропускаше този празник, който е прочут в цялата страна. Виното е сладко, девойките не по-малко и ако аз бях по-млад, сам щях да отида!

Те бяха слезли заедно по четирите стъпала към терасата и сега до ушите им долетя многогласното пеене. Навсякъде под осеяното с блещукащи звезди небе бяха накладени буйни огньове, навсякъде бяха запалени фенери, пламтяха факли. Уханието на тускуланските рози плуваше из въздуха като масло върху вода. Непрекъснато се чуваха стъпки, подвиквания, разговори. Разнасяше се гръмък смях, а когато за миг настъпваше тишина, жаби и щурци се надпреварваха лудо.

И пак от далечината се изви с лекота звучен, плавен глас:

Преди да настъпи зимата на мрачната смърт,

целуни ме, любима!

— Ще отидеш ли? — попита Полион дрезгаво.

— Аз… като че ли съм изморен.

— Изморен ли? Смешно! В такава нощ… Е, аз тръгвам!

Чуха го да тича в тъмното надолу по стълбите, да се препъва в чакъла, да проклина и пак да се втурва. Изящното старо лице на Креперей се усмихваше.

— Августа разчиташе на това — каза той. — Накара ме да те помоля да изчакаш нейния пратеник. Да те придружа ли до библиотеката, трибуне?

— Благодаря ти! Не се безпокой за мен. Ако разрешиш, бих почакал тук навън.

— Както желаеш. Лека нощ!

— Лека нощ, Креперей!

Пизон се облегна на перилата, ноздрите му се изпълваха с аромата на розовите клонки до него.

Над него блестеше Млечният път и той си спомни стария мит, разказван от майка му, когато бе още дете — легендата за смъртната Алкмена, която подхвърлила Херкулес, сина на Зевс, на пътя на царицата на богините. И когато хитростта успяла и Юнона положила плачещото дете на гърдите си, скрилата се Алкмена не могла да се сдържи и се засмяла блажено. Тогава Юнона хвърлила в яда си детето на земята. Ала Херкулес бил успял вече с едната глътка мляко от гърдите й да всмуче и безсмъртие, а пръските от млякото останали завинаги на хоризонта като звезден път.

„Седнал съм да си припомням стари легенди, докато другите се любят, пеят и се смеят… — замисли се Пизон. — Винаги стоя настрана в тъмното и винаги сам. А колко ли трябва да е самотна Агрипина през всичките тези безбройни вечери!“

Едно покашляне в тъмнината го сепна от унеса му.

— А?… Кой е?

— Роб на императрицата. Господарю, тя те моли да отидеш при нея! — съобщи му беззъба уста.

— Идвам, добри ми старче.

Примигвайки, Пизон погледна светлината в приемната зала, където Нерон продължаваше да се усмихва. Старецът взе една факла от халката и го поведе през залата с восъчните статуи на Юлиите чак до Гай Цезар, бащата на великия Цезар, който бе се оженил за прабабата на Пизон.

Старецът отдръпна завесата и доложи:

— Гай Калпурний Пизон.

И се оттегли… Агрипина направи знак и на Ацерония, тя се поклони и също напусна залата с израз на обидено достойнство.

Агрипина беше сменила празничната премяна с бяла гръцка домашна роба от мека вълна, обточена по края с пурпур. Без да поздрави, тя го покани да седне и заговори направо за това, което я занимаваше през цялото време:

— Лизимах значи сега е майстор на портретното изкуство, така ли?

„Какво бих могъл да й отговоря — притесняваше се Пизон, — не мога да й кажа, че образът е несполучлив и няма прилика, след като Нерон изпраща статуята си така церемониално…“

— Мълчиш. Това е достатъчно ясен отговор. — Тя го погледна и цялата й свежест от предобеда сега бе изчезнала, изглеждаше стара и изморена, но точно тази умора, която имаше известна прилика с тежестта на тускуланските рози, покърти дълбоко сърцето му. Свежата, стегнатата, загорялата от слънцето жена от тази сутрин нямаше нужда от него и той просто се беше зарадвал, че я вижда весела. Но тази тук сега, със сенки под горестните неспокойни очи, с дълбоко хлътналите благородни страни, го беше повикала и го гледаше очаквателно в устата.

— Пизоне, искам да чуя истината за цялата тази история.

И когато погледът му издаде неразбиране, тя му обясни остро, с предишната нотка на нетърпение:

— Естествено, за Суилий и Сенека!

Пизон се смълча изненадан. „Откъде ли е узнала? — мислеше си той смаян. — Не са минали и осем дни от процеса. Тускул е на четири дни път от Рим… Дали няма шпиони в двора? И какво знае? Какво трябва и мога да й кажа?“

Агрипина бе впила почти боязливо поглед в лицето му. Вдигна повелително ръка:

— Преди да заговориш, изслушай ме, Пизоне… Повиках те, защото те уважавам много. Чувала съм някои неща за теб и това, което съм чула, е било от такова естество, че искрено се зарадвах, когато разбрах, че ти ще водиш шествието… Мъж, който отстъпва лектиката си на Палант след свалянето му, който подкрепя Монтан в смъртния му час, такъв мъж е истински мъж… Защо ме гледаш така?

— Твоята благосклонност ме поразява, Августа, още повече като имам предвид, че по-рано не съм могъл да се радвам на такава.

Агрипина се засмя бързо и вдигна учудено вежди.

— Не си могъл ли? Пизоне, сама не разбирам. Днес, след двете самотни години между обикновени и добри хора, Агрипина — да се надяваме — е вече съвсем различна от онази, която се подвизаваше в императорския палат, а мостовете на спомените понякога биват отнасяни от буйния поток. И вече не си спомням нищо за вчерашния ден и не се страхувам за утрешния. Живея само ден за ден и благодаря на боговете за всеки един.

„Това все пак говори за изумителна промяна“ — размишляваше Пизон и сърцето му се стопли от ясния, настойчив поглед на Агрипина.

— Пизоне, бих искала да ми повярваш. Бих искала да говориш с мен като с приятел.

Той видя какво усилие й струваше да продължи, но когато го стори, гласът й бе напълно овладян.

Трябва да ми помогнеш да видя сина си такъв, какъвто е станал през тези две години… Виждаш ли, аз живея тук и почти никой от многото, които преди се тълпяха в приемната ми, сега не се сбърква да дойде в Тускул… Не се сърдя никому, просто го установявам… И много рядко получавам някое незначително писмо от Нерон, в което обръщението обикновено е по-дълго от самото съдържание!… Но аз пиша всяка седмица по едно дълго писмо, може би на него, а може и на някой друг, който изобщо не съществува вече. А може, и това е далеч по-вероятно, писмото да остава дни наред непрочетено на нощната му масичка, докато робът не го разчисти…

„Колко е умна!“ — помисли си Пизон.

— … Но и самият факт, че писмото е написано, представлява все пак някаква връзка между него и единствената съдница, от чиято присъда той все още изпитва боязън, ако не страх. А може, тук вероятността да съм права е едно на сто, той понякога да прочита половин страница или едно-единствено изречение… Ето защо, и ти ще се съгласиш с мен, трябва да науча неподправената истина какъв е той, за да знам на коя струна трябва да свиря. Не разбираш ли, Пизоне, колко важно е това сега, по-важно от всякога, особено откакто името на Сенека бе опетнено публично от Суилий!

„Какво лице! — замисли се Пизон, като я погледна. — Ум, енергия, душа — това са трите фитила, които горят в нея като в лампа!“

— Ти беше ли в декурията^[1], когато се гледа процесът? — запита Агрипина. — Помисли си, става въпрос за нещо, което не засяга само нас, а Рим!

На Пизон му се стори недостойно да лъже — заради самия себе си и заради нейното доверие.

— Да, Августа! — кимна той. Агрипина се изтегли по-напред в стола си. Разказвай!

С бърз, машинален жест на предпазливост Пизон извърна глава, съгледа Креперей да стои мълчаливо на пост в свода на вратата и започна. И Агрипина отново видя декурията и статуята на справедливостта, а под нея съдиите с така познатите й лица, видя и пълното, зачервено лице на обвиняемия Суилий… Навремето, когато Клавдий и Месалина бяха още живи, за мнозина това лице, чието брутално нахалство избиваше през многобройните едри брадавици по челото, бузите и шията, означаваше гибел и смърт. Сега Пизон й обрисуваше същия този Суилий, сам застрашен от гибел и смърт: нахалството и бруталността му се били запазили и той изглеждал решен, тъй като сам виждал, че е загубен, при падането си да повлече и старите врагове. Той, големият доносник, преследвач и изнудвач, запитал открито съдиите, единият от които бил самият цезар: след като на него така му натяквали смешно дребните простъпки, какво тогава трябвало да се случи с учителите на благородните млади люде, които извличали от непълнолетното им великодушие полза за себе си. — Не си ли спомняш точно думите му?

— Чакай да си помисля… да!… Той извика: „Докато аз воювах в Германия като квестор, в Рим Сенека се отличи като прелюбодеец. Аз питам моите съдии, които не могат да не знаят: с каква несравнима мъдрост и с какви особени философски учения Сенека е спечелил за четири години нищожната сума от триста милиона сестерции?“

— Суилий съвсем явно е намеквал за Юлия, дъщерята на Друз, и за мен! И какво стана? Той назова ли имена? — попита Агрипина.

Откритият й поглед бе насочен към Пизон. Тя видя вената на челото му да се издува, но и той като нея отговори делово.

— Той само попита кое престъпление е по-голямо — съдещи се по собствена воля да ми предлагат възнаграждение или пък други, възхвалявани като образци на добродетелност, да обезчестяват спалните на високопоставени жени.

— И какво отговори синът ми на това?

— Нищо, Августа.

— Ясно е, че сега съм загубила и последната си защита — изрече бавно Агрипина. — Но, Пизоне… в края на краищата съвсем не е толкова страшно да знаеш, че си в ръцете на смъртта, след като си дадеш хубаво сметка, че още от часа на раждането си ние всички сме в тези ръце. Но какво ще стане с Рим?

— Да… — започна Пизон, — мисълта какво ще стане с великия свещен Рим ме измъчва. Но много повече се терзая, че това ме измъчва, а пък единственото, което мога да направя, е да обикалям, да скърцам със зъби и да хапя устни като роб. Виж, Августа, преди малко ти ме похвали, че не съм постъпил като последния страхливец спрямо Палант и Монтан! Но на какво мнение биха били нашите предци, твоите и моите?!… Спасих ли Монтан? Седях при него в един ъгъл и кимах, докато той ругаеше и се окайваше!… Ти каза на детето да види един истински римлянин! Бедното дете! Бедният Рим, ако истинските римляни изглеждат вече така като Гай Калпурний Пизон!… Не, Августа, истината е, че вече не мога да слушам, не мога да чета думи като „римски“ и „римлянин“, които бяха целият блясък и цялата гордост на моя живот… Тъжно е да се застъпваш и да страдаш за нещо, което не можеш да уважаваш. Не мога вече да ръководя курията без чувството на безсилен гняв… До ушите ти стигна ли какво стана с този смешен сенат от блюдолизци, низкопоклонници и угодници, когато дойдоха известията за небивалите победи на Корбулон?… Какъв Корбулон?… Кой говори за Корбулон, пълководеца? Кой говори за девети легион, за трети, за шести?… Разюздани варвари и латини, от които той е направил герои!… Не, Нерон, императорът, трябва да бъде поздравен от войската! По решение на сената и за сметка на сената да се състоят благодарствени празненства!… Един става и предлага издигането на статуи. Друг вика: „Триумфални арки за Нерон!“ Трети скача и отправя пожелание консулската служба да се прехвърли на Нерон за няколко години и да се обявят за празници, първо, денят, в който е извоювана победата, второ, денят, в който е възвестена, и трето, денят, в който е докладвано за нея в сената!… Е, и ако ти кажа, че все пак се намери един, който стана и спаси честта на Рим, ти сигурно ще си помислиш, че това съм бил аз! Не, Августа, много грешиш…

— Като трибун ти съвсем не си имал право нито да говориш, нито да гласуваш!

— Нито човешкото право, да се обявя срещу такъв произвол ли? Но успокой се, аз мълчах, а мъжът, който заговори, беше Гай Касий!

— Пизон! Касий е на петдесет и седем години, а ти на двайсет и шест!

— Все едно… най-после след целия този кучешки скимтеж се чу човешка реч. Той каза: „Ако искаме да благодарим на боговете за такава голяма благодат, то всичките дни на годината не биха стигнали за хвалебствените ни празненства. Ала поради това не е необходимо да лишаваме работата от нейните дни, в които също така можем да благославяме боговете от сърце!“

Тя изчака да заглъхне страстният му глас, в който се долавяха сдържани сълзи. След това произнесе сякаш на себе си:

— А когато скоро след поемане на управлението сенатът му предложи някакво честване, той го отклони с думите: „Нека да го заслужа!“

— Човек променя възгледите си, Августа!

— Изглежда, че е така. Сега пък отне Попея от Отон… Красотата е професия като всяка друга. Попея е твърде красива, за да й остава време да бъде добра. Обича ли го поне?… Не?… Така си и мислех! И какво иска тогава от него? Да му бъде официална любовница след Акте ли?

— Не, Августа!… Императрица на Рим!

Агрипина отметна назад глава и се изсмя през нос.

— Да не би да е забравила, че това място по една случайност вече е заето? — попита тя рязко и високомерно.

— Почти би могло да се забрави! — въздъхна Пизон. Агрипина го изгледа бързо и остро. Красивите очи на Пизон устояха на погледа й.

— Бедната Октавия! — прошепна Агрипина и добави: — И бедната Агрипина, която се сдоби с нов враг!

— Защо, Августа? — учуди се Пизон.

— Ти не познаваш жените, щом питаш!… Защото на красивата Попея трябва да й е известно, че докато аз съм жива, няма да допусна неправда спрямо Октавия… Но я ми кажи: аз смятах Отон за лекомислен, за разюздан разсипник, за неудържим поклонник на Ерос, ала все пак за мъж! А той гледа спокойно как му отнемат боготворената от него Попея!

— Не съвсем. И именно затова трябва да замине за Лузитания.

— Какво? За Лузитания ли? И какво ще прави точно там, на края на света?

— Когато Попея беше още жена на Криспин, Отон подхвърли веднъж на цезаря да изпрати досадния съпруг като легат в Лузитания. Сега, когато той стана досаден съпруг, го сполетява същата участ. Цезарят има удивителна памет.

— И удивително чувство за хумор — каза Агрипина, приведена напред, с лакти на коленете, подпряла брадичка на ръката си.

Пизон пое дълбоко дъх:

— Колко жалко, Августа, че такава, каквато си сега, не можеш да живееш в Рим.

А тя му отвърна натъжена:

— Искаш да кажеш колко жалко, че по-рано, когато бях друга, живеех в Рим ли? Да, самата аз съжалявам понякога за това. Но тъй като от съжаление няма полза, ще река, че всичко, което се случи, трябва да е било за добро.

Пизон наведе глава.

— Ех, Августа, виждаш ли, ти напразно ме похвали. Пък аз прехвърлих целия си товар върху теб, а така бих искал да поема твоя…

„Колко е млад — мина й през ума — и колко е красиво това лице с очи като звезди!“ Попита го много весело:

— Казваш, прехвърлил си товара върху мен, което ще рече, че сигурно ти е олекнало?

— Да — призна той, — след като разговарях с теб, се чувствам така добре, както отдавна не съм бил… ах, Августа, прости ми, постъпих крайно егоистично.

„Устата му е нежна като на жена, но гънките под нея говорят за разочарование и горчивина.“

Тя попита:

— Нямаш ли приятел?

Той разтърси глава. След това се засмя.

— О, да!… Един! Моят син Гай Калпурний Британик!

— Твоят син ли? Хм, и на колко години е?

— На две, Августа. Също като детето, което ти носеше тази сутрин на ръце.

— Да, но той е твой син. И още можеш да очакваш всичко от него и да се надяваш на всичко за него…

Покъртен от болезнената и предана усмивка на високомерната й уста, той изведнъж се отпусна на колене пред нея.

— Августа, моля те, заклинам те… какво мога да сторя за теб?

— Мой Пизоне! — каза тя развълнувана и го погали като дете по тъмната коса.

После отдръпна ръката си, сякаш се бе опарила, и се изправи.

— Късно е — промълви тя, без да го поглежда, — а вие трябва да тръгвате утре много рано.

Внезапно Пизон разбра как би могъл да дари този безнадежден живот с малко топлина и блясък.

— Винаги съм ти се възхищавал, но днес те и обикнах! — И с учудване осъзна, че бе казал истината.