Алма Йохана Кьониг
Младият бог (5)

В празнична тога, възвестителят на имена удари със златна пръчка по пода и оповести:

— Юлия Агрипина, дъщеря на Германик!

Високият слаб мъж с умни тъмни очи и противно пълни устни — а това бе Клавдий, императорът на Рим — стана припряно от трона и като слизаше по първото от шестте стъпала, за да поздрави племенничката си, едва не се препъна в една гънка на пурпурния килим.

Преторианската стража от дясната и от лявата страна на трона отдаде звънко чест.

Домиций притискаше плътно лявата си ръка върху тъмното петно на новата си дреха. Протягайки се на пръсти, той усещаше сърцето си да бие в гърлото.

Значи това бе майка му. Горд, тържествуващ, той видя, че тя е по-красива и по-царствена от всички дами в залата.

Агрипина пристъпваше изправена и без да бърза по пурпурната пътека. Държеше малката си глава високо, с издадена напред волева, заоблена брадичка, ноздрите на тънкия й, горд нос потрепваха. Големите тъмни очи сияеха и победоносна усмивка играеше около начервените й устни. Тя се изкачи по стъпалата „не като късогледия си син“, помисли Домиций, без да поглежда нито за миг къде стъпва. Когато се поклони, наоколо й се разпростря ситно надипления вълнен плат на дрехата. Изправи се пак така леко, същинска Венера от пяната на прибоя, и макар и развълнувано, но достатъчно високо, за да я чуят всички, изрече:

— Чичо Клавдий!

Тя сгуши лице в дългия врат на императора, който, трогнат до сълзи, я целуна, а смутената му ръка помилва красивото й разголено рамо.

Лицето на Нарцис, застанал на доста късите си крака зад него, остана напълно неподвижно, но придворните и министрите като че ли брояха секундите на тази дълга прегръдка. Либертините на императора бяха застанали подобно на гръцки хор в съчувствена поза.

Домиций бе научил от Парис, че най-голямата грешка на артиста е да отегчава зрителите, като прекалено дълго остава в една и съща поза. Но Агрипина се отдели тъкмо навреме и сякаш изтривайки сълза от прекрасните си живи очи, попита:

— Как са децата?

Домиций веднага разбра, че тя не пита само за него, и му стана мъчно. Погледна към Октавия, застанала до него със скромната си момичешка прическа на плитки, сериозна, дългоноса и тъжна, после към дяволито смеещия се Британик и разбра, че се срамува от двамата, а и от останалите в залата, които наблюдаваха — срамуваше се как щеше да поздрави майка си след четири години раздяла.

Но в следващия миг вече ароматът на нарциси от Куме, парфюмът на майка му, го опияняваше. Да, да, това беше мама. Това бе нейната ръка, така можеше да прегръща само мама, съвсем различно от леля Лепида! Така можеше да целува само мама! Щастлив и бездиханен, той я обгърна с малките си ръце и чу строгия й шепот:

— Естествено, пак с лекедосана дреха на прием! Не можа ли да бъдеш по-внимателен?!

„Да… какво… какво? Какво съм направил пак?“ — мислеше си детето и гледаше с наведена глава пред себе си, като че ли там, в краката му, лежаха отломките на строшената му радост.

Агрипина вдигна Британик на ръце, макар че осемгодишното момче бе вече твърде голямо за такова нещо, целуна го и се засмя. Британик много приличаше на Месалина, при смях пълните му клепачи почти се затваряха, също като при нея, беше взел и трапчинките на бузите й, цялата й лекомислена грация. Клавдий погледна главата на красивата двайсет и седем годишна жена, допряна до главата на неговото дете, и доброто му, продълговато и грозно лице засия. След това Агрипина привлече сериозната Октавия към себе си и побутна Домиций по диплите на дрехата му да се присъедини към групата.

— Чичо! — произнесе плътният, трептящ, омайно дълбок глас. — Колко е хубаво човек да си е пак у дома!

Домиций протегна предпазливо заоблените си пръсти и ощипа с всичка сила стоящата до него Октавия по голата хилава ръка. В следващия миг се изплаши много, че тя може да изкряка като гъска и гневът на майка му да се излее, кипящ, върху него.

Но Октавия не изкряка, а само го погледна с черните си, разположени едно до друго очи, сякаш искаше да му каже: „Какво, и ние ли трябва да се измъчваме един друг?“

Домиций отмести поглед, изчерви се и намрази ужасно и нея, и дългия й нос.

Някаква чужда ръка се отпусна на рамото му:

— Колко приличаш на майка си! — каза мъжки глас. Домиций вдигна несигурен поглед към едрия мъж, чиято отворена уста нервно се разтегли в усмивка, когато срещна бистрите му очи.

— Майка ти иска да станем приятели, Домиций! — каза гласът и угодническата му интонация събуди у момчето недоверие и неуважение. Парис не се стараеше да го спечели. Той казваше: „Така и така“ — и то трябваше да се изпълни.

— Казвам се Сенека — обясни мъжът.

„Сенека!“ Домиций помнеше името много добре. Парис му бе казвал, че Сенека споделя изгнаничеството на майка му. Бе изричал тези думи с усмивка, а Домиций се досещаше какво означава усмивката на Парис. Стоеше и гледаше упорито обутия в сандал крак на Сенека, който помръдваше на място.

— Донесох ти една малка жива костенурка — каза гласът на Сенека. Глас на оратор, плътен, мек и приятен.

Домиций държеше много на мъжките гласове.

— И една малка гръцка китара. — Детето бързо вдигна поглед.

— Истинска китара ли? — Какво би казал Парис, ако можеше да му акомпанира сега като истински китарист. — Такава, на която се свири истински ли?

Мъжът се усмихна.

— А ти можеш ли да свириш истински?

— Не!

— Трябва да се научиш. Трябва да научиш много нови и полезни неща! — Сенека протегна едрата си, корава мъжка ръка. — Е, Домиций? Ще станем ли приятели?

Домиций пусна фалтата с лекето и сложи двете си ръце в едрата длан.

— Никога не давай и двете си ръце наведнъж! Пази се, не бива да даваш твърде много!

Приближи се придворен, наведе се и прошепна нещо, после Сенека го последва, но преди това успя да се усмихне на момчето.

Домиций видя Сенека да стои до император Клавдий, който, изглежда, му обясняваше нещо с широки жестове. „Императорът прилича на философ, а философът на император“ — помисли си момчето.

Беше изморено и разтегна уста в прозявка. Но погледът на майка му го улучи като светкавица и той си спомни как Парис го бе учил никога да не показва на хората, че е изморен. Парис! Той сега вероятно седеше някъде и ругаеше цветисто, че него, Домиций, го няма толкова време. Ако майка му не поглеждаше насам, сигурно би могъл да се прокрадне до вратата, макар че се страхуваше от преторианците, застанали от двете й страни, но те навярно обръщаха внимание само на възрастните.

— Господарю! — каза някой до момчето, което наблюдаваше зорко Агрипина и вече сериозно преценяваше възможността за бягство. После пак повтори:

— Малки господарю! — Домиций усети подръпване по дрехата, огледа се и с дълбоко учудване разбра, че се обръщат към него.

— Заповядано ми е да те отведа в покоите ти — прошепна робът със страхопочитание.

Домиций потърси погледа на майка си, но тя тъкмо разговаряше с държавния министър на цезаря Палант и като че ли не виждаше нищо друго на света, освен него.

Тогава се обърна към Октавия, изплези й се бързо и последва роба.

— Ако ми покажеш пътя до портата, после лесно ще се оправя до дома — каза той приятелски на роба, облечен в бялата дреха на домашен прислужник, но този не му отговори.

Коридори. Зали. Просторни помещения. Факли. Мрамор. Преторианци. Придворни. Бързащи роби. Пак коридори.

„Какво ли ще каже Парис за всичко това? Навярно и той е получил нови дрехи! Навярно утре ще успеем да изчистим това мръсно петно, та мама да не се кара повече! Изморен съм. Само дано не трябва да се упражнявам. Ах, да има кой да ми подпъхне завивката и да спя, да спя…“

Изведнъж робът спря, като че ли бяха стигнали до целта, и с поклон отвори пред Домиций една врата. Приемна зала. Колони. Вази. Изображения на божества. Роби. Цветя. Потоци светлина. Но къде е Парис?

Видя още една врата, изрисувана с божества и гений^[1] — затича се към нея. Друг роб скочи и отвори вратата пред него.

Столова. Делви — дали бяха от злато? Сребърни лежанки за хранене, маси, цветя, пак роби. О! Там беше и Парис! Домиций се втурна бурно напред и го повика. Обърна се обаче някакво непознато момче с непознато, безизразно, проклето лице! Домиций се спря дваж по-объркан, тътрейки крака, сякаш стъпваше по разхвърляни отпадъци от храна, и едва сега забеляза, че изкусната мозайка на пода създава това лъжливо впечатление. Почувства се като измамен, на чуждо място; старият страх, че може да се изгуби, отново го облада и той извика:

— Парис! — Зад следващата врата с облекчение като че ли чу познатото, лениво проточено „да“. В ревностна бързина той сам си отвори вратата.

Оо, спалня! И едно-единствено широко легло!

Но то бе празно! Къде беше той? Къде беше Парис?

Продължи нататък като в трескав сън.

Нямаше го! Нито в банята, нито в помещението с пара, нито в залата със студена вода. Нямаше го и в залата с гимнастическите уреди. Нито в залата за фехтовка! Не беше и в залата за почивка! Нито в библиотеката!

— Парис! Парис!

Врати. Врати. И една последна врата! Преторианци! Кръстосани копия!

— Минаването забранено! Заповед на императора! На императора ли? Какво общо има той с императора? И императорът с него?

— Назад!

От вратата, която затвори колебливо и от която не му се иска да се отдели, му се кискат изрисувани амурчета. От всички огледала в него се е втренчило едно бяло лице с отчаяни, безумни детски очи.

— Парис!… Парис!… Къде си, Парис? Някакъв стар роб мълви съчувствено:

— Не знаем, малки господарю!

На Домиций му се струва, че за нищо на света не може да понесе това съчувствие, за нищо на света не може да понесе тези бръчки, беззъбата уста, старостта; на това робско лице, което е тук, тук!, а единственото, любимото лице на Парис го няма и явно са му го отнели, а майка му си въобразява, че може да го подкупи с цветя и златни съдове, с изписани пергаменти и мраморни бани! Той свива заоблената си ръка в юмрук и се удря по гърдите, както прави Парис, когато изпълнява ролята на Церера, оплакваща Прозерпина. Тича, хлипа, спъва се, пада по лице и избухва в плач, някой го вдига, той дращи, хапе и удря около себе си — червена пелена се е спуснала пред очите му. Залита към голямото легло, то е празно, Парис и там го няма, хвърля се, реве, хлипа и удря наоколо. Безсрамно хубаво му е да беснее така. Парис, о-о, Парис!

Изведнъж чува някакъв глас, някакъв сладък, натъжен глас, който го утешава:

— Не плачи така, Домиций! Иначе и аз ще се разплача, сърце мое, мое малко момче, престани!

— Парис, Парис!

Насред хлипането той подскача. Майка му ли говори?

Не, това не е майка му. Непознато широко, добро лице. Някаква робиня. И той пак се хвърля в безутешните си вопли.

— Слушай, Домиций. Парис замина…

Вик на ужас. Детските устни треперят, цялата брадичка трепери, очите са вперени диво и той казва почти заплашително:

— Майка ми ли го отпрати?

— И майка ти — отговаря жената припряно. — Той, той…

Домиций като че ли разбира.

— Откупен ли е? Тя кимва бързо.

— Оо! От Сил ли?! Тогава сигурно ще заминат за Коринт?

— За моята родина! Щастливец! — казва сладкият глас. Меки ръце разхлаждат подпухналите му очи, меки устни целуват обляното му в сълзи, зачервено лице.

— А ще се върне ли? Каза ли кога ще се върне? Ръцете го слагат в леглото, свалят гальовно дрехата от тялото му, тежките обувки от краката му. Жената го загъва със завивката — колко странно, но и тя я подпъхва откъм краката му. И тъй като, обладан от спомени, той отново избухва в плач, жената продължава състрадателно да лъже:

— Той каза, че ще се върне след една година, когато ти научиш това, което трябва, за да бъдеш достоен за дядо си!

— Така ли каза Парис? Не може да е казал такова нещо!

— Може би не със същите думи — признава тя, — но смисълът беше такъв!

Нов хлип.

— Заминал си е, без дори да ме поздрави! О! О! Ръката нежно го натиска надолу.

— Каза ми: Акте…

— Акте ли? Хубаво е!

— Да, така се казвам, мили мой. „Акте, кажи на Домиций…“

— Това е лъжа! Той не ми казва така!… Не ме наричаше Домиций!

— Ами как? Чакай, веднага ще се сетя! Детското лице прави нетърпелива гримаса и през стичащите се сълзи той промърморва:

— Малкия ми.

— Да! Така каза! „Кажи на Малкия ми, че му изпращам цялото си сърце!“

— Сърцето си ли? — пита детето, изтощено до смърт, и се усмихна леко.

Либертината Акте, завърнала се от изгнанието с Агрипина, коленичи до постелята. Светлините отдавна са изгасени, робите отдавна са си отишли. Коленичила, тя държи трескавата пухкава ръка и тананика една тъжна мелодия без думи, няколко прости такта, повтарящи се безкрайно като морето, като страданието в живота. Светилникът гори с пукот и тя не може да се насити да гледа това страстно детско лице.