Алма Йохана Кьониг
Младият бог (18)

Унесена от зноя на деня и от ритмичното поклащане на носилката, Агрипина беше потънала в полудрямка.

Когато шествието спря пред дворцовия хълм и Креперей отдръпна завеските, тя едва намери сили да се надигне от мястото си.

Телохранителите й, двайсет и осем германци, все подбрани юначаги с крилчати шлемове, скочиха веднага в широка дъга от високите бели коне.

Когато Агрипина докосна земята с обувката си, площадът вече се бе изпълнил с напираща, блъскаща се, бъбреща тълпа, която се беше стекла да види императрицата майка.

— Златна майко! Да те благослови Юнона!

— Моли се за нас, жрицо!

— Майчице, ти, която ни дари с малкия бог!

Изтръгната внезапно от полусъня си, Агрипина се насилваше да се усмихне. В непоносимия зной на този юлски следобед нейният дълг на жрица в олтара на провъзгласения за бог Клавдий й налагаше да бъде с тежка надиплена одежда, с пристегната с панделки коса и покривало. Тя би могла да изчака вечерта в светилището на императора бог и да потърси прохлада в горичките и баните.

Вместо това Агрипина беше подгонила бързоходците и носачите към къщи, за да не пропусне часа за посещението на Нерон, когото искаше да приеме, след като се изкъпе и преоблече.

Тя последва ликторите — през шпалира от германци, които държаха конете изкъсо за юздите, целомъдрено прихванала с дясната си ръка връхното наметало под брадичката и свела поглед — същинска римска матрона от времето преди цезарите. След нея вървяха шестте придворни дами, либертините.

Когато Агрипина влезе в сенчестата, прохладна зала, тя си пое дъх. Видя да я чакат Ацерония, първата придворна дама, старият домоуправител със сметките, вестителят със списъци за следващия прием, двамата й писари с документи, отговарящият за милостините — както винаги с ръце, пълни с молби — и си помисли, че ще умре от горещина, умора и нетърпение.

— После! После! Всичко може да почака! — каза тя рязко. Управителят се поклони с достойно изпъчен напред корем, готов да каже нещо. Тя го отпрати енергично. — Първо банята ми! — заповяда тя, отмятайки така припряно покривалото, че панделката, която го пристягаше, също се развърза и от сресаната й назад коса се разпиляха разчорлени кичури… В същия миг Агрипина почувства, че някой я наблюдава, и обърна лице. Вляво, между завесите към малката приемна, стоеше една жена и се усмихваше. Жената беше прекрасна, изкусно гримирана, облечена с вкус и обкичена със скъпоценности като свещена статуя, ала въпреки това тъмните очи на Агрипина се разшириха, като че ли видяха лошо знамение.

Овладяла се бързо, с жест на приятна изненада тя приглади косата си, стегна се и се усмихна лъчезарно:

— Лепида! Колко мило! А тези немарливи слуги заслужават наказание, дето забравят да ми доложат за теб! — Агрипина забеляза обидено смълчания управител с нацупени устни, спомни си, че го беше срязала остро, и каза помирително: — Знам, знам, аз съм виновна, аз ти забраних да говориш!

— О, но ти си изморена, снахичке, и сигурно си покрусена от мисли по бедния Клавдий! Ще дойда в по-удобен час! — каза Лепида и си помисли развеселена: „О, богове, това си струваше да се види — как влезе само и — хоп-хоп! — като продавачка на риба смъкна покривалото от главата си!“

Агрипина целуна дамата Лепида по двете меки като рози и ухаещи на рози бузи, което й даде време да размисли: „Какво ли нещастие се е случило, за да дойде Лепида и да ми поднесе новината като отрова от Локуста? Нерон… о, богове, дали не е нещо във връзка с Нерон? Трябва да разбера! А тя ще ме измъчва…“

— Може ли да има час, по-удобен от този, който ми носи такова мило посещение? Нерон ще дойде след малко… и ще се зарадва да види любимата си леля при мен!

„Едва не се задуши, сладката, при думите: любимата леля“ — мислеше си Лепида и даде знак на своята либертина, която я следваше с ветрило, кърпа за избърсване на потта и шишенце с парфюм и която започна да й вее. Попита на висок глас:

— Все още ли идва всеки ден този най-добър от всички синове?

Лицето на Агрипина се отпусна в утвърдителна усмивка и тя седна до гостенката си в приемната. Мислеше: „Сега вече не мога да се преоблека, защото някакъв зъл вятър е довял тази стара вещица тук!“

„Тя не знае нищо! Тя още нищо не знае! — тържествуваше вътрешно Лепида. — Колко е прашна и разгорещена и колко стара изглежда! Никой мъж, който ни види тук заедно, не би ни дал една и съща възраст, макар аз да съм справедлива и да признавам, че фигурата й все още е хубава.“

Агрипина мислеше: „Изглежда точно така несдържана, каквато си е!… Напълнява господарката Лепида, а това я състарява. Всички Домиции напълняват! Дано само Нерон не е наследил това предразположение от баща си… И този бюст! Би трябвало да направи нещо за него! Как се усмихва само! Дошла е да ме хване натясно за нещо, за което нямам представа! Но, в името на боговете, няма да успее!“

— Каква прекрасна идея, сърце мое, да ме посетиш така непринудено! — каза Агрипина с очарователна любезност, докато даваше знак на робините да застанат с огледалото пред нея, да пригладят косата й и да свалят връхната й дреха. — Ще ме извиниш, че ти отвръщам със същата непринуденост, нали? — Агрипина остави за миг да се видят разголени прекрасната й шия, ръцете, закръглени и изваяни като на статуя, безупречният бюст, преди прислужничките, застанали една до друга като параван, да я скрият от погледа на Лепида, обтривайки императрицата с напоени в благовония кърпи.

— Не каза ли току-що, че очакваш императора? — попита Лепида с подчертано учудване.

Агрипина се усмихна почти нежно, докато й отговаряше:

— С право ме кориш за моето безсрамие, сладка Лепида. Дай ми само миг, и аз ще скрия гърдите си също така целомъдрено като теб!

Робините, които помагаха на Агрипина да се облече, преметнаха внимателно през главата й едно бяло платно с втъкани златни нишки и с изрязано деколте, а друга робиня го превърза под гърдите с тежък златен синджир. Живата стена се отдръпна и Агрипина пристъпи към гостенката.

Египтянки с голи тела под прозрачното, ситно надиплено платно поднесоха ароматични, силно подсладени „хапки на спокойствието“, а негърки с черни тела, блестящи като гранит на фона на златните делви, наляха гъсто вино.

— Колко отдавна не сме се виждали! А ти все се подмладяваш, сладка моя! — мъркаше Лепида разсеяно. В този момент цялото й внимание беше насочено към сладкишите. Изисканата й ръка, която през целия си живот не беше посягала към какъвто и да е предмет на труда и която беше останала мека и гладка, като ръчичката на кърмаче, се задържа колебливо над златното блюдо, чиято тежест приклекналата египтянка с усилие държеше в треперещите си ръце. След това ръката на Лепида улови най-вкусната хапка и я поднесе към вече полуотворената й епикурейска уста. Агрипина, тръпнеща от нетърпение, отказа с жест сладкишите и пи само вино.

Лепида сръбна глътка, прекара езиче по начервените си устни и вече избираше с очи следващия сладкиш, когато с усмивката си, при която се появяваха трапчинките й, и шепнешком тя поверително попита:

— А къде е тя?

— Коя? — отвърна с въпрос Агрипина, като се изправи, изопнала силно бръчките около устата си, защото почувства, че сега ще узнае, сега…

— Но, сладка моя! От мен не е необходимо да криеш! Пък и в крайна сметка цял Рим знае вече!

Агрипина погледна към Лепида, която внимателно си отхапваше от сладкиша с меден пълнеж, и си помисли: „Какво ли се е случило? Да не би Нерон да е… не, не, тя не е вестителка на смъртни съобщения. Но на новини, които са по-убийствени от самата смърт! Как се радва само! Не! Тя не бива да забележи моята слабост, не!“ И Агрипина успя да я попита с усмивка:

— Не искаш ли да опиташ тези пълнени фурми? Моят готвач ги приготвя превъзходно.

„Сега се разтрепери! — наслаждаваше се Лепида. — Но не се предава. Нерон е прав, тя е по-твърда и от египетския базалт. Но днес е мой ред! Днес аз ще те видя да плачеш, както ти мен навремето!“

И докато с възхитителните си зъби не преставаше да отхапва с наслада от бадемовия марципан, тя продължи да бъбри.

— Веднага си помислих за теб! О, богове, колко ли е щастлива Агрипина! И бедната Октавия! Наистина не знаеш колко ми е мъчно за това бедно дете, което прекарва най-хубавите си години в скръб. Сега поне има надежда! Нали?

След като беше издържала изтезанието усмихната и неподвижна като етруска богиня, Агрипина попита:

— Но какво общо има това е Октавия?

— Ее, мила моя! Ами сега… — „Очите й! Да имаше как, би се нахвърлила отгоре ми с кама“ — сега, когато Нерон проявява интерес към женските прелести.

Агрипина навлажни устните си, за да каже:

— За какво говориш всъщност?

— О, Венера! Естествено, че за Акте!

— Акте е любовница на Серен!

Лепида се наведе напред и сложи ръка върху ръката на Агрипина.

— Мила моя, наистина не е необходимо да криеш така! Цял Рим знае, че Серен е само подставеният мъж, а Нерон истинският щастливец!

Агрипина не можа да сдържи вика си, също като родилка.

— Акте ли?

— Лично аз никога не съм намирала Акте за особено привлекателна… Но знаеш ли, точно тези жени, чиято красота ни се струва твърде съмнителна, имат истински успех сред мъжете. Да… Агрипина, скъпа моя, защо ме гледаш така втренчено! Но, кажи, ти да не би да си единствената в Рим, която е вярвала в приказките за Серен? О, тогава не е трябвало да ти казвам нищо! Извинявай! Но как можех да предположа, че един такъв нежен син ще държи майка си в неведе… — Завесите се отдръпнаха звънко.

— Чувам, че се говори за нежен син, и се чувствам засегнат — каза Нерон с влизането си и още от първия хвърлен поглед върху жените разбра: „Значи майка ми знае вече! Да се продъни в ада тази Лепида! Лицето на майка ми! О! Ще има да беснее!“

Той целуна майка си по бузата и тя видимо потръпна и се отдръпна, целуна и леля си по трапчинките, които Лепида му поднесе също така видимо усмихната.

— Каква хубава изненада да те видя при мама, лельо Лепида — произнесе той очарователно.

Агрипина мълчеше.

— Да, но в никакъв случай не искам да крада от времето ви! — каза Лепида и си помисли: „Доброто ми момче, не бих искала да съм сега на твое място, като останете насаме. А Агрипина умее, о, тя умее, доколкото ми е разказвал Домиций… Хубаво, момче… Хубав малък мъж.“

Тя му се усмихна между полюляващите се дълги перлени обеци и измърка:

— Не забравяй, че самотната ти стара леля те очаква вдругиден на гощавка.

— Но остани, лельо! Не съм дошъл да те прогонвам! — помоли Нерон с отчаяна настойчивост.

Агрипина мълчеше.

— Трябва да си вървя, трябва, о, баща на отечеството! — погледна го тя усмихнато.

„И тази не би била недостъпна като весталка!“ — помисли си Нерон и я обгърна с нов поглед. А на глас се възпротиви:

— Не, не, тази титла отхвърлих пред сената до момента, когато годините ми ще отговарят за нея!

Лепида се сбогува набързо с Агрипина и като погледна лицето й, не посмя да поднесе бузата си за прощална целувка. „Май ти се иска да ме ухапеш — мислеше си тя.

Сега, снахичке, сме квит за Пасений!… Твоят Нерон! Какво сърдечно момче! Моят роб Парис, твоята робиня Акте!… Доволна съм, че нямам деца!“

Носена от вътрешно щастие, тя се запъти към вратата, където я чакаха придружаващата я дама, двете й робини и двете й либертини. Нерон я изпроводи и когато се обърна, усмивката му замръзна.

Изразът на мъка, на наранена гордост, на безмерно объркване върху лицето на Агрипина го покърти. Той протегна срамежливо ръка към нея, а тя дишаше учестено и на пресекулки.

— Мамо! — промълви той. Тя се извърна рязко.

— Не ме докосвай! С ръцете, с които си опипвал моята робиня!

— Мамо, ти би трябвало да я… — започна той.

— Върви при нея! Какво търсиш още тук? Една робиня е станала моя съперничка в сърцето ти! Една прислужница ми е станала снаха! Акте! Поне да блестеше с нещо! Или да беше млада!… Но не, една трийсетгодишна с неизразително лице, дебела, лишена от грация, която едва ли би могла да задоволи похотта и на преторианците!

— Мамо, каквото и да избера, все не успявам да спечеля одобрението ти!

— Не! Да не би да си мислиш, че дъщерята на Германик би могла да приветства безсрамията ти?… Да не мислиш, че на една майка ще и хареса, като узнае, че синът й е джебчия само защото преди това е живял в гората като убиец?

— Ние с теб не би трябвало да говорим за убийци, мамо — каза Нерон с наведен поглед и тихо.

— Какво? — стрелна го Агрипина. — Да не би да искаш да ми ставаш съдник и да упрекваш майка си за това, което е направила за теб, за бъдещето ти, за господството ти?

— Не, майко! Да, ти го направи, ала не за мен!

— Какво приказваш? Не за тебе ли?

— Не, майко! Защото знаеше, че аз не съм роден за цезар!

— Смешно! Ти с твоите заложби!

— Имам заложби. Но не за цезар.

— Ти ли нямаш? Никой не притежава по-необузданата амбиция да изпъква единствен и обожаван всред тълпата, носен от овациите на тъмната маса!

— Да, майко! Да! Това, да!

— Ето, виждаш ли!

— Но не като цезар! Като артист го искам! Бих дал живота си да получа венец в амфитеатъра, опиянен от овации. Бих дал живота си да танцувам, да декламирам, да свиря на китара, да пея и знам, че всичко това го мога!

— Нямаш ли и други глупашки речи в запас, с които да сломиш сърцето на майка си? Ти, най-неблагодарно същество в целия свят! Издигаш го на трона на света и не жънеш нищо друго, освен обиди! Какво щастие, богове, че истинският наследник е още жив!

— Направи него цезар, майко, твоя Британик! Да не мислиш, че това ще ме изплаши? Разреши ми да заминем с Акте за Гърция! Искам да живея на Родос и да не се интересувам от нищо друго, освен от моето изкуство!

С две крачки Агрипина стигна до него, впивайки поглед в неговия.

— С Акте ли, значи я обичаш, а? — изрече с мъка тя.

— Обичам изкуството, майко! — изкрещя той, сякаш говореше на глух.

— Ти искаш да… трона на Британик… да… с Акте за Родос… — едва намираше сили тя да говори.

— Не, майко, може и без Акте, ако искаш! Но за Родос, където са най-добрите музиканти!

Разтърсвана от страх, с ръка на челото, зад което мислите кръжаха, Агрипина каза:

— Нерон… аз… аз бях груба с теб. Може би винаги съм била много сурова… но си мислех, че едно момче без баща няма нужда от женски глезотии. Нерон, ще ви подаря къщата си на Апиевия път, за да не трябва да я посещаваш в дома на Серен… Ще ви простя, Нерон. Ще сторя това, което искаш. Но в името на всички богове, кажи ми, Нерон, че няма да мислиш повече за това безумие, което ме убива!

— За кое, майко?

— Че ще… на Британик, че ще се откажеш от диадемата… О, Нерон, кажи, че си искал само да ме сплашиш, защото бях несправедлива и строга. Кажи го и аз никога, никога вече няма да се интересувам от личния ти живот. Толкова много ли обичаш Акте?

„Не бива да се опитваш да бъдеш искрен — въртеше се в ума на Нерон. — Не бива да се опитваш да разкриваш душата си на когото и да е.“

— Да, майко — каза той изморено.