Алма Йохана Кьониг
Младият бог (22)

— Слушай, Полион! — каза императорът и сложи ръка на рамото на трибуна, който беше по-висок от него. — Сенека моли за разговор. Ако ми досажда повече от половин час, ела и ми съобщи, че… е, все нещо ще ти хрумне, за да стигнем навреме на празника у Отон!

Трибунът с нищо не даде израз на одобрение, лицето му не трепна. Отдаде звънко почест и напусна императора. Нерон погледна доволен след него.

Приближи се към масата, където го чакаха документите, и си помисли недоволно: „Мразех Палант, но той работеше. Откакто е низвергнат, изглежда, че управляват само глупци без капка мозък! Какво удовлетворение би било за майка ми, ако можеше да види този безпорядък!“ — Вдигна една купчина документи, за да я пусне веднага с погнуса и прозявка. Дежурният центурион доложи:

— Луций Аней Сенека!

— Въведете го веднага! — нареди Нерон на висок глас, защото знаеше, че ще го чуят в преддверието. За съвсем краткото време, което бе необходимо на центуриона да стигне до вратата, Нерон се стрелна край масата в креслото си и когато Сенека влезе, той се надигна, прекъснал сякаш работата си, за да се спусне към него.

— Учителю и благодетелю мой! — засмя се лъчезарно Нерон, изпълнен с ласкателна момчешка почтителност. Следеше напрегнатата сериозна физиономия на Сенека, сдържаността на поздрава му и си помисли: „Знаех си, че идва да ми чете морал, също като еврейския жрец на Акте.“

Сенека задържа ръката на Нерон, понечила да даде знак на центуриона.

— Цезаре, моля те, без гощавки и без роби!… Искам само за миг да ме изслушаш, по мъжки!

„Ако наистина е само за миг! — помисли си Нерон и след като гостът зае предложеното му място, седна с прикрита въздишка. — Майка ми го праща, ясно е! Дори вино не иска, което би могло да го размекне!“

Седеше, внимателно наведен напред, обхванал лявото си коляно с две ръце и с буден поглед към Сенека — като че ли искаше да пресрещне думите му насред пътя им.

— Радвам се, че те сварвам да се занимаваш с текущи дела, цезаре. Казаха ми, че след напускането на Палант някои важни документи останали неуредени!

Нерон сведе клепачи. „Спокойно, спокойно, като хрътка в дъжд!“ — каза си той.

— Бих дал много, да мога да прочета мислите зад това гладко, младо чело — продължи Сенека. — Може би собствената ти мъдрост, собственото себепознание ти казват, че времето ти би могло да бъде изпълнено повече с важни дела, ако не ги посвещаваше с такова голямо удоволствие на забавленията. — Сенека сложи ръка върху ръцете на Нерон, обгърнали коляното, и каза тихо и с болка: — Не съм доволен от възпитаника си, Нероне!

„Гледай ти! — помисли си Нерон и погледна поддържаната ръка с пръстени по нея. — По-рано, когато носеше прочутото си прокъсано наметало, ръцете ти бяха груби и зачервени от лугавия сапун. А сега ухаят на персийски есенции и блестят с разкошните си пръстени, за всеки един от които би могло да се купи цяло селско имение! Но не си доволен от възпитаника си!… Ти ли, стари глупако!“

— Трудно ми е, Нерон, да те укорявам, след като дължа толкова много на великодушието ти. Може би дори твърде много, защото, когато след смъртта на бедния си брат ти раздели неговите имоти…

(„Я виж ти!… Старецът наистина бил смел!“)

— … тогава Рим нарече великодушието ти със съвсем други имена. Струва ми се, че когато носех прокъсаното си наметало, имах повече право да те коря.

(„Не е толкова глупав старецът, както си мислех!“) Загрижените очи на Сенека се опитваха да проникнат в светлите очи на императора.

— Нероне! Много си се променил! — сгълча го настойчивият топъл глас.

„Няма да се оставя да ме оплете — мислеше си императорът. — Трябва да се държа студено. И изобщо, искам да стигна навреме за празника на Отон!“

— Всичките си мечти вложих в теб, Нероне! Вярвам в теб! В големите ти таланти, в голямата ти душа, в добротата ти, която е съчетана с блестящ ум…

„Виж ти! Отдавна не е намирал добра дума за мен!“ — стопли се сърцето на Нерон.

— Много по-лесно би било да те подхранвам с похвали, така както правят всички останали с голяма охота. Но, Нерон, похвалата ни ограничава, ограничава ни във вече постигнатото, а укорът е този, който ни тласка напред, като ни поставя нови цели.

„Ако продължава в този дух, никога няма да стигна у Отон!“ — въртеше се в ума на Нерон.

— Мълчиш… А по-рано винаги ценях откровеността ти — упрекна го Сенека. — Дойдох да разговаряме за поведението ти спрямо императрицата майка!… Народът не го одобрява!

— Народът ли? — повтори Нерон остро, будно, бързо и си помисли: „Тук става вече сериозно. Ако старецът е прав, това е неприятно. Аргумент, който тежи. Не искам да се отказвам да бъда младият бог за народа! Не бива да допускам това!“

Сенека кимна.

— Говори се, че си изгонил Агрипина от своя дворец…

— Не съм го направил! Предоставих й само двореца на великата Антония, който беше достатъчно добър за майката на Германик…

— Нерон, ти искаш да измамиш и мен, и себе си, и народа, а всички знаем защо си го направил! Мълчи! Направи го, за да спреш потока посетители, които, идвайки при цезаря, не пропускаха да поднесат почитанията си и на неговата майка. Ти го направи, за да отделиш майка си, чието присъствие за теб бе, вярно, може би твърде осезателно. Но майката, която обитава стария, неуютен дворец, отреден й от немилостта на нейния син, разпалва фантазиите на народа много повече, отколкото самата велика господарка го е правила, когато и да било. Аз посетих Агрипина, Нероне! Тя е много самотна. И би могла да превъзмогне липсата на ласкатели и сдържаността на страхливците, които не биха желали да загубят благоволението на императора — тъжна съдба на една майка, която вижда, че проявата на вярност към нея се преценява от сина й като престъпление… Но тя не може да се лиши от посещенията на сина си… Агрипина е самотна, Нероне!

— Тогава, като отида при нея, тя не бива да… — започна Нерон разпалено. В този момент влезе Полион и доложи по военному:

— Цезаре, достопочтените сенатори…

— Няма ли минутка спокойствие? — изкрещя Нерон в слисаното му лице. В следващия миг си помисли: „Не бива да избухвам така пред Сенека, това само налива вода в мелницата му.“ Насили се и каза меко:

— Прощавай, Полионе, но знаеш, че моят учител има предимство по отношение на мен и времето ми! Моля те да се погрижиш да не бъдем смущавани! — Той се обърна към Сенека, а красивото му лице потрепваше конвулсивно. Изчака нетърпеливо да останат сами. След това избухна: — Сенека, ти не знаеш какво ми струва едно отиване при нея. Когато вляза, аз се вслушвам как ще прозвучи поздравът й днес — все така горчив, не така пресилено сдържан или по-малко ядосан от вчера. Питам се какво ме чака днес: упреци или сълзи? Ако се опита да заговори за ежедневни неща, студеният й поглед, дълбоките бръчки около устата, всичко това е упрек към мен. Упрек, че съм жив, а Британик не е! Упрек, че съм мъж и нося диадемата, а тя е жена и не й се полага власт, която, признавам, би упражнявала по-добре, по-справедливо и по-мъдро от мен, ако боговете я бяха дарили не само с добрите качества на силния пол, ами я бяха и сътворили като мъж… Жалко за Рим, че на трона му не седят владетелки, както на египетския! Но да не забравяме, че сме в Рим, а не в Тива!… Не съм желал този трон, боговете са ми свидетели!… Но след като тя ми го е извоювала, спечелила по нечестен начин, откупила със смърт, тогава да не ме измества от него, иначе да не ми е името Нерон!

В последвалата продължителна тишина Сенека чуваше запъхтяното му дишане.

„Какво да отговоря — разсъждаваше Сенека покъртен. — Какво мога да отговоря? Познавам добротата и великодушието на Агрипина към много хора, на които не държи, но познавам също дарбата й да кара малкото, на които държи, да страдат, като се стреми да ги запази с някаква отровна, ревнива, узурпаторска любов. И днес още раните ме болят! О, Агрипина, как ще свърши всичко това… как ще свърши!“

— Тя е толкова велика, че с всички средства се стреми към властта — чу той гласа на Нерон. — Но ако беше толкова велика, че да не ламти повече за власт, какво щастие би било за мен да сложа жезъла в ръцете й! Подаръците са една от изявите на моята любов. А на майка ми не може нищо да се подари — тя сама граби всичко от ръцете на другите.

— И тя спомена такова нещо! — промълви Сенека. — „Нерон не ми подарява вече нищо, значи не ме обича повече!“ И все пак ти си единственият човек на земята, когото тя обича!

— Обича ли ме? И Акте ми го казва и ми проглушава ушите с една от нейните арменски поговорки, която звучи горе-долу така: всеки трябва да почита майка си, за да има сполука на земята. Мога ли да почитам майка си, когато непрекъснато се страхувам от настроението й, което като в треска се повишава и спада, когато не виждам нищо от уравновесеността, величието и мъдростта, за които всички я хвалят, докато за мен тя постепенно започва да се превръща в една досадна, разбесняла се жена, в опасна, в неизлечимо болна?!

„О, Агрипина! — простена Сенека наум. — Дотам ли са стигнали нещата? Толкова ужасно ли е станало? Дойдох да го коря, а трябва да го съжалявам, аз, който зная как пронизват твоите удари с кама!“

— Казваш, че ме обича? Обич ли е това никога да не ни приема такива, каквито сме, а невъздържано да ни налага какви да бъдем? Обич на една майка ли е това, че всяка, всяка моя радост й се зловиди, щом тя не идва от нея? А с каква радост ме дарява?… Когато обичах Парис, тя ми го отне… Когато обичах Акте, тя побесня… И тъй като усеща, че не я обичам вече, тя ожесточено ме упреква за моето непостоянство. Но кога човек да бъде непостоянен, ако не в моята възраст? Само аз ли, Сенека, аз измежду всички създания на земята нямам право да изживея за себе си мъничкото живот на еднодневка, да му се насладя?

— Нероне, бъди справедлив. Мога да си представя, че всяка горда майка би искала за другар на момчето си някой друг, а не Парис, и друга любима, а не Акте.

— Защо? — попита Нерон с влажни очи. — В един период Акте беше най-свидното ми нещо. И не беше най-лошата, поне докато не поиска от мен да вляза в катакомбите, за да слушам божествените истории на нейните евреи и назаряни, които воняха и които мразех… А Парис? Парис е единственият човек, който ме приема такъв, какъвто съм. Който никога не иска нищо повече от това, което сам му давам, е, най-много само няколко смешни сестерции повече, и който никога не иска да ме прави по-добър, по-друг, по-велик от това, което съм аз — аз, аз, човекът Нерон! — а не млад бог, каквото е съкровеното желание на майка ми и на народа, а пък и твоето! — Гласът на Нерон секна в неудържимо ридание.

— Нероне! — каза Сенека. — Мило мое момче!… Чуй ме! Помисли си дали ние, които те обичаме, нямаме основание да искаме да бъдеш друг, по-добър! Нека този час бъде началото на едно ново, добро време за нас!… Ти се отдръпна от мен, Нероне, защото не съм склонен да те лаская като другите!… Казват, Нероне, че в последно време принуждаваш посетителите да се унижават пред теб и да ти дават клетва за вярност като на персийски сатрап. Казват, че за възхвала на гласа ти раздаваш имения и служби! Казват, че в изблик на гняв обиждаш придворни, а и тонът ти към трибуна преди малко ме кара да вярвам, че е истина! Предупреждавам те, Нероне. Стъпалата на трона, които те въздигат, те откриват за погледа на всички!

— Защо всички са толкова покорни? Те просто ме изкушават да опитвам какво още могат да преглътнат!

Сенека се надигна и леко потупа разтърсваното от плач рамо.

— Позволи ми да се сбогувам с теб.

Нерон също стана и се хвърли на гърдите му.

— Не забравяй бързо този час! — помоли го Сенека. — И не забравяй, че ако вършиш злото с радост, радостта ще отлети и ще остане злото… Ако вършиш добрината с нежелание, нежеланието ще отлети и ще остане добрината… Сбогом, мой Нероне!

Нерон стоеше прав и се взираше във вратата, която преторианците бяха затворили след Сенека.

„Много приказвах — помисли си той. — Все говоря и говоря, а те не ме разбират… Дърто магаре, сега по-добре ли ти е, че ме разплака?… Мога да поискам пак да ме гримират… Как да отида така подут от плач при Отон и да издекламирам стиховете си?… На някои възхвалата ми носела имения и служби? Смешно! А не се ли отплащам с имения, служби и богатства и на Сенека за укорите му?!… Добродетел! Да не си мислите, че кой знае колко ми е притрябвала вашата добродетел?… Ще отида на празника на Отон с венец на главата, съпровождан от флейтистки! Защото аз съм Алкивиад^[1], но ти, мой Сенека, съвсем, съвсем не си Сократ!“