Алма Йохана Кьониг
Младият бог (21)

На връщане от главната стража Пизон с бързи крачки прекоси широкия двор, залян от зимна лунна светлина. Постовите, които идеха насреща му с маршова стъпка, подрънквайки с пики на раменете си, се стегнаха за поздрав, като разпознаха перата на шлема и златното снаряжение на командващия. Пизон отвърна мълчаливо, измери с остър поглед униформите и оръжието им и подмина. Проверката на германската стража при входната арка към вътрешния двор беше оставил за най-накрая… Но след като прие рапорта и от тях, той не се върна, а продължи бавно към покрития ходник.

Тук гореше един-единствен фенер, защото императрицата никога не напускаше покоите си нощем, а и не се очакваше посещение на императрицата майка. В почти непрогледния мрак Пизон се спря несигурно, когато млад гръцки глас каза:

— Тук съм, господарю! — В този момент Пизон усети как някой хвърли на раменете му приготвеното наметало — наметало на роб, което жулеше и миришеше на куче, промокрено от дъжд. Пизон свали шлема, някаква ръка го пое, а той си нахлузи качулката.

— Четири стъпала надолу, господарю! — предупреди го водачът, а ръката подхвана Пизон за лакътя и го поведе. Слизаха по стълби, изкачваха се, минаха през леденостудени коридори, покрай една ниша на прозорец и в невероятно синята лунна светлина видяха долу под тях да проблясват крилчатите шлемове на германските стражи. Една врата се отвори и удари Пизон по крака. Полумрачен коридор за робите.

— А сега ни остава да минем само покрай стражата! — усмихна се младият грък на Пизон. Те се огледаха със симпатия.

„Това е лице, на което можеш да се довериш“ — помисли си Пизон. А Евцер си каза: „Естествено е тя да обича човек с неговия вид.“

Тръгнаха мълчаливо и бързо по безкрайния коридор. Изведнъж гъркът изруга тихо и се спря. От една отворена врата струеше силна светлина. Чу се тракане на зарове. „Четири! Пет!“ — разнесе се отвътре басов глас с чужд акцент.

— Трябва да минем край тази врата, господарю! — прошепна робът.

Пизон кимна.

— Три! Две! Свински късмет, проклятие! — ругаеше някой вътре.

— Е, най-после Галба идва с виното! — Един грамаден гал скочи от масата и се приближи до вратата. — Къде се загуби, мързелив глупако! Трябваше да те пратя по дяволите!

— Това съм аз, Евцер! Флейтистът на императрицата! — усмихна се гъркът на войниците. Отвътре гласовете питаха нещо, а галът им отвърна през рамо.

— Гъркът е, дето развлича бедното пиленце със своята свирня!… Е, върви! — И тъй като Пизон се плъзна край него, извика:

— Стой! А този кой е?

— Брат ми Евмет — отговори бързо гъркът, — той ще свири на китара!

— Вървете и се постарайте, та и тя да се развесели поне веднъж, бедната Октавия! — каза галът дружелюбно и се върна при заровете си.

Пизон си помисли с горяща болка в гърдите: „Първата жена на Рим, жената, която обичам, зависи от грубото състрадание на такъв дръвник.“

— Ето я и Харида, господарю! — каза флейтистът. Една робиня се приближи и свали наметалото от Пизон. Красиви, лъчезарни очи, които като че ли бяха плакали много. Пизон се видя да лежи под чинара и чу Британик да казва: „Аз съм мъж!“

След това се отвори вратата към една тиха, бяла стая с огромно, разцъфнало червено цвете в нея, един мангал и едно малко, съвсем ниско детско кресло пред него, а до креслото, от което беше се надигнала, стоеше Октавия. Слаба, бледна и безмълвна, скръстила очаквателно ръце, тя го гледаше с черните си очи, а на него му се стори, че бясното биене на сърцето му ще примами стражата. Пизон бавно коленичи пред нея. Тя не му каза да седне, а се отпусна в детското си кресло, така че лицата им се озоваха на еднаква височина. Нежните й ръце, чиито пръсти се сплетоха като за молитва, бяха съвсем близо. Съвсем близо беше и бледата й, чиста, нежно прозрачна кожа, продълговатото й лице с трагичните тъмни очи, бялото на които не се виждаше. Тялото му така се стремеше към нея в изблик на чувства, че той затвори очи и сведе глава до коляното й. Отвън изкусно зазвуча жалбата на флейта. Октавия прошепна:

— Ти наистина си тук! Това не е сън! Наистина това си ти! — С поглед, изпълнен с жажда, тя се опиваше от благородния, леко загорял профил, като че ли искаше да съхрани всичко това за по-сетнешни мигове на лишения. Плахо протегна ръка, за да докосне вената на челото му, и я отдръпна като изгорена, когато той отвори очи при допира.

— Колко много те обичам, господарко! — чу тя неговите думи и през плата на дрехата усети върху коляното си жарта на бузата му.

— Ти ми писа — шепнеше Октавия, — но не ми каза откога. Кажи ми, откога! — помоли го тя. Преди да отговори, той се усмихна със затворени устни и със същата наслада, сякаш препрочиташе сама любими Хорациеви стихове, след като четецът си беше тръгнал, тя видя отново неговата усмивка, чу неговия така често слушан глас и разпозна неговите изискани ръце — най-красивите мъжки ръце в Рим.

— Откакто стоях зад теб в тронната зала и Домиций те ощипа по ръката, а ти не го издаде и не извика!

— Толкова отдавна? — учуди се Октавия, наведена над него, и се усмихна.

„Никога не съм я виждал да се смее!“ — зарадва се Пизон. С умиление гледаше как сладостта на тази усмивка разкраси цялото й лице. „Не е имала много поводи да се смее“ — помисли си той.

— Толкова отдавна ме обичаш! Мен? А пък аз съм толкова грозна! — изрече тя тихо.

— В името на Венера, която направлява сърцата ни! Не знаеш ли, че за мен ти си по-красива от Попея Сабина?

Тя попита със страхопочитание:

— Слушала съм за нея. Наистина ли е толкова прекрасна?

— Казват, че е най-красивата жена в Лаций. Но какво ни интересува тя, тя, с нейния вид на покварен юноша? Аз обичам теб, само теб! — Той я обгърна с ръце и за пръв път мъжка уста целуна Октавия. Послушно и страстно му се отдадоха нежните устни на Психея, бледото й лице поруменя, пламна цялата. Но когато устните му докоснаха шията й и потърсиха гърдите й, нейните слаби ръце го отблъснаха.

— Защо — настоя той, — защо?

— Това, което правим, е лошо! — промълви тя едва чуто. — Аз съм императрица на Рим, а ти си женен, не е ли така?

Красивите му, сериозни очи срещнаха нейния боязлив, питащ поглед.

— Да, господарко. Трябваше ли наследникът на Калпурниевия род да остане неженен?

— А Гала? — попита тя.

— Господарко, аз съм мъж и уважавам майката на моите бъдещи синове. Но какво общо има то с това, че аз те обичам от шест дълги години?… С това, че бих дал живота си да мога да виждам вечно тъжните ти очи да сияят както сега, че бих искал да сложа ръцете си под малките ти нозе. Защо плачеш, господарко моя, златна моя, защо плачеш?

В ръцете му, под целувките му тя заговори на пресекулки, с напрегнати устни:

— Знаеш ли кой ми каза пръв, че ме обичаш?

— Британик!

Той я прегърна по-здраво и тя заплака без глас, с едри сълзи. След това си избърса очите и трепереща каза:

— На празничната трапеза и пред очите на боговете…

— И заровен още през същата бурна нощ — добави Пизон, втренчил горчив поглед пред себе си.

— Да, гърмеше и святкаше, сякаш Юпитер заплашваше от небесната си вис да изпрати отмъщението на боговете!

— Боговете разполагат с време и търпение, а дотогава ще поспят.

Изплашена, Октавия сложи леките си пръсти на устата му и той ги улови с двете си ръце. Тя вдигна ръцете му към обляното си със сълзи лице и затвори очи.

— Спомняш ли си за царете на Микена, които били погребвани със златни маски на лицето?… Често съм си мислила, че бих искала да умра така — с твоята ръка на лицето ми като най-красива маска. — И тя целуна тази ръка и тежкия, стар пръстен с печата на Калпурниите.

— Защо говориш тъй свойски за смъртта? — промърмори той изплашен.

— Знаеш ли, Пизон — каза тя, — когато мама беше още жива, Корбулон й донесе от Партия едно малко сладко лъвче, едно русо, унило кълбо вълна, и Британик и аз го обикнахме. Баща ми му отреди за кърмачка една от огромните си молоски кучки, която беше родила четири великолепни малки. — Коленичил, Пизон вдигна очи към нея, а Октавия погали леко отметнатата му назад коса. Всичко започна с това, че две от кученцата умряха, защото не им достигаше вече кърмата, третото — от една рана от ноктите на лъвчето, която не можа да зарасне. Четвъртото свърши няколко месеца по-късно, както си играеше — лъвът го бе захапал малко по-силно. И след като то беше вече умряло, той го изяде. Накрая дойде ред и на кучката. Лъвът я обичаше нежно, но тя искаше да го възпита като собствените си кутрета, лаеше и ръмжеше, а това не му харесваше. И една сутрин не я намериха вече в клетката… Знаеш ли, откакто Британик умря, непрекъснато си мисля за това. Ние всички ще бъдем изядени, Пизоне, един подир друг!

— Не! — каза Пизон твърдо. — Той няма да посмее да те пипне. Твърде много те обичат в Рим!

— Британик го обичаха много повече от мен.

Той я притегли към себе си, обсипа я отново с целувки, а в главата му се блъскаха омраза към Нерон, мъка по Британик и желание по Октавия, която усещаше в ръцете си да гори и трепери.

Тя закри лицето си с ръце:

— Небеса!… Веднъж поне, за миг поне да бъда и аз щастлива! — шепнеше тя, като че ли говореше на дебнещите еринии. Притисна пламтящата си буза към хладната златна броня. Нежните й пръсти си играеха с изчуканата върху нагръдника му глава на Медуза. С изненада Пизон я чу да пита сподавено и почти неразбираемо:

— Бронята не те ли притиска много? Несвикналите пръсти на Пизон припряно и възбудено се опитваха да развържат връзките на раменете. Тогава ръцете на Октавия му дойдоха на помощ. Когато застана пред нея само по червена риза, нейните нежни пръсти пак зашариха по пурпурната коприна.

Пизон остана гол, само с кожена препаска на бедрата, и като всички голи мъже стегна мускули. А кротката Октавия издаде слаб пламенен вик, който той никога по-късно не можа да забрави — нещо между стенание и гугукане. Тя го обгърна с моминските си ръце, притисна се до голата, млада и искряща като гръцки мрамор плът, обсипа го с безброй бързи, леки и жадни целувки, спря се като омагьосана, погали с върховете на пръстите си гладката му кадифена кожа и се облегна замаяна на него със затворени очи, като дишаше тежко и се усмихваше в унес.

— Само един миг! — заклинаше слабият й, неравен глас.

— Защо? — питаше той със стегнато гърло. — Защо само един миг, защо не цялата хубава нощ? А, Октавия?

И той се взря в черните й очи, които го гледаха през сълзи.

— Не, любими мой, живот мой! Няма да има нощ за нас! Аз съм императрицата на Рим, а… а съм още девствена!

Пизон се отдръпна стреснат.

— Значи е вярно това, което говорят! Този подлец! Това животно! Никога не бих повярвал! О, мое бедно сърце, мое сладко сърце… Но, Октавия, чуй ме! Само да посмее да ни изправи пред съд!… Нека аз да поправя злото, което той ти е сторил! Позволи ми да те обсипя с любов, Октавия!

— Не, мой Пизоне. Не само заради това, че ще умрем. Рано или късно той всички ни ще убие — теб и мен, Агрипина и Сенека… Но заради майка ми. — Опряла буза на гърдите му и с устни, съвсем близо до тялото му, така че всяка дума се превръщаше в целувка, тя заговори със сведени клепачи: — Знаеш какво се говори за майка ми. Мама беше много красива. На грозните им е по-лесно да бъдат целомъдрени… „Същинска Месалина“, казват сега за всяка жена, която живее порочно. Ако ние се провиним, ще кажат: „Нищо чудно! Дъщеря на Месалина!“ Аз не мога да оскверня гроба на майка си, Пизоне! Обичам те. Сърцето ме боли от копнеж за щастие. Нощ след нощ те сънувам, но не мога да ти принадлежа, никога, все едно че съм обречена на Веста^[1]!

Флейтата отвън беше заглъхнала. Робинята Харида се шмугна през вратата с извърнато лице и каза тихо:

— Господарко, ти заповяда да ти съобщя, когато мине обичайното време!

Октавия избърса сълзите си и се изправи.

— Благодаря ти, добра ми Харида! Помогни на Пизон да закопчае бронята си.

Видя упрек и разочарование в очите на Пизон и му се усмихна храбро и опиянено едновременно.

— Тръгвай! — приближи се тя към него. — А когато Гала ти роди син, наречи го…

— Октавиан — прошепна Пизон.

— Не — поправи го тя с жест. — Британик!

И той, който през цялото време не бе забелязал нищо друго в стаята, освен нея, съзря сега усмихнатия като жив бюст на момчето, пред който димеше тамян.

— Кога мога да дойда отново, господарко! — прошепна Пизон и видя как тя поклати мълчаливо глава.

Флейтата засвири подканващо.

— Върви! — пошушна тя.

Той се откъсна от нея и чак до лектиката, с която трябваше да се прибере в двореца на Калпурниите и при жена си Гала, в ушите му звучеше необузданият й, неутешим плач.