Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (91)

1

В мрака на Дупката на ехото Джийн Танен изпревари бъчвата, преди тя, осветена от слабото червено сияние на факлите, да се сгромоляса в черната вода.

Под древния каменен куб имаше мрежа от висящи салове от черно вещерско дърво, привързани с върви от елдерглас. Те бяха мръсни от старост и покрити с неизброими израстъци, но бяха оцелели още от времето на камъните горе и не бяха изгубили силата си.

Водопадът, леещ се от покрива, се изсипваше тук, в един от разпенените канали под саловете. Същинска мрежа от канали опасваше мястото — някои гладки като стъкло, други — бурни като пенести бързеи. Няколко колела и други, още по-странни приспособления се въртяха бавно в ъглите под саловете — Джийн ги беше огледал набързо на светлината на малко алхимично кълбо, когато се нагласи за продължителното чакане. Дървеницата, на когото по понятни причини не му се искаше да се отдалечава твърде много от Джийн, клечеше сам на втори сал на около двайсет стъпки вляво от Джийн.

В каменния под на Дупката на ехото бяха пробити малки шахти — квадратни отвори, широки около пет пръста, разпределени неравномерно и с непонятно предназначение. Джийн се беше разположил между два от тях — знаеше, че ако водопадът гърми в ушите му, няма да успее да чуе нищичко отгоре.

Не разбираше много добре какво става там, но докато дългите минути се точеха, червеното сияние се усилваше. Когато Капа Барсави и Локи започнаха да разговарят, тревогата на Джийн се задълбочи и се превърна в ужас. Последваха крясъци, псувни, тупуркането на ботуши по камъните… Честито. Сгащиха Локи. Къде се дяна проклетият Вързомаг?

Джийн крачеше напред-назад по сала и търсеше най-добрия начин да стигне до водопада. Би трябвало цели пет-шест стъпки да отделят саловете от ръба на пукнатината в камъка, през която се лееше водопадът, но ако се пазеше от водата, можеше да се справи — това беше най-бързият път нагоре, единственият, който водеше нагоре оттук. На мъждукащата червена светлина, проникваща през малките дупки на пода, Джийн даде сигнал на Дървеницата да бъде готов.

Горе отново избухна ликуване, а после гласът на Капа, силен и ясен, прокънтя през една от дупките:

— Вземете копелето и го хвърлете в морето!

„Да го хвърлят в морето?“ — Сърцето на Джийн тупкаше като бясно. Дали вече бяха прерязали гърлото на Локи? В очите му започна да щипе при мисълта, че сега ще види как едно омекнало тяло пада в белия разпенен поток — омекнало тяло, цялото в сиво.

После бъчвата се сгромоляса — тежка и черна, тя цопна шумно в тъмния канал под водопада сред гейзер от вода. Джийн примига два пъти и чак тогава осъзна какво вижда.

— О, богове! — измърмори той. — Танто за танто! Барсави е трябвало да стане поет, ебати!

Горе пак се разнесе ликуване и тропот. Барсави крещеше нещо; хората му крещяха в отговор. После бледите червени лъчи започнаха да гаснат. Сенки ги затулиха и те изтекоха към изхода. Барсави си отиваше. Джийн реши да поеме риска и да се залови с бъчвата.

Разнесе се второ цопване, което се чу дори и през свистенето и тътена на водопада. Какво беше това, по дяволите? Джийн бръкна под жилетката си, извади осветителния глобус и го разклати. Мъждукаща бяла звезда разцъфтя в мрака. Вкопчен здраво в мокрия сал с другата ръка, Джийн хвърли глобуса към канала, в който беше паднала бъчвата, на около четирийсет стъпки вдясно от себе си. Глобусът цопна във водата и изплува — светлината беше достатъчна за Джийн да прецени положението.

Малкият канал бе широк около осем стъпки, с каменно корито, а бъчвата се люшкаше тежко в него, потънала три четвърти във водата.

Дървеницата шляпаше из канала, до раменете във вода. Глобусът на Джийн беше цопнал на около три стъпки вдясно от главата му. Момчето беше скочило по собствена воля във водата.

По дяволите, тоя момчурляк явно беше по природа неспособен да се закрепи някъде нависоко, за какъвто щете период от време!

Джийн се огледа трескаво — щеше да му отнеме много време да се покатери на някое място, откъдето да може да скочи в точния канал, без да си счупи крака в някой от разделящите ги каменни зидове.

— Дървеница! — провикна се той. По негова преценка гласът му щеше да се загуби сред врявата горе. — Дървеница! Твоята светлина! Извади я веднага! Локи е в бъчвата!

Дървеницата бръкна в туниката си, извади светлинен глобус и го разклати. На внезапно грейналата ярка светлина Джийн ясно различи очертанията на клатушкащата се черна бъчва. Той прецени на какво разстояние се намира от нея, взе решение и посегна със свободната си ръка за една от брадвичките.

— Дървеница! — кресна. — Не се опитвай да пробиеш бъчвата отстрани. Нападай горния капак!

— Как?

— Не мърдай от мястото си. — Джийн се наведе надясно, вкопчен в сала с лявата си ръка, вдигна брадвата в дясната, прошепна едно-единствено „Моля те!“ към Благодетеля и я запокити. Брадвата се заби с трясък в тъмните дъски на бъчвата. Дървеницата отскочи, после зацапа през водата да огледа оръжието.

Джийн започна да приплъзва едрото си тяло по сала, но някакво смътно движение, мярнато с ъгълчето на окото, го накара да замръзне на място. Той се вгледа в мрака наляво — нещо се движеше по повърхността на друг воден път в проклетия лабиринт. Бяха няколко — черни забързани силуети, големи колкото кучета. Бързите им нозе се разкрачиха, когато се приплъзнаха под повърхността на тъмната вода, а после се свиха, за да ги изтласкат със същата лекота нагоре и после върху камъните…

— Да се таковам! — измърмори той. — Да се таковам в таковата, не е възможно!

Солените дяволи, въпреки ужасяващите си размери и външен вид, бяха плахи същества. Огромните паяци се спотайваха в пукнатините по скалистите брегове югозападно от Камор и дебнеха риби и чайки, а понякога ставаха жертва на акули или дяволски риби, дръзнеха ли да се отдалечат твърде много от брега. Моряците ги обстрелваха със стрели и ги замеряха с камъни, обзети от суеверна уплаха.

Само глупак би се приближил до такъв паяк — зъбите им бяха дълги колкото пръстите на възрастен мъж, а отровата им, която невинаги предизвикваше смърт, можеше да накара човек да се моли пламенно тази смърт да го сполети. И все пак солените дяволи предпочитаха да бягат от хората — те дебнеха в засада, самотни и неспособни да се понасят взаимно на близко разстояние един от друг. Джийн си беше изкарал акъла като малък, докато четеше описанията на учени и естественици на тези създания.

Ала ето на, тук имаше цяла глутница от проклетите твари — търчаха в крак като хрътки и драпаха еднакво и по камък, и по вода към Дървеницата и бъчвата.

— Дървеница! — изкрещя Джийн. — Дървеница!