Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (50)

2

На другия ден Локи за пръв път премина през целия Квартал на храмовете, пременен с чиста бяла одежда на Ордена на Переландро със сребърна бродерия по ръкавите. Той стигаше едва до кръста практически на всички около него. Бе смаян от почтението, което оказваха на одеждата (почтение, както ясно съзнаваше той, което в мнозина случаи само частично се прехвърляше и върху клетия глупак, облечен в нея).

Повечето каморци гледаха на Ордена на Переландро със смесица от цинизъм и виновно съжаление — безсрамната благотворителност на бога и на неговите жреци просто не трогваше този коравосърдечен град. Ала славата на Отец Окови на колоритен набожен чешит допринасяше за определени дивиденти — мъже, които несъмнено се шегуваха за превземките на облечените в бели одежди слуги на Бога просяк пред приятелите им, въпреки това хвърляха монети в купата на Окови с извърнати глави, когато минаваха покрай неговия храм. Оказа се, че също и пропускат малък, облечен в роба послушник да мине по улицата, без да го тормозят. Групите плавно му правеха път, а търговците кимаха почти любезно, когато ги подминаваше.

За пръв път той осъзна каква мощна тръпка е да се появяваш пред хора със сполучлива маска.

Слънцето пълзеше към пладне, тълпите бяха гъсти, а градът — оживен от екота и мърморенето им. Локи целеустремено вървеше към северозападния ъгъл на квартала, където стъклен котешки мост се издигаше над канала и водеше към острова на Старата цитадела.

Котешките мостове също бяха наследство от елдрените, управлявали преди идването на хората — тесни стъклени арки, не по-широки от ханша на обикновен човек, подредени по двойки над повечето каморски канали и на няколко места по река Анджевин. Въпреки че изглеждаха гладки, блещукащата им повърхност бе грапава като кожата на Вълча акула. За онези, които притежаваха в разумна степен гъвкавост и увереност, те бяха удобно средство за прекосяване на каналите на много места. По всеки котешки мост движението беше винаги еднопосочно — декрет на Херцога ясно постановяваше, че всеки, който върви в обратна посока по котешки мост, може да бъде бутнат от него от вървящите в правилната.

Докато тичаше по моста и освирепяло мислеше, Локи си припомни някои от уроците по история, които Окови му беше набил в главата. Кварталът на Старата цитадела някога бил домът на Херцозите на Камор, преди Векове, когато всички градове държави на Теринския народ коленичели пред един-единствен трон в имперския град Терим Пел. Тази линия на каморската аристокрация, заради суеверния ужас, който й навяваха съвършените стъклени кули, останали от елдрените, бе издигнала масивен каменен дворец в сърцето на Южен Камор.

Когато един от прапрапредшествениците на Никованте (по по-изтънчените части от знанията за града като тази инак изумителните знания на Локи се размиваха в мъглата на пълното безразличие) се бе нанесъл в кулата от сребърно стъкло, наречена Обсегът на гарвана, старата семейна крепост се бе превърнала в Двореца на търпението, който се явяваше сърцето на каморското общинско правосъдие. Тук беше главната квартира на жълтодрешковците и тяхното началство, а също и Магистратите на Херцога — дванайсет мъже и жени, които решаваха съдебните дела в алени одежди и кадифени маски, чиято истинска самоличност никога не се разкриваше пред обществото. Всеки от тях носеше името на един от месеците в годината — съдия Партис, съдия Фестал, съдия Аурим и тъй нататък, макар че всеки от тях раздаваше присъди целогодишно.

Имаше и тъмници, и бесилки на Черния мост, който водеше към портата на двореца, имаше и други неща. Макар Тайният мир да бе намалил силно броя на хората, които поемаха по краткия и отривист път надолу от Черния мост (а не обичаше ли Херцог Никованте публично да приписва това на своето великодушие?), слугите на владетеля бяха изобретили други наказания, зрелищни в жестоката си изобретателност, макар формално да не бяха смъртоносни.

Дворецът представляваше голяма квадратна камара от черни и сиви камъни, висока десет етажа. Грамадните дялани блокове, от които бяха иззидани стените, се подреждаха в проста мозайка, която природните стихии бяха превърнали в призрак. Редовете от високи сводести прозорци, украсяващи всеки втори етаж на сградата, бяха със стъклописи, в които преобладаваха изображенията в черно и червено. Нощем зад всеки от тях злокобно гореше светлина и мъждукащи червени очи се взираха в мрака във всички посоки. Тези прозорци никога не угасваха — посланието им бе ясно.

Четири кръгли кули без покриви се издигаха в четирите ъгъла на двореца, привидно увиснали във въздуха над осмия или деветия етаж. Отстрани на тях висяха черни железни гарванови клетки, в които затворниците с особено тежки наказания ги изнасяха на въздух за по няколко часа или дори за по няколко дни с увиснали във въздуха крака. Ала пребиваването в тях беше същински рай в сравнение с паяковите клетки, зрелище — което се откри пред погледа на Локи (между гърбовете и раменете на възрастните), щом слезе от котешкия мост и се сля с тълпата на Старата цитадела.

От югоизточната кула на Двореца на търпението на дълги стоманени вериги висяха половин дузина клетки, които леко се поклащаха на вятъра като малки паячета, увиснали на копринени нишки. Две от тях се движеха — едната бавно се изкачваше, другата бързо се спускаше. На затворниците, осъдени на престой в паяковите клетки, не се позволяваше нито миг покой, затова други затворници, осъдени на каторга, се бъхтеха на големите кабестани на върха на кулата денонощно, на смени, докато не решаха, че обитателят на някоя клетка е достатъчно разстроен и разкаян. Клатушкащи се, скърцащи и открити към стихиите от всички страни, клетките не спираха да се движат нагоре-надолу. Нощем често се чуваше как обитателите им умоляват и пищят — дори през един-два квартала.

Старата цитадела не беше от най-космополитните квартали. Около Двореца на търпението се разполагаха доковете на канала и конюшни, запазени за жълтодрешковците, канцелариите на бирниците, писарите и други чиновници на Херцога и малки западнали кафенета, където адвокати и правници се опитваха да изкопчат работа от семействата и приятелите на затворниците. Няколко заложни къщи и други предприятия се бяха вкопчили здраво в северната част на острова, изтласкани от по-мрачните предприятия на херцогската власт.

Другата голяма забележителност на квартала беше Черният мост, прострял се над широкия канал между Старата цитадела и Мара Камораца — висока дъга от черен, зидан от човека камък, украсен с червени фенери с церемониални черни савани, които можеха да се смъкват с няколко подръпвания на въже. Обесванията се ръководеха от дървена платформа, стърчаща от северната страна на моста. Имаше поверие, че неспокойните сенки на осъдените изтичат към морето, ако умрат над течаща вода. Някои вярваха, че после те се въплъщават в телата на акули, което обясняваше защо тези твари бяха такава напаст за Каморския залив, затова към тази идея не се отнасяха изцяло присмехулно. По мнение на повечето каморци този кръговрат беше честен.

Локи оглежда Черния мост доста дълго и задейства способността си да крои номера, която Окови така мощно бе потискал толкова дълги месеци. Беше твърде малък, за да се самоанализира, но процесът на кроежите му доставяше истинско удоволствие — все едно усещаше в корема си малка топчица от пареща топлина. Той нямаше име за онова, което вършеше, но сред суматохата на неговите развихрени мисли започна да се оформя план и колкото повече го обмисляше, толкова по-доволен бе от себе си. Чудесно беше, че качулката скрива лицето му от повечето минувачи — да не види някой как послушник на Переландро, вперил очи в бесилка, се хили като пача.