Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (14)

5

Дървеницата беше заел идеалната позиция, за да забележи подсиления пехотен патрул преди всички, което съответстваше на плана. Самият пехотен патрул също в известен смисъл влизаше в плана. Той означаваше, че планът се проваля.

— Отваряй си очите на четири в тази игра, Дървеница. — Локи му беше обяснил задачата няколко пъти, а след това Джийн го препитва безпощадно. — Умишлено посягаме за първи път на Салвара в най-пустата уличка в Квартала на Храмовете. Наземен съгледвач очевидно щеше да се намира на цяла миля от нас, но момче два етажа по-нагоре е друга работа.

— За какво да се оглеждам?

— За всичко, което се покаже. Херцог Никованте и Отрядът на нощното стъкло. Кралят на Седемте същини. Бабичка с каруца за тор. Ако се появят натрапници, трябва да дадеш сигнала. Може би ще успееш да залъжеш простолюдието. Ако е стражата, тогава или можем да се правим на невинни, или да си плюем на петите и да бягаме.

И ето, появиха се шестима мъже с жълтеникави наметала и добре смазано въоръжение, с тояги и мечове, зловещо дрънчащи на двойните им колани, които идваха от южна посока и се намираха само на няколко десетки крачки от Храма на Щастливите води. Пътят им минаваше точно покрай входа на тъй важната уличка. Дори и Дървеницата да предупредеше останалите навреме, за да може Кало да скрие въжето, Локи и Джийн щяха да си останат изкаляни, а близнаците (умишлено) предрешени като бандити от театъра — чак до кърпите на лицата им. Нямаше шанс да се направят на невинни — ако Дървеницата дадеше сигнал, значи трябваше да си плюят на петите.

Дървеницата мислеше бързо, както никога през живота си, а сърцето му туптеше така, че все едно в дробовете му някой прелистваше страниците на книга. Трябваше да си наложи да остане спокоен, да не губи бдителност, да търси пролука. Разбор! Трябваше да направи разбор на възможностите.

Възможностите хич ги нямаше. Дванайсетгодишен хлапак, покачен двайсет стъпки нагоре на периферията на занемарената градина на покрива на изоставен храм, без оръжия с далечен обсег и други подходящи средства за отвличане на вниманието подръка. Дон Салвара все още оказваше почит на майчините си богове в Храма на Щастливите води. Единствените хора, които се виждаха, бяха останалите Джентълмени копелета и потният патрул, който щеше да им провали деня.

Я чакай!

Двайсет стъпки по-надолу и шест стъпки вдясно от него, до стената на рушащата се сграда, върху която клечеше, имаше купчина смет — проядени от молците брезентови чували и някакви кафяви боклуци.

Разумното беше да предупреди другите да бягат. Кало и Галдо бяха стари кучета, врели и кипели в гонениците с жълтодрешковците. Можеха да се върнат следващата седмица и да започнат играта наново. Може би. Може би прецаканият удар днес щеше да разтревожи някого и да доведе до увеличаване на пешите патрули през идните седмици. Можеше да плъзне мълвата, че Кварталът на храмовете не е чак толкова мирен и тих. Може би Капа Барсави, който и без това си имаше проблеми, щеше да се заинтересува от неразрешените размирици и също да затегне болтовете. И тогава парите на дон Салвара щяха да са все едно на проклетите луни и Джентълмените копелета никога нямаше да ги докопат.

Не, благоразумието беше изключено. Дървеницата трябваше да победи. Присъствието на купчината смет му предоставяше възможност за голяма и славна простотия.

И той полетя във въздуха, преди да е размислил. С разперени ръце, възнак, втренчен в жежкото пладнешко небе с пълната увереност на дванайсетте си години, че смъртта и нараняванията са неща, запазени единствено за онези, които не са Дървеницата. Докато падаше, пищеше от див възторг, за да е сигурен, че е приковал вниманието на стражата към себе си.

В последния миг от падането усети как грамадната сянка на земята приижда към него и в този миг погледът му улови тъмен силует, който пореше въздуха точно над Храма на Щастливите води. Изящен, красив силует, плътен — птица? Може би чайка? В Камор нямаше други толкова! Едри птици, нито една не хвърчеше като стрела от арбалет и…

Ударът в меката повърхност на купчината боклук шумно му изкара въздуха и запрати напред главата му. Острата брадичка отскочи от слабите му гърди; зъбите пробиха кървави дупки в езика и топъл солен вкус изпълни устата му. Той отново изпищя и изплю кръв. Небето над него се килна наляво, после надясно, сякаш светът пробваше нови странни ъгли на зрение.

Тропот на ботуши по калдъръма; скърцането и дрънченето на оръжия в ножници. Червендалесто лице на средна възраст с два подгизнали от пот мустака се изпречи между него и небето.

— Переландровите топки, момче! — Стражът изглеждаше колкото разтревожен, толкова и смутен. — Имаш късмет, че падна точно тук!

Откъм жълтодрешковския отряд, скупчен зад първия мъж, се разнесе въодушевено утвърдително мърморене; Дървеницата подушваше потта им и маслото, с което бяха смазани ножниците, а също и миризмата на купчината, поела падането му. Когато скочиш в някоя случайна кафява купчина в Камор, си знаеш, че няма да ухае на розова вода. Дървеницата тръсна глава, за да пропъди белите искри, които танцуваха пред очите му, и размърда крака, за да се увери, че могат да му служат. Явно нямаше счупено, слава на боговете. Когато всичко това свърши, щеше да преоцени своята увереност, че е безсмъртен.

— Сержант — прошушна той и кръвта отново шурна по устните му (по дяволите, езикът му изгаряше от болка!). — Сержант…

— Да? — сержантът се блещеше насреща му. — Можеш ли да движиш ръцете и краката си, момче? Какво чувстваш?

Дървеницата протегна ръце нагоре — трепереха, и това не беше изцяло преструвка — и се вкопчи в униформата на сержанта, уж за подкрепа.

— Сержант — повтори той след малко. — Кесията ви е много по-лека, отколкото е нужно. Снощи пак ли сме били по курви, а?

И той размаха кожената кесийка под черния мустак на сержанта, а крадливата част на душата му (която, да си кажем честно, беше по-голямата й част) засия при гледката на пълното озадачаване, разцъфнало в погледа на мъжа. Само за миг Дървеницата забрави болката от недотам удачното си приземяване върху купчината смет. После и другата му ръка се стрелна нагоре, сякаш по магия, и Номерът на сирака фрасна сержанта между очите.

„Номерът на сирака“, или „малкият червен пазител“ представляваше тежка торба, подобна на миниатюрна палка, скрита в дрехите (но никога до гола кожа). По традиция тя беше натъпкана с отпадъци от десетина от най-популярните видове люти чушки в Камор и разни гадни боклуци от няколко дюкяна на черни алхимици. Не вършеше работа срещу истинска заплаха, но беше точно каквото трябва в битката с някой друг уличен хлапак. Или за онези възрастни с палавите ръчички.

Или за незащитено лице на една плюнка разстояние.

Дървеницата вече се претъркаляше наляво и се изплъзна на педя от ръждивочервения прах, който пръсна от торбата му. Сержантът нямаше тоя късмет — ударът бе силен и напълни носа, устата и очите му с адската смес. Той се закашля с потресаващо гръмка мокра кашлица и падна възнак, като дращеше бузите си. Дървеницата беше скочил на крака с пъргавата гъвкавост на своята младост. Дори и езикът, който го болеше ужасно, бе временно забравен заради всепоглъщащата нужда да търти да бяга.

Сега определено бе привлякъл изцяло вниманието на стражата към себе си. Те крещяха и търчаха подире му, малките му ходила тропаха по калдъръма, той вдишваше влажния въздух на големи парещи глътки. Беше си свършил работата, за да опази жива играта. Сега тя можеше да продължи и без него, докато кара полицията на Херцога да упражнява своята бдителност.

Един страж с особено бърза мисъл пъхна в устата си свирка и засвири с нея на пресекулки, докато тичаше — три кратки изсвирвания, пауза, още три. „Тревога.“ Мамка му! Това щеше да докара половината градски жълтодрешковци в галоп с извадени оръжия. Щеше да докара арбалети. Изведнъж стана въпрос на живот и смърт Дървеницата да се измъкне от тичащия по петите му отряд, преди други отряди да качат съгледвачи по покривите. Надеждите му за весела гонитба бяха попарени — разполагаше с може би минута и половина, за да стигне до някоя от обичайните си бърлоги и да се шмугне в нея.

Изведнъж езикът страшно го заболя.