Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (87)

1

Половин час подир десетия час на вечерта в Деня на Херцога под ниско надвисналите над Камор черни облаци, затулили звездите и луните, доня София Салвара бе издигната чак до небето по повод поканата за късен чай с доня Анджиавеста Ворченца, вдовстващата графиня Кехлибарено стъкло, на върха на кулата от елдерглас на високопоставената дама.

Пътническата клетка трещеше и се клатушкаше и София се беше вкопчила в черните железни пръчки. Потният Вятър на палача развяваше качулатото й палто, а тя се взираше на Юг. Целият град се разпростираше пред погледа й, сиво-черен, от хоризонт до хоризонт, окъпан в сиянието на огъня и алхимията. Това бе повод за нейната тиха гордост винаги когато имаше възможност да съзерцава тази гледка от някоя от Петте кули. Елдрените бяха построили чудеса от стъкло, които хората си присвоиха; инженерите бяха съградили здания от камък и дърво в елдренските развалини, за да очовечат града. Вързомагите претендираха, че владеят силите, които елдрените някога са притежавали. Но алхимията беше тази, която прогонваше мрака всяка вечер, алхимията осветяваше и най-скромния дом, и най-високата кула, по-чиста и по-безопасна от естествения огън. Нейното Изкуство — то укротяваше нощта.

Най-сетне дойде краят на дългото и издигане — клетката изскърца и спря до платформата за пътници, на четири пети от цялата височина на кулата. Вятърът въздишаше жаловито в странните, подобни на флейти арки на върха й. Двама лакеи в кремави жилетки и безупречно бели ръкавици и бричове й помогнаха да слезе, точно както биха й помогнали да слезе от карета на земята. След като стъпи твърдо на платформата, двамата й се поклониха ниско.

— Господарке Салвара — рече този отляво. — Моята господарка ви приветства с добре дошла в Кехлибарено стъкло.

— Тя е твърде любезна — отвърна доня Салвара.

— Ако ви е угодно да изчакате на терасата, тя мигом ще се присъедини към вас.

Същият лакей я поведе покрай половин дузина слуги в подобни ливреи, които стояха и дишаха тежко край сложната конструкция от зъбчати колела, лостове и вериги, с която вдигаха и сваляха клетката нагоре-надолу. Когато мина покрай тях, те също се поклониха. Тя ги удостои с усмивка и махване с ръка. Да се държиш любезно точно със слугите, отговарящи точно за тази операция, никак не вредеше.

Терасата на доня Ворченца представляваше широк полумесец от прозрачен елдерглас, издаващ се от северната фасада на кулата и обточен с месингови перила. Доня София погледна право надолу, както неизменно я предупреждаваха, че не бива да прави, и както тя неизменно правеше. Сякаш тя и лакеят крачеха във въздуха, четирийсет етажа над каменните дворове и складове в подстъпите на кулата. Алхимичните лампи бяха искрици светлина, а каретите — черни квадратчета, по-малки от ноктите й.

Вляво от нея през ред от високи сводести прозорци, чиито первази бяха на нивото на талията й, се виждаха приглушено осветени покои и салони. Доня Ворченца имаше много малко живи роднини, а деца нямаше — тя бе практически последната издънка на един нявга могъщ род и нямаше никакво съмнение (поне сред алчните и тщеславни благородници от склоновете на Алчегранте) че Кехлибарено стъкло след смъртта й ще мине в ръцете на някоя нова фамилия. По-голямата част от кулата бе тъмна и тиха, по-голямата част от разкоша й — скътан в шкафове и ракли.

Ала старата дама все още знаеше как се домакинства на късен чай. В далечния северозападен ъгъл на прозрачната й тераса, от която се откриваше обширна панорама към неосветените полета северно от града, копринен балдахин се полюшваше на Вятъра на палача. В четирите му ъгли бяха окачени високи алхимични фенери в клетки от позлатен пиринч, които лееха топли лъчи върху масичката и двата стола с високи облегалки отдолу.

Лакеят постави тънка черна възглавничка върху стола отдясно и го издърпа, за да седне доня Салвара. Шумолейки с фусти, тя се настани на него и кимна за благодарност. Мъжът се поклони, отдалечи се и зае учтива позиция така, че да не чува, но лесно да може да се отзове на повикване.

Не й се наложи да чака дълго домакинята — няколко минути след пристигането й старата доня Ворченца излезе през дървената врата в северната стена на кулата.

Възрастта си има начин да подсилва чертите на доживелите да усетят тегобите й: закръглените стават още по-закръглени, а стройните сякаш се стопяват. Времето беше съсухрило Анджиавеста Ворченца — беше не повехнала, а по-скоро грохнала, кльощава жива карикатура, подобна на дървен идол, съживен единствено от магията на силната воля. Седемдесетгодишнината за нея бе бледен спомен, ала тя все още се движеше без придружител подръка и без бастун в ръцете. Обличаше се ексцентрично в черно кадифено разкроено палто с кожена яка и маншети. Отбягваше надиплените фусти, така любими на дамите от нейната епоха, и носеше черни прилепнали панталони и сребърни чехли. Бялата й коса беше пригладена назад и прихваната с лакирани игли. Тъмните й очи сияеха зад пенснето.

— София — рече тя, щом пристъпи изящно под балдахина. — Какво удоволствие е пак да те видя тук горе! Цели месеци минаха, мило мое момиче, месеци. Не, седни си, да си издърпам сама стола не ме хвърля в ужас. Аха. Кажи ми как е Лоренцо? И без съмнение трябва да поговорим за градината ти.

— Лоренцо и аз сме добре, ако говоря единствено за нас. А градината процъфтява, доня Ворченца. Благодаря, че ме попитахте.

— Ако говориш единствено за вас? Значи има нещо друго? Нещо, ако смея да попитам, външно?

Нощният чай в Камор беше женска традиция, когато някоя жена искаше да потърси съвет от друга или просто да си излее жалбите и кахърите — най-често свързани с мъже — пред състрадателен слушател.

— Смейте да питате, доня Ворченца, на всяка цена! И да, да, „външно“ е много уместна дума в случая.

— Но не е свързано с Лоренцо?

— О, не. Лоренцо е задоволителен във всяко едно отношение. — София въздъхна и погледна надолу към илюзията за чист въздух под нозете си и стола. — Ние… и двамата може би имаме нужда от съвет.

— Съвет — изкиска се доня Ворченца. — Съвет. Годините ти погаждат един вид алхимичен номер, като придават на мрънкането ти достопочтеност. Ако даваш съвети на четирийсет, ти си досадник. Давай ги на седемдесет — и си мъдрец.

— Доня Ворченца — рече София. — Преди много сте ми помагали. Не можах да се сетя… ами, с никой друг не ми е удобно да говоря на тази тема засега.

— Така ли? Е, момичето ми, нямам търпение да ти помогна, с каквото мога. Но чаят ни чака — хайде да се поглезим мъничко.

Един от облечените в ливреи прислужници на доня Ворченца докара покрита със сребърен капак количка и я спря до малката масичка. Щом вдигна капака, София съзря подреден блестящ сребърен сервиз за чай и нещо много изискано — съвършено кулинарно копие на кулата Кехлибарено стъкло, високо едва педя и половина, с миниатюрни алхимични светлинки, блещукащи по бойниците й. Малките стъклени глобуси бяха не по-големи от стафида.

— Виждаш колко малко истинска работа давам на клетия ми готвач — изкикоти се доня Ворченца. — Той страда на служба при едно толкова просто и непретенциозно небце и си отмъщава с подобни изненади. Не мога и рохко яйце да си поръчам, без той да намери танцуващо пиле и да го тропоса върху чинията ми. Кажи ми, Жил, тази постройка наистина ли става за ядене?

— Така ме увериха, господарке Ворченца, без светлинките. Самата кула е от тесто с подправки. Бойниците и терасите са от желирани плодове. Сградите и каретите в подстъпите й са предимно шоколадови, сърцевината на кулата е пълна с крем с ябълкова ракия, а прозорците…

— Благодаря ти, Жил, това е достатъчно като архитектурен обзор. Но да изплюваме лампичките, казваш?

— Би било твърде пристойно, господарке — отвърна прислужникът, закръглен мъж с деликатни черти и черни къдри до раменете, — да ми позволите да ги отстраня преди консумацията…

— Пристойно? Жил, ти ще ни лишиш от удоволствието да ги плюем през терасата като момиченца! Ще съм ти благодарна, ако не ги пипаш! Чаят?

— Ваша воля, доня Ворченца — отговори той с ласкателен тон. — Чаят на Светлината. — Той взе сребърния чайник и наля от вдигащата пара бледо кафеникава течност в чаена чаша. Гравираните чаши на доня Ворченца бяха с формата на големи пъпки на лале със сребърни столчета. Щом наляха чая в чашата, той засия меко, разпръсквайки приветливо оранжево сияние.

— О, колко красиво! — възкликна доня София. — Чувала съм за него… Верарски е, нали?

— Лашейнски. — Доня Ворченца пое чашата от Жил и я стисна в шепите си. — Последната мода. Техните майстори на чая са пощурели от мерак да надвият конкуренцията. По това време другата година ще се надцакваме с нещо още по-странно. Но прости ми, мила — надявам се, че ти нямаш възражения и да пиеш произведенията на своето изкуство, освен дето работиш с тях в градината си?

— Не, никакви — отвърна София, когато прислужникът постави чаша пред нея и й се поклони. Тя я пое в ръце и вдъхна дълбоко. Чаят ухаеше на ванилия и портокалов цвят. Когато отпи, вкусовете стоплиха езика й, а ароматната пара изпълни ноздрите й. Жил изчезна обратно в кулата, а дамите започнаха да пият. Отначало се наслаждаваха на чая в одобрително мълчание и доня София се чувстваше почти доволна.

— А сега да видим — рече доня Ворченца и остави полупразната си чаша пред себе си — дали пак ще свети, когато излезе през изхода. — Доня София се разкиска пряко волята си, а бръчките по лицето на домакинята й се издигнаха нагоре в усмивка. — За какво искаше да ме питаш, миличка?

— Доня Ворченца… — подзе тя и се разколеба. — Хората… хората вярват, че вие имате някаква… ъъ… връзка с… с тайната полиция на Херцога.

— Херцогът имал тайна полиция? — Доня Ворченца сложи ръка на гърдите си и изобрази учтиво недоверие.

— Полунощните, доня Ворченца, Полунощните и техният водач…

— Паякът на Херцога. Да, да. Прости ми, мило момиче, зная за какво говориш. Но тази представа, в която… „хората вярват“, както ти се изрази. Хората вярват в много неща, но може би не вярват чак толкова.

— Твърде любопитно е — рече доня Салвара, — че когато някоя доня дойде при вас с проблемите си, нееднократно нейните проблеми… стигат до ухото на Паяка. Или поне така изглежда. И… хората на Херцога се ангажират да й помогнат в несгодите.

— О, мила ми София. Когато клюката дойде при мен, аз я препращам в пакети и колети. Подхвърлям по някоя и друга дума, на което трябва ухо и клюката се сдобива със собствен живот. Рано или късно тя все стига до вниманието на някой, който ще предприеме действия.

— Доня Ворченца — рече София. — Надявам се, че мога да кажа, без да имам намерение да ви обидя, че вие лицемерничите.

— Надявам се, че мога да кажа, без да те разочаровам, мило ми момиче, че разполагаш с много оскъдни данни, за да правиш такива предположения.

— Доня Ворченца. — София стисна толкова здраво ръба на масата, че няколко от ставите на пръстите й изпукаха. — Нас с Лоренцо ни обират.

— Обират ви? Какво точно искаш да кажеш?

— И Полунощните са замесени. Те… направиха пред нас твърде необикновени изявления и ни отправиха молби. Но нещо не е… Доня Ворченца, трябва да има някакъв начин да се потвърди, че те са онези, които твърдят, че са.

— Казваш, че Полунощните ви обирали?

— Не. — София прехапа долната си устна. — Не, не самите Полунощни. Те… предполага се, че те следят положението и чакат да им се удаде възможност за действие. Но нещо почти със сигурност не е наред. Или те не ни казват всичко, което може би е редно да ни кажат.

— Мила ми София — рече доня Ворченца. — Мило ми измъчено момиче, трябва да ми разкажеш точно какво стана и да не пропускаш и най-малката подробност.

— Ами… трудно е, доня Ворченца. Положението е доста… унизително. И сложно.

— Тук горе, на моята тераса, сме съвсем сами, скъпа. Ти вече свърши най-тежката работа — дойде да ме видиш. А сега трябва да ми разкажеш всичко — всичко. А после аз ще се погрижа точно тази клюка бързо да стигне, до което трябва ухо.

София отново отпи малка глътка от чая, прокашля се, сниши се на стола и погледна доня Ворченца право в очите.

— Доня Ворченца, вие несъмнено сте чували — започна тя — за остершалинската ракия?

— Не само съм чувала, скъпа моя. Може би дори имам няколко бутилки, скътани в избите ми.

— И знаете как се произвежда? За обкръжаващата я тайнственост?

— О, убедена съм, че разбирам същността на остершалинската мистика. Историите около стоките им служат добре на тия превзети чернодрешковци, винарите от Емберлен.

— Тогава можете да разберете, доня Ворченца, как откликнахме двамата с Лоренцо, когато в скута ни с намесата на боговете тупна следната възможност…