Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (111)

4

Вечерта в Деня на трона — нощта след възцаряването на Капа Раза — валеше ситен дъждец, като топла мокра целувка от небето. Един необикновено набит жрец на Аза Гуила с ветреещи се подгизнали одежди стоеше, вперил очи в чумавия кораб, закотвен в Каморския залив, а маската му сияеше в златисто бронзово на жълтата светлина на фенерите му.

Малка очукана лодка се полюляваше върху леките вълни до най-дългия кей, който стърчеше от Остатъците, а тя на свой ред беше свързана с въже с чумавия кораб. „Задоволство“, закотвен на разстояние един дълъг полет на стрела, със свити платна странно наподобяваше скелет. Тук-там по палубата се мяркаха сенки на мъже.

На кея малък отряд от яки докери разтоварваше една магарешка каручка и товареше в малката лодка под погледите на половин дузина мъже и жени с наметала, явно въоръжени. Без съмнение цялата операция можеше да се наблюдава с далекоглед от всеки стражеви пост около Старото пристаните. На повечето постове бдяха стражи (и щеше да е така, докато чумавият кораб не напуснеше пристанището), но никого от тях не го беше кой знае колко грижа какво пращат на кораба, стига оттам да не изпращаха нищо.

Джийн от своя страна бе твърде любопитен защо така Капа Раза изведнъж се заинтересува от благополучието на клетите мореплаватели от Емберлен.

— Виж какво, най-добре свърни надясно и си завличай задника обратно… О! Моля за прошка, ваше светейшество.

Джийн си остави време да се наслади на очевидното безпокойство по лицата на мъжете и жените, които се обърнаха, щом той приближи края на кея. Изглеждаха корави момци и моми, биячи и половина, изпечени в причиняването и издържането на болка. Но щом видяха Скръбната маска, добиха виновен вид като деца, изловени да се навъртат около гърнето с мед.

Не разпозна никой от тях — това означаваше почти със сигурност, че принадлежат на частната банда на Раза. Опита се да ги обхване с поглед — търсеше нещо, което да не се връзва, нещо необичайно, което би могло да хвърли светлина върху произхода им, но нямаше почти нищо такова. Бяха целите накичени с украшения, най-вече с обици — едно момиче носеше по седем-осем на ушите си. Това беше по-скоро по морската, отколкото по престъпната мода, ала можеше и нищо да не значи.

— Дойдох просто да се помоля на Преблагата господарка за милост към тези клетници на кораба — обясни той. — Не ми обръщайте внимание. Продължавайте да се трудите.

И той насърчи тружениците, като им обърна гръб. Гледаше кораба и се вслушваше много внимателно в звуците от извършваната зад гърба му работа. Пъшканията на носачите, тропането на стъпки, скърцането на очуканите и изядени от морето дъски. Каруцата му се беше сторила пълна с малки чувалчета, всеки колкото мях, побиращ един галон. Отначало пипаха много предпазливо, но след няколко минути…

— По дяволите, Мазик! — Един от чувалите падна на палубата и се разнесе странно тракане и дрънчене. Началникът на бригадата веднага закърши ръце и погледна Джийн. — Аз, ъъ… моля за прошка, ваше светейшество. Ние, такова, заклехме се… Обещахме да се погрижим тези провизии да стигнат невредими на чумавия кораб.

Джийн се извърна бавно и остави човека да изпадне под пълното, подчертано въздействие на безликия му поглед. После кимна едва забележимо.

— Вашето дело е благочестиво. Господарят ви е твърде великодушен, щом е поел работата, която обикновено се полага на Ордена на Переландро.

— Да… наистина жалко. Голяма, ъъ, трагедия.

— Преблагата господарка се грижи за градината на смъртните по свое усмотрение — рече Джийн — и откъсва цветовете по свое усмотрение. Не се сърдете на вашия човек. Съвсем естествено е да се чувстваш смутен в присъствието на нещо… толкова необичайно.

— О, чумавият кораб — рече мъжът. — Да, от него всички нас тръпки ни побиват.

— Ще ви оставя да се трудите — рече Джийн. — Потърсете ни в Дома на Аза Гуила, ако случайно хората на кораба имат нужда от нас.

— Ъъ… разбира се. Б-благодаря ви, ваше светейшество.

Докато Джийн вървеше бавно по кея към брега, бригадата приключи с товаренето на лодката и я отвързаха от пристана.

— Дърпайте! — изрева един от мъжете на кея.

Въжето бавно се обтегна, а после малките черни силуети на борда на „Задоволство“ задърпаха ритмично и лодката с устрем пое през Старото пристанище към фрегатата, оставяйки подире си трептяща сребърна диря по черната вода.

Джийн тръгна на север и навлезе в Отпадъците с достойната крачка на жрец, за да има достатъчно време да прехвърля отново и отново един въпрос в ума си:

За какъв дявол са нужни на кораб, пълен с мъртъвци и умиращи, торби с пари?!