Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (65)

4

Следващата нощ бе ясна и суха. Всички луни бяха изгрели и лъщяха като суверени сред чернотата, а звездите бяха тяхната свита. Джийн Танен седеше под зидания парапет на покрива на храма и държеше пред себе си книга на една ръка разстояние. Две маслени лампи в стъклени кутии грееха до него и го очертаваха с топла жълта светлина.

— Не искам да те безпокоя — рече Локи. Джийн погледна стреснато нагоре.

— Богове! Колко си тих!

— Не през цялото време. — Локи се приближи на няколко крачки от едрото момче. — Мога да съм много шумен, когато правя глупости.

— Аз… ъъ…

— Може ли да седна?

Джийн кимна и Локи се пльосна до него, сгъна крака и обгърна с ръце коленете си.

— Извинявай — рече Локи. — Понякога наистина се държа като лайно.

— И ти извинявай. Не исках да… Когато те ударих, просто… Като се ядосам, излизам от кожата си.

— Правилно постъпи. Не знаех за майка ти и баща ти. Съжалявам. Трябваше… трябваше да се сетя. Аз отдавна… съм свикнал, знаеш ли.

След това двете момчета се умълчаха. Джийн затвори книгата и се загледа в небето.

— Знаеш ли, аз дори може и да не съм такъв. Истински сирак, искам да кажа.

— Как така?

— Ами… майка ми е мъртва. Видях го. Знам го. Но баща ми… Той, ами, той заминал, когато съм бил съвсем малък. Не го помня, никога не съм го познавал.

— Съжалявам — рече Джийн.

— И двамата много съжаляваме, нали? Май е бил моряк или нещо такова. Може пък да е бил наемник? Майка ми не искаше да говори за него. Не знам. Може и да греша.

— Баща ми беше добър човек — рече Джийн. — Той беше… Двамата държаха дюкян в Северния ъгъл. Търгуваха с кожа, коприна и скъпоценни камъни. По цялото Желязно море, пътуваха и във вътрешността на сушата. Аз им помагах. Не с прекарването на товарите, разбира се — със счетоводството. Със сметките. И се грижех за котките. Имахме девет. Мама казваше… Казваше, че съм единственото й дете, което не ходи на четири крака.

Той подсмръкна и избърса очи.

— Май съм си изплакал всичките сълзи — рече. — Вече не знам какво да мисля за това. Родителите ми са ме учили на честност и че законът и боговете се отвращават от кражбата. Но сега откривам, че краденето си имало собствен бог. И че мога или да умра от глад на улицата, или да ми е добре тук.

— Не е толкова лошо — рече Локи. — Аз никога не съм се занимавал с нищо друго, откак се помня. Кражбите са честен занаят, ако го погледнеш от наша гледна точка. Понякога се блъскаме здравата — Локи бръкна в туниката си и извади мека платнена торба. — Вземи. — И той я подаде на Джийн.

— Какво… Какво е това?

— Каза, че ти трябват очила — усмихна се Локи. — Във Виденца има един шлифовач на стъкла, който е по-стар и от боговете. И вече не варди витрината си като едно време. Задигнах за тебе няколко чифта.

Джийн отвори торбата и срещу погледа му изскочиха три чифта очила — два чифта с кръгли стъкла и позлатени телени рамки и полумесеци със сребърен обков.

— Аз… Благодаря ти, Локи! — Той вдигна поред всеки чифт към очите си, като леко се мръщеше. — Не… не знам… Не че съм неблагодарен, никак даже, но нито един чифт не става. — Той посочи очите си и се усмихна плахо. — Стъклата трябва да са съобразени с недъга на този, който ги носи. Има очила за хора, които не виждат надалече, и според мен тези са такива. Но аз съм късоглед, не далекоглед.

— О. По дяволите. — Локи се почеса по врата и се усмихна неуверено. — Нали не нося очила, не знаех. Голям съм идиот.

— Ни най-малко не си. Мога да задържа рамките и да направя нещо с тях. Рамките се чупят. Мога да им сложа стъкла като за мен. Ще са ми резервни. Благодаря ти още веднъж.

Момчетата поседяха мълчаливо, но този път това бе дружеско мълчание. Джийн се облегна на зида и затвори очи. Локи се загледа в луните — мъчеше се да види сините и зелени петънца, за които Окови му разказваше, че са горите на боговете. Най-сетне Джийн се прокашля.

— Значи тебе си те бива в… кражбите?

— Все в нещо трябва да ме бива. И това не е нито боят, нито математиката.

— Ти, ъъ… Отец Окови ми каза за онова, което се прави, ако се помолиш на Благодетеля. Той го нарича смъртна жертва. Ти знаеш ли?

— О — възкликна Локи, — знам всичко за това, кълна се във всичките тринайсет богове, прекръсти сърцето ми и се моли да умра!

— Бих искал и аз да принеса такава. За майка ми и баща ми. Но… никога нищо не съм крал. Може ли да ми помогнеш?

— Да те науча да крадеш, за да принесеш богата жертва?

— Да — въздъхна Джийн. — Щом боговете са решили да ме доведат тук, длъжен съм да спазвам местните обичаи.

— А ти ще ме научиш ли как да ползвам изчислителната кутия, та другия път да не се излагам като малоумник?

— Може — рече Джийн.

— Значи се договорихме! — Локи скочи отново на крака и разтвори широко ръце. — Утре нека Кало и Галдо си залепят задниците на стъпалата пред храма. Ние с теб отиваме да плячкосваме!

— Звучи опасно — рече Джийн.

— За всеки друг, да. За Джентълмените копелета — просто на нас това ни е работата.

— На нас.

— На нас.