Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

2

Измамната светлина блестеше по развълнуваната от дъжда вода на Каморския залив, докато доня Анджиавеста Ворченца, вдовстваща графиня Кехлибарено стъкло, стоеше на пристана, увита в поръбена с кожа мантия от промазано платно, докато отряди мъже, въоръжени с дървени пръти, претърсваха долу баржата, пълна с подгизнали от дъжда лайна. Миризмата беше просто завладяваща.

— Съжалявам, господарке — рече стоящият от лявата й страна сержант от стражата. — Убедени сме, че на другите две баржи няма нищо, а тази я претърсваме от шест часа! Искрено се съмнявам да се натъкнем на нещо, макар че, разбира се, ще продължим да търсим.

Доня Ворченца въздъхна тежко и се обърна към каретата, теглена от четири черни жребеца и украсена с бягащи алхимични светлини в цветовете на Ворченца, спряла на кея отзад. Вратата й беше отворена — дон и доня Салвара седяха вътре и я гледаха заедно с капитан Рейнарт. Тя им махна да дойдат.

Рейнарт стигна пръв. Както обикновено, не носеше наметало и понасяше проливния дъжд стоически, с гордо вдигната глава. Семейство Салвара бе проявило разум да се защити с облеклото си от пороя. Лоренцо дори прикриваше жена си с копринен чадър.

— Чакайте да позная — рече Рейнарт. — Пълни са с лайна.

— Боя се, че да — потвърди доня Ворченца. — Благодаря, че ми отделихте време, сержант. Свободен сте. Можете да извикаше хората си от баржата. Не ми се вярва да са ни нужни повече.

Щом обзетите от безмерно облекчение жълтодрешковци се изнизаха от пристанището, като извънредно внимателно крепяха дървените пръти на рамо, доня Ворченца потрепери и изпъшка. Тя захлупи лице в шепи и се прегъна на две.

— Доня Ворченца! — София се втурна да я подкрепи. Щом всички се скупчиха около нея, тя изведнъж се изправи и се разкиска, като си поемаше шумно дъх между пристъпите на дрезгав смях. Цялата се тресеше от него; малките й юмручета удряха въздуха пред нея.

— О, богове! — изпъшка тя. — О, това вече е прекалено!

— Какво? Какво има, доня Ворченца? — Рейнарт я хвана за лакътя и я погледна в очите.

— Парите, Стефан! — Тя се изкикоти. — Парите никога не са и припарвали до това място. Дребосъкът му с дребосък ни накара да се ровим в лайняните баржи само за да се позабавлява! Парите са били на борда на „Задоволство“.

— Защо смятате така?

— Не е ли очевидно? Сега ми се изяснява едновременно от всички посоки. Боговете да благословят и да прокълнат яснотата на късните прозрения! Капа Раза помагаше с милостиня на чумавия кораб, нали така?

— Точно така.

— Но не е било от чувство за милосърден дълг. А защото е трябвало някак да натовари богатствата си на фрегатата!

— На чумав кораб? — учуди се доня София. — Това с нищо не би му било от полза.

— Би му било, ако нямаше чума — отвърна доня Ворченца. — Чумата е била лъжа.

— Но… — възкликна дон Лоренцо. — Защо Лукас така настояваше да потопим кораба? Само от чиста злоба ли? Щом той не може да го има, никой не трябва да го има?

— Името му е Калас, скъпи ми Лоренцо, Таврин Калас.

— Както и да е, мила — рече Лоренцо. — Четирийсет и пет хиляди крони плюс всички богатства на Барсави. Това са ужасно много пари, че да ги жертваш и никой никога да не може да им тури ръка.

— Да — обади се доня Ворченца. — И той ни каза защо го прави, докато беше с нас! По дяволите, каква глупачка съм!

— Боя се… — обади се доня София — … че говоря от името на всички ни, когато ви кажа, че нищо не разбирам.

— Тръна каза, че той е жрец на Тринайсетия — обясни тя. — Ереста на Безименния Тринайсети, Уродливия страж, богът на крадците и злодеите. „В името на благоприличието“ — каза той. „В името на благоприличието“. Каза го нарочно.

И тя пак избухна в смях и захапа кокалчетата на ръцете си, за да се успокои.

— О, богове. Анатолиус убил трима негови приятели. Не разбирате ли? Никаква опасност не ни е застрашавала от този кораб. Той не го потопи, за да спаси Камор. Това е било смъртна жертва, Стефан, смъртна жертва.

Рейнарт се плесна по челото. От него потече вода.

— Да — потвърди доня Ворченца. — Смъртна жертва. И аз го потопих заради него под шейсет клафтера бъкаща от акули вода като стой, та гледай.

— Значи… — рече дон Лоренцо — … всичките ни пари са под триста и шейсет стъпки вода на дъното на Старото пристанище?

— Боя се, че да — отвърна доня Ворченца.

— И… какво ще правим сега?

Доня Ворченца въздъхна и се замисли.

— Първо — заговори най-сетне тя, щом отново погледна семейство Салвара, — цялата истина за тази афера ще бъде обявена за държавна тайна на Херцогство Камор. Задължавам всички ви да мълчите за случилото се. Тръна на Камор е мит; парите, които се твърди, че е откраднал, никога не са съществували; Паякът на Херцога никога не се е интересувал официално от този случай.

— Но… — възкликна, доня София. — Те казаха на Лоренцо, че точно така Тръна гарантира собственото си оставане в тайна — когато се промъкнаха в къщата ни, облечени като Полунощни!

— Да — потвърди съпругът й. — Един от фалшивите Полунощни специално подчерта, че Тръна разчита на срама на своите жертви, за да запазят кражбите в тайна от другите потенциални жертви, и не мисля, че това беше лъжа.

— Сигурна съм, че не е — потвърди доня Ворченца. — Но въпреки всичко точно така ще направим. С времето ще проумеете, че в положение като нашето не можем да си позволим да се показваме слаби заради едната чест. Херцог Никованте ме е натоварил с опазването на неговата сигурност, не на неговата съвест.

Семейство Салвара я гледаха и не казваха нищо.

— Хайде де, не гледайте толкова мрачно — рече тя. — Истинското ви наказание, задето сте се забъркали в тази каша, още не е и започнало! Елате в Кехлибарено стъкло заедно с мен да поговорим за наказанието ви.

— Нашето наказание ли, доня Ворченца? — разгорещи се Лоренцо. — Нашето наказание възлиза на близо седемнайсет хиляди крони! Не сме ли достатъчно наказани?

— Ни най-малко — отвърна доня Ворченца. — Реших кой ще наследи титлата графиня Кехлибарено стъкло, когато ми дойде времето да я преотстъпя. — Тя замълча само за миг, а после продължи: — По-скоро е редно да кажа граф и графиня Кехлибарено стъкло.

— Какво?! — писна София като осемгодишно момиченце, крайно пискливо осемгодишно момиченце, свикнало да пищи като разпрано.

— Това не е благословия — рече доня Ворченца. — Титлата си върви със занаята.

— Не може да говорите сериозно — рече дон Лоренцо. — В Алчегранте има две дузини фамилии, по-високи и по ранг, и по почести от нас. Херцогът никога не би ни предпочел пред тях, за да ни връчи титлата.

— Вярвам, че познавам Никованте малко по-добре от вас, младежо — отвърна доня Ворченца. — Освен това съм убедена, че аз определям наследниците.

— Но… занаятът? — попита доня Салвара. — Не може да имате предвид…

— Разбира се, че точно това имам предвид, София. Аз няма да съм вечно жива. Всеки път, когато нещо подобно на тази афера ми тупне в скута, изведнъж се сещам, че и не искам да живея вечно. Нека някой друг да играе Паяка — толкова години успявахме да подведем всички да си мислят, че службата се държи от мъж. Хайде да продължим да ги подвеждаме и да я връчим на двама души.

Тя хвана Рейнарт подръка и му позволи да я поведе към каретата.

— Ще имате и Стефан — той ще ви помага и ще придвижва вашите дела. Ще ви служи за свръзка между вас и Полунощните. И двамата имате що-годе податливи умове. Само още няколко годинки и съм убедена, че ще мога да ви докарам до някакво подобие на изискваната от мен форма.

— И после? — попита доня София.

— И после, драга моя, вие ще оправяте всички тия проклети бакии — въздъхна доня Ворченца. — Старите грехове никога не са погребани достатъчно дълбоко, че да не се надигнат отново, точно когато най-малко очакваш. Затова ще платите за добруването на Камор с цената на собствената си съвест, предавана година след година, докато накрая нищо не остане в кесията.