Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

3

— Свещени Същини! — възкликна Локи. — Никога не съм виждал нищо подобно! Никога не съм се издигал толкова нависоко във въздуха. Кълна се в Ръцете под водите, никога не съм се издигал толкова нависоко и в обществото. Господарю и господарке Салвара, простете, ако се вкопча в двама ви като удавник!

— Ние със София идваме тук от деца — рече Лоренцо — всяка година на този ден. Страшно е само първите десетина-единайсет пъти, повярвайте.

— Ще повярвам на думата ви, господарю!

Лакеи в черно-сребристи ливреи, с редове от лъснати сребърни копчета, лъщящи на слънчевите лъчи, им отвориха вратата на клетката и Локи последва семейство Салвара на терасата. Отряд черноризци премина покрай тях, пременен в пълно парадно облекло, с рапири в ножници със сребърен обков на раменете. Войниците бяха с високи шапки от черна кожа с козината с емблеми — герба на Херцогство Камор, точно над очите. Локи трепна, като си помисли как ли се чувстват, като маршируват напред-назад в немилостивия пек часове наред. Той се потеше здравата в собствените си дрехи, но поне заедно с домакините му разполагаше с възможността да влезе вътре в кулата.

— Дон Лоренцо и доня София? Господарят и господарката Салвара?

Мъжът, който се приближи от края на тълпата, беше много висок и широкоплещест. Извисяваше се с цяла глава над повечето присъстващи каморци, а ъгловатите му черти и изключително руса коса свидетелстваха за най-старата и най-чиста вадранска кръв. Корените на този мъж бяха от далечния североизток, от Астрат или Винтила, центъра на Кралството на Седемте същини. Интересно, беше облечен в черната униформа на ротата на Нощното стъкло, с капитански сребърни звезди на яката, а гласът му си беше чист каморски от висшата класа, без ни най-малък намек за акцент.

— Ами да, ние сме — отвърна дон Лоренцо.

— На вашите услуги, господарю и господарке. Името ми е Стефан Рейнарт. Убеден съм, че доня Ворченца ви е споменавала за мен.

— О, разбира се! — Доня София протегна ръка. Рейнарт се поклони ниско, изнесъл десния си крак напред, пое ръката й и целуна въздуха над нея. — Толкова се радвам най-сетне да се запознаем, капитан Рейнарт. Как е скъпата доня Ворченца този следобед?

— Тя плете, господарке — отвърна Рейнарт с доволна усмивка, издаваща някаква тяхна си шега. — Завзела е една от личните всекидневни на Херцога. Нали знаете как се чувства сред големи и шумни сборища.

— Разбира се, аз трябва да я намеря — рече Доня София. — Много ще ми е приятно да я видя.

— Убеден съм, че чувството ще е взаимно, господарке. Но може ли да предположа… дали това е мастер Феруайт, търговецът от Емберлен, когото ми казахте, че ще доведете? — Рейнарт отново се поклони, този път само с кимване, и продължи на вадрански със силен акцент: — Нека Същините текат благи, а моретата — спокойни, мастер Феруайт.

— Дано Ръцете под вълните да ви отнесат до благополучието — отвърна Локи на своя много по-ошлайфан вадрански, искрено изненадан. После мина от учтивост отново на терински: — Мой сънародник, капитан Рейнарт? На служба при Херцога на Камор? Колко очарователно!

— В жилите ми определено тече вадранска кръв — отвърна Рейнарт, — но родителите ми починаха, когато бях невръстно дете, по време на търговска мисия в този град. Бях осиновен и отгледан от доня Ворченца, Херцогиня Кехлибарено стъкло, сияйната златна кула ето там. Тя няма свои деца. Макар и да не мога да наследя титлата и имотите й, беше ми позволено да служа в Ротата на Нощното стъкло на Херцога.

— Поразително! Трябва да кажа, че външността ви е изключителна — въплъщение на самите Крале на Същините! Бих се обзаложил, че Херцогът е твърде доволен да ви има на служба.

— С цялата си душа се надявам това да е така, мастер Феруайт. Но заповядайте, аз ви задържам! Моля за прошка, господарю и господарке Салвара — аз надали съм достойна тема за разговор. Нека ви въведа в кулата, с ваше позволение.

— На всяка цена — отвърна София, наведе се над ухото на Локи и прошепна: — Доня Ворченца е мила старица, нещо като бабата на всички нас, дамите от Алчегранте. Тя е арбитър на всички клюки помежду ни, би могло да се каже. Не е добре — с всеки изминал месец се затваря все повече и повече, но все още ни е много близка. Надявам се да имате възможност да се запознаете с нея.

— Очаквам го с нетърпение, господарке Салвара.

Райнхарт ги въведе в самата кула Гарванов обсег и гледката, разкрила се пред очите на Локи, го накара неволно да ахне.

Отвън Гарвановия обсег беше матовосребриста. Отвътре, поне етажите, които той виждаше, бе почти прозрачна. Сякаш тънка мъгла се кълбеше в стъклото и смекчаваше слънчевото сияние, превръщаше слънцето просто в бял кръг горе, който можеше да се наблюдава с просто око, но пропускаше всичко останало от изгледа, все едно съвсем я нямаше там. Хълмистото поле и широката река Анджевин се простираха на север, а всички острови на града долу се разпростираха на Юг като илюстрация на карта. Локи гледаше напрегнато — дори различаваше тънките черни силуети на корабните мачти, люлеещи се отвъд южния край на града. Стомахът му се сви и му се зави свят.

Точно над тях започваше Небесната градина — твърдеше се, че саксиите и сандъците на покрива са пълни със стотици тонове плодородна почва. Лози се спускаха покрай стените; подкастрени храсти и големи дървета растяха в най-високата точка на кулата, малка кръгла миниатюрна гора. Сред клоните на едно от дърветата, обърнат на юг, към Желязно море, имаше дървен стол, който се смяташе за най-високата точка в Камор, достижима за човек, който е с всичкия си. Небесната градина беше пълна с деца. Там пускаха на воля най-младите благородници да се забавляват, докато под краката им родителите им се грижеха за дворцовите работи.

Подът, върху който стояха, не покриваше всичките сто стъпки ширина на кулата. Локи се вкопчи в парапета в южния му край и погледна надолу — под тях имаше четири полукръгли галерии, всяка на около двайсет стъпки по-надолу от другата, и всички те бяха пълни с мъже и жени. Замайването отново заплаши да го погълне — да гледаш надолу от височина поне осемдесет стъпки над „земята“, откъм прозрачната страна на кулата и умопомрачителния изглед на юг, разпрострял се пред него, той се чувстваше така, сякаш земната ос аха-аха щеше да се килне. Ръката на дон Салвара на рамото му го върна към действителността.

— Разболяхте се от болестта на Гарвановия обсег, Лукас — разсмя се донът. — Стискате тоя парапет, все едно ви е любовница. Елате да се подкрепите — очите ви след време ще свикнат с гледката и всичко ще започне да ви изглежда съвсем нормално.

— О, господарю Салвара, де да имаше доказателства, че ще стане именно така, с радост бих посетил масите с угощенията!

Донът го поведе през стълпотворението от памук, коприна, кашмир и редки кожи, като кимваше тук и махваше там. София бе изчезнала заедно с Рейнарт.

Масите с угощенията, петдесет стъпки от единия край до другия (или може би това бяха просто масите с предястията; леките следобедни закуски на подобно пиршество можеха да съперничат на основните ястия при всички по-маловажни поводи), бяха застлани с поръбени със сребро ленени покривки. Главните готвачи на гилдията, Майсторите на Осемте прекрасни изкуства на Камор, стояха мирно в кремаво жълтеникавите си церемониални одежди и черни професорски шапки с висящи златни върви зад ушите. Всеки готвач или готвачка имаше сложни черни татуировки на четирите пръста на всяка ръка — всеки знак символизираше майсторство в една от Осемте гастрономически форми.

В единия край на масата с угощения бяха десертите (Петото Прекрасно изкуство) — черешови торти с крем в обвивки от златни листове, които можеха да се ядат; канелени сладкиши, старателно слепени с медна паста във формата на плаващи кораби, цяла флотилия от корабчета с бели марципанени платна и стафидени екипажи. Имаше издълбани круши, чиято сърцевина бе заместена с цилиндри от мус от речни пъпеши или крем с ракия; обелени речни пъпеши, чиято зелена кора бе изстъргана, за да се разкрие розовата плът отдолу. Върху всяко открито розово лице бе издълбана релефна скулптура на герба на Камор, а алхимичните глобуси в пъпешите ги осветяваха отвътре с приветлива розова светлина.

В другия край на масата бяха месата. Във всяко едно от сребърните блюда бе наредена фантасмавола — Невъзможно блюдо, въображаемо животно, съставено от съчетаване на половинките от две различни същества по време на подготовката и готвенето. Локи видя печен глиган с глава на сьомга върху подложка от черен хайвер. До него имаше свинска глава с блатна ябълка в устата и вместо тяло — скопен петел. Всичко това бе залято с кафяв карамелов сос и посипано със смокини и Локи се поддаде на къркоренето в стомаха си. Той позволи на един от готвачите да му отреже щедра порция от „свинския петел“ и започна да яде от сребърната чиния със сребърна виличка. Ястието се топеше в устата като масло, а от вкусовете му се замая главата. От седмици не беше вкусвал нещо толкова великолепно — знаеше, че приготвянето на нещо толкова изискано би отнело всичките му сили с всеотдайната помощ на братята Санца в старото им стъклено мазе. Мисълта донякъде лиши от вкус ястието и той бързо го дояде.

Бичата глава с тяло на сепия пропусна с радост.

В центъра на масите се намираше коронното блюдо (поне на този етаж) — масивно изящество с осем стъпки дължина: ядлива скулптура на град Камор. Островите бяха сладкишчета върху малки издигнати железни платформи. По каналите между платформите течеше някаква синя течност, която един готвач от дясната страна на диорамата разливаше с черпак. Всеки голям мост в града бе изобразен с копие от кристализирала захар. Всяка забележителност от елдерглас бе представена с малък модел, от Счупената кула на юг до Дома на стъклените рози и Петте кули, извисяващи се над всичко. Локи се вгледа внимателно — там имаше дори и малък галеон от шоколадова глазура, малко по-голям от бадем, който плаваше върху Дървените отпадъци от кафяв пудинг.

— Как я карате, Лукас?

Дон Салвара отново застана до него с чаша вино в ръка. Лакей в черна дреха изтръгна празната чиния от пръстите на Локи в мига, в който той се обърна да отговори на дона.

— Слисан съм — рече Локи; не преувеличаваше особено. — Нямах представа какво да очаквам. Кълна се в Същините, може би е хубаво, че нямах никакви предварителни представи. Дворът на Краля на Същините трябва да е нещо като това — не мога да се сетя за нищо друго, с което бих могъл да го сравня.

— Вашите любезни думи са чест за нашия град — отвърна Лоренцо. — Много съм доволен, че решихте да ни придружите. Успях да поговоря с някои от равните ми. Преди около час проведох сериозен разговор с един от тях. Мисля, че е съгласен за около три хиляди крони. Неприятно ми е да го кажа, но той е доста отстъпчив и много привързан към мен.

— Лукас! — извика доня София, която се появи заедно с Рейнарт по петите й. — Лоренцо успява ли да ти покаже всичко?

— Господарке Салвара, аз съм поразен от гледката на това пиршество. Осмелявам се да кажа, че съпругът ви можеше да ме остави в ъгъла да си смуча пръста, и аз пак щях да се забавлявам чудесно цяла вечер.

— Не бих постъпил така, разбира се! — разсмя се дон Салвара. — Тъкмо разговарях с дон Белариджо, мила. Той е тук с онзи скулптор, когото покровителства от няколко месеца, едноокия лашейниец.

Отряд лакеи в ливреи мина покрай тях — четирима души, които носеха нещо тежко на дървена носилка. Предметът беше скулптура от злато и стъкло, блестяща пирамида, инкрустирана с герба на Камор. Сигурно вътре имаше алхимични лампи, защото стъклото сияеше в изумителен нюанс на оранжевото. Докато Локи гледаше, цветът се смени в зелено, после в синьо, накрая в бяло и отново в оранжево.

— Господи, каква прелест! — Доня София явно беше влюбена във всичко алхимично. — Смяната на нюансите! О, за това се изисква голяма точност — как бих искала да видя вътрешността! Кажи ми, може ли лашаниецът на дон Белариджо да ми направи и на мен такава скулптура?

Още три дружини пренесоха покрай тях три други скулптури. Всички те сменяха цветовете си, но всяка в различен порядък.

— Не знам — отвърна Рейнарт. — Това са дарове за Херцога от един от нашите… най-необичайни гости. Моите началници ги провериха. Несъмнено са прекрасни.

Локи се обърна отново към масата и изведнъж се намери на шест крачки от Джанкана Мераджио, закичен с орхидея на ревера, със сребърна чиния с плодове в едната ръка и разкошна млада жена в червена рокля, увиснала на другата. Погледът му мина през Локи, после рязко се върна. Проницателните му очи се втренчиха в него и в дрехите му. Майсторът лихвар отвори уста, после като че размисли и накрая пак я отвори.

— Уважаеми — рече той с леден тон. — Простете, но…

— Я, мастер Мераджио! — Дон Салвара застана до него. Щом видя дона, Мераджио отново затвори уста и се поклони учтиво, макар поклонът да не беше от най-дълбоките.

— Дон Салвара — рече той — и прекрасната доня София. Какво удоволствие е да видя и двама ви! Поздравления и на вас, капитан Рейнарт. — Той направи знак с глава на високия вадран и отново се втренчи в Локи.

— Мастер Мераджио — заговори Локи. — Какво щастливо съвпадение! За мен е удоволствие най-сетне да се срещна с вас. Много пъти съм ви търсил в кантората ви, но се боя, че никога не съм имал възможността да ви засвидетелствам своето уважение.

— Така ли? Аз тъкмо възнамерявах да ви питам… кой бихте могли да сте вие, уважаеми?

— Мастер Мераджио — обади се дон Салвара. — Позволете ми да ви представя Лукас Феруайт, търговец от Емберлен, служител на Дома на Бел Остер. Дошъл е да обсъди вноса на известно количество бира. Ще ми се да проверя как са тези емберленски бири в сравнение с най-добрите местни. Лукас, това е достопочтеният Джанкана Мераджио, собственик на счетоводната кантора, която носи името му, известен на мнозина като Херцог Бяло желязо, и небезоснователно. Всички финанси се въртят около него като съзвездия в небесата.

— Ваш покорен слуга, господине — рече Локи.

— От Емберлен? От Дома на Бел Остер?

— Ами че да — намеси се доня София. — Той присъства на пиршеството като наш специален гост.

— Мастер Мераджио — продължи Локи. — Дано не съм много нахален, но удовлетворява ли ви кройката на сакото ми? И платът?

— Изключителен въпрос — навъси се Мераджио, — защото и двете ми изглеждат странно познати.

— Редно си е — отвърна Локи. — По съвет на семейство Салвара аз се сдобих с костюм, ушит по вашата каморска мода. Помолих шивача да избере кройка, която е предпочитана от човека, известен с най-изтънчен вкус в целия град. И кой да посочи той, освен вас, уважаеми? Този костюм е скроен според собствените ви предпочитания. Надявам се, че няма да ви смутя, ако заявя, че го намирам за изключително удобен.

— О, не — отвърна Мераджио с ужасно объркан вид. — О, не. Изобщо не ме смущавате, напротив, ласкаете ме, господине, много ме ласкаете. Аз, хм… не се чувствам съвсем добре. От жегата, нали разбирате. Убеден съм, че трябва да опитам пунша от онова изящно сладкарско произведение. За мен бе удоволствие да се запознаем, мастер Феруайт. Доня София, дон Лоренцо, моля да ме извините.

Мераджио се отдалечи, като надничаше през рамо към Локи и клатеше глава. „О, Уродливи страже! — помисли си Локи. — Голям майтапчия си ти!“

— Лукас — рече доня София. — Хапнахте ли достатъчно засега?

— Вярвам, че се справям доста добре, господарке Салвара.

— Чудесно! Защо не дойдете с мен да издирим доня Ворченца? Тя се крие в една от другите галерии с плетката си. Ако днес е в добро настроение, просто ще се влюбите в нея, гарантирам ви.

— Доня Ворченца — обади се Рейнарт — е в най-северните покои на западната галерия, два етажа по-надолу. Знаете ли мястото, за което говоря?

— О, да — отвърна София. — Какво ще кажете, Лукас? Хайде да й поднесем своите почитания. Лоренцо може да обикаля тук и да работи по належащите важни дела.

— Тази мисъл не е убягнала от ума ми, мила — рече дон Лоренцо, уж с раздразнение. — Мастер Феруайт, аз от своя страна се надявам тази вечер старата доня да говори терински; може да се окаже, че ви представят на двойница на каменна статуя. Или може би тя се държи по този начин просто когато аз съм в стаята.

— Иска ми се да можех да кажа, че това е изцяло престорено, господарю Салвара — рече Рейнарт. — Аз ще пообиколя и ще се опитам да си придам вид, че съм на служба. Предайте поздравите ми на доня Ворченца, господарке София.

— Разбира се, капитане. Идвате ли, Лукас?

Донята го поведе надолу по едно от широките стълбища от елдерглас с лакирани дървени перила. Меко сияещи алхимични лампи с живописен обков сияеха в подножието на стълбището — щяха да изглеждат прекрасно, щом падне мрак. Разположението на този етаж беше същото като на горния — и тук имаше петдесет стъпки дълга маса с угощения, отрупана с деликатеси и чудеса, а до нея бе поставена една от странно красивите пирамиди от стъкло и злато. „Любопитно“ — помисли си Локи.

— Господарке Салвара — рече той усмихнато, като сочеше. — Може би неколцина лакеи могат да бъдат убедени да вземат назаем за вас тази скулптура при тръгването ни, за да можете да надникнете вътре?

— О, Лукас, де да можеше… Но не можеш да се отплатиш за гостоприемството на Херцога, като по своя прищявка решиш да заемеш украсата му. Елате, трябва да слезем на долния етаж. Лукас? Лукас, какво има?

Локи бе замръзнал на място, вперил поглед в стълбището, водещо към долния етаж. Някой се качваше по него — висок, стегнат мъж със сиво палто, сиви ръкавици и сив брич; жилетката и четириъгълната му шапка бяха черни, шаловете — наситено алени, а на лявата си ръка върху кожената ръкавица носеше твърде познат пръстен — пръстена на Барсави, черната перла на Капа на Камор.

Локи Ламора срещна погледа на Капа Раза — сърцето му биеше като боен барабан. Господарят на каморския подземен свят се спря изумен. По лицето му трепна озадачение и това изражение преизпълни с веселие душата на Локи. После за съвсем кратък миг по лицето на Капа се изписа омраза; той скръцна със зъби и чертите на лицето му се изопнаха. Най-сетне той като че си възвърна самообладанието — завъртя бастунчето от черно лакирано вещерско дърво със златна дръжка, пъхна го под лявата си подмишница и с небрежна походка се запъти към Локи и доня София.