Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (18)

Интерлюдия:
Локи обяснява

— Стана случайно — проговори най-сетне Локи. — И двете станаха случайно.

— Моля? Сигурно не съм те чул. — Очите на Отец Окови се присвиха в слабото червеникаво сияние на мъничката глинена лампа на Локи. — Бих се заклел, че току-що каза „Метни ме през парапета, аз съм едно диване, дето за нищо не става и съм готов да умра начаса“.

Окови бе преместил беседата им на покрива на храма, където се бяха настанили удобно под високи парапети, по които трябваше да се увиват декоративни растения. Отдавна изгубените висящи градини на Дома на Переландро бяха малка, но важна част от саможертвената трагедия на Безокия жрец, още една частица от декора, която да предизвиква съчувствие, измерено в монети.

Облаците се кълбяха в небето и бледо отразяваха пъстроцветните сияния на нощен Камор, затулили луните и звездите. Вятърът на палача бе само влажен полъх, който разбутваше тинестия въздух около Окови и Локи, докато момчето се мъчеше да се изясни.

— Не! Не, исках да им навредя. Но само това. Да им навредя. Не знаех… Не знаех, че ще им се случи това.

— Е… това почти мога да го повярвам. — Окови почука с показалеца на дясната си ръка по дланта на лявата, каморският пазарен жест за „Продължавай“. — Хайде, разкажи ми докрай. Това „почти“ ти е голям проблем. Накарай ме да разбера, като започнеш с първото момче.

— Веслин — прошепна Локи. — И Грегор, но първо Веслин.

— Веслин — съгласи се Окови. — Точно Веслин. Клетата душица, сдобил се с допълнително отверстие в шията, изрязано не от друг, а от бившия ти господар. Наложи се Създателя на крадци да купи от Капа един от онези прекрасни акулови зъби и го използва. Е… защо?

— На хълма някои от по-големите момчета и момичета преставаха да ходят на работа. — Локи преплете здраво пръстите си и се вторачи в тях, все едно можеха да му подскажат отговори. — Те само ни вземаха откраднатото, като се приберем, изтърсваха ни, докладваха вместо нас на господаря, понякога заделяха разни неща.

Окови кимна.

— Привилегията на възрастта, големината и лизането на задници. Ако оцелееш след този разговор, ще разбереш, че в повечето големи банди е съвсем същото ловенето.

— Имаше едно момче Веслин. Той не спираше дотам. Риташе ни, щипеше ни, вземаше ни дрехите. Караше ни да вършим разни неща. Много пъти лъжеше господаря какво сме донесли. Даваше някои от откраднатите от нас неща на по-големи момичета от Прозорците и всички ние от Улиците получавахме по-малко храна, особено залисниците. — Докато говореше, малките длани на Локи се пуснаха и се свиха в юмруци. — А ако се опитахме да се оплачем на господаря, той се смееше, само се смееше, все едно знаеше и това му се струваше смешно! А след като се оплачехме, Веслин… започваше да ни тормози още повече!

Окови кимна и отново почука с показалец по дланта си.

— Мислех за това, много се замислях. Никой от нас не можеше да му излезе насреща, твърде едър беше. Никой от нас нямаше яки приятели на хълма. А ако го нападнехме вкупом, неговите яки приятели щяха да ни насметат.

Всеки ден Веслин излизаше с някой от приятелите си. Засичахме ги, докато работехме — не ни се бъркаха в работата, но ни наблюдаваха, сещаш ли се? И Веслин разправяше разни неща. — Намръщеното изражение с присвити устни на Локи би изглеждало смешно на лицето на някое не чак толкова мръсно, не чак толкова мършаво, с не чак толкова хлътнали очи момче. Приличаше на крехък стенен гаргойл, който се готви за скок. — Разправяше разни неща, когато се прибирахме. Как сме били непохватни и мързеливи и не сме вземали достатъчно. И ни блъскаше още повече, удряше ни още повече и ни клепеше още повече. Мислех, мислех и мислех какво да направим.

— Ами идеята? — попита Окови. — Съдбовната идея изцяло твоя ли беше?

— Да — кимна енергично момчето. — Изцяло моя. Бях сам, когато ми хрумна. Видях едни жълтодрешковци на патрул и се сетих… сетих се… за палките им и за мечовете им и си викам, ами ако те пребият Веслин, ако те си намерят някаква причина да не им е симпатичен?

Локи спря да си поеме дъх.

— И се замислих, ама не можех да го измисля. Не знаех как. И тогава си викам, ами ако не ги е яд на Веслин? Ако ги използвам като предлог да накарам господаря да му се ядоса?

Окови кимна мъдро.

— И откъде намери монетите от бяло желязо?

Локи въздъхна.

— Улиците. Всички ние, дето мразехме Веслин, крадяхме повече. Отваряхме си очите, гепвахме, бъхтехме се здравата. Отне ни седмици. Цяла вечност! Исках бяло желязо. Най-сетне намерих от един дебелак, целият облечен в черно. Черна вълна. Със смешни връхни дрехи и вратовръзки.

— Вадран. — На Окови като че му беше забавно. — Сигурно търговец, дошъл по някаква работа. В началото твърде горд, че да се облича според сезона, а понякога и твърде стиснат, че да посети някой местен шивач. Значи сдоби се с бяло желязо. Цяла крона.

— Всички искаха да я видят. Всички искаха да я пипнат. Давах им, но ги карах да си траят. Карах ги да обещаят, че няма да говорят за това. Казах им, че така ще спипаме Веслин.

— И какво направи с твойта монета?

— Сложих я в една кесия, малка кожена кесийка. От онези, дето ги крадяхме непрекъснато. И я скрих в града, за да не ни я вземат. На едно място, което знаехме и където големите не можеха да влязат. И един ден, когато Веслин и приятелите му ги нямаше на хълма, я взех и се прибрах по-рано. Дадох медни монети и хляб на по-големите момичета на вратата, но монетата беше в обувката ми. — Тук Локи замълча и се заигра с малката лампа така, че червеното сияние да затрепти по лицето му. — Сложих я в стаята на Веслин — тази, в която спяха с Грегор, една от хубавите сухи гробници. В центъра на хълма. Намерих един разклатен камък в зида и я скрих там и след като се уверих, че никой не ме е видял, помолих за среща с господаря. Казах, че някои от нас са видели Веслин в един от жълтодрешковските участъци в Теснините. Фортове, участъци. Нали знаеш. Че той е взел пари от тях. Че ни ги е показал и ни е казал, че ако го изкажем, ще ни продаде на жълтодрешковците.

— Невероятно. — Окови се почеса по брадата. — Знаеш ли, че не мънкаш и не заекваш толкова, когато обясняваш как си прецакал някого?

Локи мигна, после вирна брадичка и се втренчи в Окови. Възрастният се разсмя.

— Не беше критика, синко. Не исках да заприщя потока. Продължавай с историята. Как разбра, че бившият ти господар ще се обиди от това? Предлагали ли са някога жълтодрешковците пари на теб и твоите приятели?

— Не — отвърна Локи. — Не, но знаех, че господарят дава пари на тях. За услуги, за информация. Виждахме го как слага монети в кесии понякога. И реших, че сигурно и обратното ще важи.

— Аха. — Окови бръкна в гънките на робата си и извади плосък кожен портфейл с цвета на изпечени тухли на светлината на лампата на Локи. Извади от него книжка, върху която изтръска черен прах от друг ъгъл на портфейла. Сви бързо хартията в стегнат цилиндър и с изискана грация запали единия й край, като я поднесе към лампата. Скоро издухваше призрачни сиви кълба дим нагоре, за да се слеят с призрачните сиви облаци. Прахът миришеше на горена борова смола.

— Прости ми — рече Окови и се отмести надясно, за да издухва дима няколко стъпки встрани от момчето. — Позволявам си да пуша само два пъти на вечер — силното преди вечеря, а лекото след. Всичко става по-вкусно.

— Значи оставам за вечеря?

— Охо, мойто малко нахално съглашателче! Да кажем, че ситуацията се нагажда според обстоятелствата. Хайде, довърши историята си. Подхвърлил си на стария си господар, че Веслин работи като извънреден член на прочутата каморска полиция. Сигурно се е разбеснял.

— Каза, че ще ме убие, ако лъжа. — Локи също се дръпна надясно, още по-далече от дима. — Но аз казах, че е скрил монетата в стаята си. Неговата и на Грегор. И… той направо я разпарчадоса. Бях скрил монетата много добре, но той я намери. Както и трябваше.

— Ммм. И какво очакваше да се случи после?

— Не знаех, че ще ги убият! — Окови не долавяше истинска мъка в тихия, пламенен глас, но в него май присъстваше истинско озадачение и яд. — Исках той да набие Веслин. Мислех, че сигурно ще го пребие пред всички нас. Повечето вечери ядяхме заедно. Целият хълм. Издънилите се трябваше да правят фокуси или да сервират и да чистят всичко, или да ги държат за бой с пръчки. Да пият джинджифилово масло. Мислех си, че му се полага нещо такова. Може би всичко това.

— Е… — Окови вдиша от дима и го задържа особено дълго, сякаш тютюнът можеше да го изпълни с проникновение, и извърна очи. Когато най-сетне издиша, издиша малки кълба дим. Те оформиха кълбящи се полумесеци, които потрептяха във въздуха и се разтвориха в мъглата. Изкашля се и пак се обърна към момчето. — Е, ти несъмнено си разбрал цената на добрите намерения, нали? Бой с пръчки. Сервиране и чистене. Хе-хе. Да, горкият Веслин е бил сервиран и изчистен. Как го направи старият ти господар?

— Нямаше го няколко часа и когато се върна, ги причака. В стаята на Веслин. Когато Веслин и Грегор се върнаха тази вечер, наблизо имаше по-големи момчета и те не можеха никъде да отидат. И после… Господарят просто ги уби. И двамата. Преряза гърлото на Веслин, а после… някои от другите казаха, че гледал Грегор известно време, без да казва нищо, а после просто… — Локи бодна във въздуха с два пръста, също както го беше посочил Окови преди малко. — Убил и Грегор.

— Разбира се! Горкият Грегор. Грегор Фос, нали? Едно от сирачетата късметлии, достатъчно голямо, че да си запомни и фамилията, не като тебе. Разбира се, че бившият ти господар е убил и него. Двамата с Веслин бяха първи приятели, нали? Две глътки от една и съща бутилка. Елементарно е било да предположи, че единият ще знае, че другият крие цяло богатство под камък. — Окови въздъхна и разтърка очи. — Елементарно. Е, след като си разказа историята, искаш ли да ти посоча къде си прецакал всичко? И да ти обясня защо повечето от твоите приятелчета от Улиците, които са ти помогнали да гепиш тая монета от бяло желязо, ще умрат, преди да съмне?