Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джентълмените копелета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lies of Locke Lamora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Автор: Скот Линч

Заглавие: Лъжите на Локи Ламора

Преводач: Светлана Комогорова-Комата

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Станимир Георгиев

Коректор: Цветанка Гълъбова

ISBN: 978-954-320-532-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2267

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Втори допир на Острозъбото представление

1

Денят на лентяя, единайсетият час на предобеда, Подвижния пир. Слънцето, отново гибелно бяло като диамант в огъня, прогаряше дъга в безоблачното небе и лееше жега, която пареше по кожата. Локи стоеше под копринената тента на баржата за удоволствия на дон Салвара, облечен в дрехите и маниерите на Лукас Феруайт, и гледаше как гуляйджиите прииждат.

Вляво от него имаше трупа танцьори с въжета, покачена на плаваща платформа; четирима от тях бяха застанали под формата на ромб на разстояние петнайсет стъпки един от друг. Дълги копринени въжета в ярки цветове бяха опънати между танцьорите, увити около ръцете, гърдите и вратовете им — сякаш всеки от тях дърпаше едновременно по четири-пет нишки. Тези нишки образуваха между танцьорите постоянно менящи се фигури, а по тази мрежа на хитроумни закачалки бяха окачени всевъзможни дребни предмети — мечове, ножове, палта, ботуши, стъклени статуетки, искрящи джунджурии. Всички тези нещица бавно и постепенно се движеха в различни посоки, докато танцьорите въртяха ръце и люлееха бедра, като развързваха старите възли и завързваха нови, по-стегнати, с неправдоподобно плавни жестове.

Това беше малко чудо в неспирния поток от чудеса, сред които баржата на дон и доня Салвара далеч не беше най-незначителното. Мнозина от аристократите прекарваха по вода дървета до и от градините си, но домакините на Локи първи бяха отишли крачка по-напред — тяхната баржа беше миниатюрна плаваща градина. Дълга може би петдесет стъпки и широка двайсет, тя представляваше дървен правоъгълник с две корита, напълнени с почва, в която бяха засадени дузина дъбови и маслинови дървета. Стволовете им бяха в еднакъв цвят — черни като нощта, а шумолящите им каскади от листак — неестествено смарагдовозелени и блестяха като лакирани, показна изява на тънката наука алхимична ботаника.

Широки кръгли стъпала, изпъстрени с петна от шарена сянка, опасваха някои от тези дървета и водеха до наблюдателницата на дона, покрита с копринен балдахин и удобно настанена сред клоните, за да могат наблюдаващите да съзерцават безпрепятствено разкрилата се пред тях гледка. От двете страни на този показно разкошен къс плаваща гора бяха подредени двайсет наети гребци, настанени върху странични поплавъци, които крепяха изключително тежката централна част на яхтата да не се катурне. Наблюдателницата спокойно побираше двайсет души. Тази сутрин там бяха само Локи и Джийн, донът и донята и вечно бдителният Конте, който в момента наливаше напитки от шкафче, така изкусно обзаведено, че би могло да бъде сбъркано с аптекарска лаборатория. Локи отново извърна поглед към танцьорите с въжета — чувстваше някакво странно сродство с тях. Те не бяха единствените тази сутрин, които разполагаха с изобилие от възможности да прецакат едно добре изпипано представление.

— Мастер Феруайт, облеклото ви! — Доня Салвара се беше облегнала до него на предния парапет на наблюдателницата, ръцете й се намираха на няма и педя от неговите. — Прекрасно бихте изглеждали у вас в Емберлен през зимата, но защо трябва то да ви причинява страдания през нашето лято? Сигурно ще станете червен като роза от пот! Не може ли да свалите нещо?

— Аз… госпожо, аз, уверявам ви… се чувствам съвсем удобно. — О, тринайсет богове, та тя флиртуваше с него! И усмивчицата, която ту се прокрадваше, ту изчезваше по лицето на нейния съпруг, подсказваше на Локи, че семейство Салвара са си го наумили предварително. Малко сърдечно женско внимание, за да се смути недодяланият търговец — идеално отработено и съвсем в реда на нещата. Игра преди играта, така да се каже. — Намирам, че неудобствата, които тези дрехи ми създават във вашия… твърде интересен климат, само… ме предизвикват. Да се съсредоточа. Държат ме нащрек, разбирате ли. Така съм по-добър, ъъ, в работата си.

Джийн, който стоеше няколко крачки по-назад от двамата, прехапа език. Да пускаш блондинки на Локи Ламора беше горе-долу същото като да храниш акули с марули, а доня София беше много руса — от онези разкошни терински рядкости с кожа като горен кехлибар и коси с цвета на бадемово масло. Погледът й бе дълбок и прям, заобленостите на тялото й — изкусно подчертани от тъмнооранжева лятна рокля с кремава фуста, която надзърташе под подгъва. Е, Салвара имаха късмета да се натъкнат на крадеца с най-особения и проклет вкус за жени. Джийн можеше да се възхищава на донята и за двама им — и без това неговата ограничена роля днес (и „раните“ му) не му позволяваше друго.

— Нашият мастер Феруайт е изработен от необикновено крепко вещество, скъпа моя. — Дон Лоренцо се облегна на далечния ъгъл на предния парапет, облечен в свободни копринени дрехи и оранжева жилетка, която подхождаше по цвят на роклята на жена му. Белите му шалчета бяха вързани свободно, по модата, и само последното копче на жилетката му беше закопчано. — Вчера изяде боя на живота си, а днес носи вълна като за петима и предизвиква слънцето да изпепели всичко. Длъжен съм да отбележа, че се чувствам все по-доволен от себе си, затова че успях да ви удържа далеч от хватката на Якобо, Лукас.

Локи удостои усмихнатия дон с леко кимване и подходяща неловка усмивка.

— Поне пийнете нещо, мастер Феруайт. — Дланта на доня София покри за миг дланта на Локи, колкото той да усети многобройните мазоли и химически изгаряния, които никакъв маникюр не можеше да скрие. Значи тя беше истински алхимик ботаник. Тази баржа беше нейна непосредствена ръчна изработка, освен че беше разработена от нея. Забележителен талант — което предполагаше, че тази жена добре си прави сметките. Лоренцо очевидно беше по-импулсивният и ако имаше достатъчно ум, щеше да претегли мнението на жена си, преди да се съгласи, на което и да е от предложенията на Лукас. Затова Локи я удостои със срамежлива усмивка и притеснена кашлица. Нека си мисли, че се е хванал.

— Едно питие би било много приятно — рече той, — но се боя, че няма как да предвидите как ще ми се отрази, любезна доня София. Много пъти съм сключвал сделки във вашия град и знам как се пие тук, когато мъжете и жените разговарят делово.

— Утрото е да се трудиш, а нощта — да се каеш — рече дон Салвара, дръпна се от парапета и махна на слугата си. — Конте, според мен мастер Феруайт току-що помоли за питие, не по-слабо от „Джинджифилово обгаряне“.

Конте сръчно пристъпи към изпълнение на молбата — първо избра висока кристална гарафа за вино, в която наля два пръста най-чисто каморско джинджифилово масло с цвета на пърлена канела. Към това добави щедра доза млечнобяла крушова ракия, последвана от прозрачна силна напитка на име адженто, което всъщност беше вино за готвене, ароматизирано с ряпа. След като разбърка коктейла, Конте уви мокра кърпа около пръстите на лявата си ръка и посегна към покрития мангал, който димеше отстрани на шкафа с напитки. Извади изящна метална пръчка, чийто връх сияеше в оранжевочервено, и я топна в коктейла. Чу се силно съскане и над напитката се вдигна облаче ароматна пара. След като пръчката бе закалена, Конте разбърка питието бързо и сръчно три пъти и го поднесе на Локи на тънък сребърен поднос.

Локи бе упражнявал този ритуал много пъти през годините, но щом студеният огън на „Джинджифиловото обгаряне“ докоснеше устните му (и изпълнеше и най-малката пукнатина с пареща жега и очертаеше всяка пролука между зъбите и венците му с изтънчена болка още преди да започне да обработва езика и гърлото), той така и не успяваше да потисне напълно спомените от Хълма на сенките, от поученията на Създателя на крадци, от течния огън, който сякаш пропълзяваше в синусите му и изгаряше очите му отвътре, докато не го обземеше желание да ги изтръгне. Да изрази неприятно чувство при първата глътка беше много по-лесно, отколкото да се преструва, че изпитва някакъв интерес към донята.

— Несравнимо! — Той се изкашля и после с бързи спазматични движения отпусна съвсем мъничко възлите на черните си шалове. Семейство Салвара едновременно разцъфнаха в очарователни усмивки. — Отново ми се напомня защо толкова успешно ви продавам по-деликатни питиета.