Колет Вивие
Реми и призракът (9)

Неделя, 25 юли

Каква скука! Госпожа Маклу покани Мартин и мен на гости, за да разсеем нескопосания шишко Антоан, който си е изкълчил глезена, като паднал от някаква стълбичка. Естествено, Мартин е очарована, но аз така бих искал да дойде вечерта!

Неделя, девет часът вечерта

Готово! Вечерта дойде и трябва веднага да ви кажа, че отдавна не съм прекарвал такъв вълнуващ следобед. А пък мислех, че ще скучая!

Намерихме Антоан потънал в едно кресло с превързан крак и съответно изражение — едновременно важно и разкиснато. Пред него беше седнал висок младеж, когото ни представиха като господин Ги, кръщелник на господин Маклу, учещ в интерната на колежа в Мо, който беше се „отбил“ да види кръстника си. Но господин Маклу точно в момента имаше много работа и го беше оставил на жена си, която пък го беше оставила на Антоан и господин Ги никак не изглеждаше доволен от това — личеше си от притеснения му вид и сдържаните му прозевки. Когато ни видя, той стана от стола си.

— Виждам, че имате гости, ще ви оставя — каза той с облекчение.

— Моля ви се — възпротиви се госпожа Маклу, — че вие току-що дойдохте!

— Извинете ме, госпожо, важна среща…

Едно стенание на Антоан прекъсна господин Ги.

— Ох, мамо, пак започва!

— Колко страда! — въздъхна Мартин, щастлива, че може да поглези някого.

Само след миг тя се суетеше около него и потупваше възглавниците му с опитна ръка, като слушаше разказа му за злополуката.

— Можели сте да се убиете. Направо ужасно!… Но аз ще ви разсея, кажете ми на какво искате да играем.

Антоан вяло се съгласи да изиграят един „крапет“ и тя се настани срещу него с карти в ръце.

— А наша милост какво ще правим? — попитах я аз.

— Ваша милост ще ни гледа — отвърна най-безцеремонно тя.

В този миг в стаята влезе господин Маклу с куп книги в ръцете.

— А, госпожица Мартин се занимава с нашия болен, това е мило, много мило. Скъпи Ги, нямаш късмет, виждаш, че просто не мога да си поема дъх, но към шест часа може да се видим няколко минути, а междувременно ти излез да се поразходиш с младия Реми. Предполагам, че и двамата сте ходили в двореца?

— Не, господине — отговорихме ние.

Господин Маклу отстъпи крачка назад.

— Как? Невероятно! Каква младеж!… Бягайте, идете да видите. Просто да не повярваш, че…

Остатъкът от изречението се изгуби в трясъка на затворената след него врата. Господин Ги ме изгледа изпод вежди.

— Тръгваме ли?

— Ами да…

Щом излязохме на булеварда, тръгнахме право напред, без да кажем нито дума.

— Ако обичате, господин Ги, за двореца трябва да свием надясно — промълвих аз скромно.

Той ме сръга умело с лакът, като за малко не ме събори от тротоара.

— Казвай ми Ги, приятелче, и ми говори на „ти“. Колкото до твоя дворец, той хич не ме привлича и много ми се ще да тръгна наслука. Я да видим…

С тези думи господин Ги извади от джоба си карта на района и напосоки заби показалеца си в името на някакво градче.

— Вилие-льо-Лон… Никога не съм го виждал, но точно това ни трябва. Жребият е хвърлен, отиваме във Вилие-льо-Лон.

Опитах се да му обясня, че това Вилие сигурно е доста далеч от Версай и че разполагаме само с няколко часа: все едно да говориш на стената! „В края на краищата — помислих си — човек, който е вече почти на осемнадесет години, знае какво прави и най-добре е да го последвам.“ И така, отидохме на гарата, качихме се в един претъпкан автобус и пристигнахме във Вилие.

Къщи, вили; вили, къщи. Жега! И такъв прах! Бях доста ядосан, но Ги ликуваше.

— Чудесно, страшно ми харесва! — повтаряше той непрекъснато. — Погледни тези решетки; откъде им е дошло наум да ги боядисат в яркосиньо, имат такъв един вид…

Изпадна в екстаз пред живите плетове, пред прустовете и входните врати, нарече ме невежа, като при това непрекъснато ме ръгаше с юмрук в ребрата! Умирах от яд и кръщелникът на господин Маклу започна да ми се струва доста неприятен със странните си възхищения и своето интимничене!

Като връх на всичко, започна да вали пороен дъжд.

— Да се връщаме, а? — казах аз живо.

— Ами, из облак е — отвърна Ги. — Да се скрием, докато премине.

Говорейки, той ме буташе към покрития пруст на някаква къща със сиви капаци на прозорците, издигната край пътя — миг по-късно бях приклещен между едрото му тяло и някакво лаврово растение в саксия, по което подскачаха дъждовни капки.

— Добре се забавляваме! — забеляза той, като се протягаше. — Не смяташ ли, че се забавляваме добре?

Погледнах водата, която се стичаше от костюма ми, и отвърнах през зъби:

— А, да, адски се забавляваме!

Внезапно някакъв звънец иззвъня зад нас. Подскочих.

— Звънецът!

— Е, и? — попита Ги.

— Ти си звъннал, няма кой друг да е!

— Мислиш ли? В такъв случай вероятно без да искам съм се опрял на копчето.

Но усмивката му опровергаваше неговите думи и аз знаех, че е искал да го направи.

— Да бягаме, докато не е дошъл някой! — прошепнах аз.

Късно — вратата се отвори и на прага се появи един удължен меланхоличен силует: госпожица Роберт!

— Ама това е малкият Реми! — възкликна тя. — Каква чудесна изненада! На гости ли ми идвате, мило дете?

— Всъщност аз… — запелтечих аз, докато невъзмутимият Ги поздравяваше учтиво. — Всъщност аз… искам да кажа, вие…

— Да, разбирам. Влезте де, влезте, вие сте вир-вода! Неразумно е, дето сте излезли без шлифери в такова непостоянно време! Впрочем как е милата Мартин? Надявам се, че няма усложнения?

— Не, много добре е, съвсем добре е. Но извинете, госпожице, трябва… трябва да се приберем в къщи с моя приятел. Родителите ми…

Ах, как ме ощипаха по ръката! „Къде ще вървиш в тоя дъжд? Да не си луд?“ — пошепна ми Ги на ухото. И добави високо:

— Е, Реми, още е само четири часът и има доста време до следващия автобус. Наистина, госпожице, ако не ви пречим… Брр, какъв дъжд! Направо треперя!

— Жозефин ще ви приготви два хубави грога. Няма нищо по-добро от един хубав грог срещу простудата! — възкликна развълнувано госпожицата.

Тя се засуети около нас, положи много грижи и скоро бяхме настанени пред два димящи грога, които една доста рошава прислужница ни донесе на табличка.

— Представи ме де! — прошепна ми Ги.

Подчиних се и госпожица Роберт бе приятно изненадана. Значи този млад човек познава господин и госпожа Маклу, любезните хора, които са запазили две стаи в „Малкото семейство“ и ще останат цял месец?

— А може би и вие смятате да се присъедините към тях? — подхвърли тя с глас, в който трептеше тайна надежда.

— Точно така — отговори Ги непринудено. — Господин Маклу така възторжено ми описа вашия пансион, че бях обзет от желание да го посетя. Майка ми се чуди къде да прекараме ваканцията… Шест братя и сестри… Не е лесно да намери човек място за толкова хора в тези претъпкани хотели!

— О, ние имаме място! — възкликна госпожица Роберт и лицето й внезапно стана толкова мрачно, че Ги изблещи очи.

Колкото до мен, кръвта ми се качи в главата и сърцето ми започна силно да бие. Объркан в този хаос от събития, внезапно разбрах, че по някаква вълшебна случайност се намирам в тайнствената къща, за която ми бяха говорили Пажетките, в тази стара сграда, изпълнена с обезпокоителни шумове, където предметите изчезват, с една дума, в свърталището на търговците на фалшиви монети. Мигновено всичко се промени и за секунда само заобикалящите ме вещи придобиха потаен живот. Дали този часовник на камината няма да започне да мърда? Не ми ли се стори, че нещо се раздвижи зад гънките на червените завеси и че старият мустакат господин ми се усмихва от своята рамка? Хвърлям неспокойно погледи надясно и наляво… и всичко става нормално, пред мен са един извехтял часовник, избелели пердета и портретът на някакъв господин. И аз отново съм в приемната на един семеен пансион, изпълнен с уханието на нашите грогове.

— Вероятно господин баща ви? — попита Ги, посочвайки портрета.

Госпожица Роберт леко поклати глава.

— Не, господине, това е снимката на моя чичо. Намерих я в едно от неговите чекмеджета, като дойдох тук, и дадох да я увеличат, въпреки че майка ми отначало се противопоставяше… Разбирате ли, той ми завеща тази къща и сметнах, че му дължа това.

— Подобна проява на благодарност ви прави чест — заяви проникновено Ги.

Чук, чук, чук… Шум от бастун, който чука по пода. Вратата се отвори и в стаята влезе стара дама, облечена в черно, която си приличаше като две капки вода с госпожица Роберт, но беше доста по-възрастна.

— Моята майка, госпожа Марнот — каза ни госпожицата.

Тя обясни целта на нашето посещение и дамата скри радостта си, като си придаде обезпокоен вид.

— Шест деца… Надявам се, че няма да вдигат много шум; нашият наемател господин Тео толкова държи на спокойствието си! Вярно, че той малко не дочува, но разходките нагоре-надолу, песните…

Ги веднага я успокои; според думите му неговите братя и сестри били истински ангелчета, така че достойният господин Тео нямало да има никакъв повод за недоволство. Успокоена, госпожа Марнот ни предложи да видим някои от стаите. Тъкмо за мен работа. Отваряй си очите, Реми, и — Hullo boys! — опитай се да се справиш като големия Майк! Но колкото и да гледах, не видях никъде нищо особено. Коридорите са като всички коридори, стаите са като всички стаи, само дето са необитаеми и прекалено добре наредени като всички помещения, в които не живее никой. Все пак край последните две минахме, без да влизаме. Едната беше заета от наемателя — и жените понижиха глас, произнасяйки името на тази важна личност — а другата беше на стария чичо, на бившия собственик на къщата; той бе помолил да не я пипат след смъртта му и госпожица Роберт бе изпълнила волята му.

— Тук се престара — забеляза старата дама с неприязнен тон. — Това е най-хубавата стая в пансиона и бихме могли да я дадем под наем на добра цена. Моят девер имаше такива странни прищевки, пък и откакто се поскарахме…

— Стига, мамо, моля те — промълви госпожица Роберт.

Ги, който се чувстваше великолепно в новата си роля, се осведомяваше за най-малките подробности, опипваше дюшеците, проверяваше дали прозорците се затварят добре.

— Надявам се, че няма никакъв шум? — попита той направо. — Майка ми особено толкова леко спи…

— Ами… — каза госпожицата.

— Всъщност… — започна старата дама.

Лицата им се удължиха (охо!), те се спогледаха тайничко (аха!), но прибавиха прекалено непринудено според мен:

— Никакъв шум! Никакъв шум!

— Това е добре — каза Ги. — И мястото решително ми харесва. Лично аз ще си запазя стаичката, която гледа към градината; изгледът от нея е просто очарователен!

Вярно е, че градината е хубава, голяма и дива, точно каквито обичам; покрай главната алея растат липи и има много плодни дървета, израснали безпорядъчно между лехите. В дъното пред глогиновия храсталак забелязах разнебитена беседка, която би била великолепна палатка за игра на индианци. И провизии не биха липсвали; круши, праскови, кайсии, зреещи ябълки, направо започнах да преглъщам, като ги гледах, а двете жени, чийто език внезапно се развърза, не пестяха обясненията. Наистина градината била малко занемарена, въпреки че старият градинар на чичото идвал от време на време да я поддържа, но в нея било приятно прохладно през летните месеци и плодовете били великолепни. Растениевъдството било любимо занимание на починалия и той лично бил посадил всички тези дървета по времето, когато къщата самотно се издигала сред полето. Оттогава били раздали земята наоколо и построили „тези ужасни евтини вилички“, но между стените на градината дърветата продължили да растат — чудесна придобивка за наемателите, които имали за десерт вкусни пресни плодове. Освен това на всяка вечеря поднасяли специални ястия, кухнята била великолепна и господин Ги сам щял да се убеди, щом пристигне със семейството си. Кога всъщност? Може ли да уточни?

Господин Ги предпазливо отговори, че това все още си оставало мъгляв проект; макар да бил най-големият син в семейството, не можел да решава сам.

— И то добър син, трябва да ви кажа — увери го госпожица Роберт. — Толкова е рядко човек да види момче на вашата възраст да се грижи за благополучието на родителите си.

Майка й и тя ни изпратиха до вратата с хиляди любезности и ние отново се озовахме навън.

— Пет и четвърт — каза Ги, поглеждайки часовника си. — Хей, кръстникът ми ме чака, трябва да се прибираме веднага!

Преди да напуснем улицата, хвърлих последен поглед към къщата. Здрава, масивна, с мръсносиви прозорци, тя имаше старчески, малко заспал вид, вид на невинна къща. Добре пазеше тайната си проклетницата, добре пазеше и хубавата си градина, скрита зад високите стени! Защото тази къща криеше тайна, не се съмнявах вече в това; смутеният вид на двете жени, когато Ги беше споменал за шума, окончателно ме беше убедил. Госпожица Роберт да си представя, че чува това или онова — как да е, но ми се вижда невъзможно майка й да споделя нейните халюцинации. Ах, ако можех да прекарам ваканцията си в пансиона като Антоан, като…

— Наистина ли ще дойдеш тук с братята и сестрите си? — попитах аз Ги, когато се качвахме в автобуса.

— Ние отиваме в Бретан — отговори той с доволен вид. — Пък и между нас казано, не бих избрал този пансион, ако исках да се настаня тук. Ама че зандан, тръпки ме побиват, като си помисля! Видя ли как се спогледаха тия две жени с вид на призраци? Има нещо тъмно в тази работа според мен, ако искаш да знаеш.

— А, забеляза ли? — казах му аз. — Вярно, не се лъжеш.

— Защо?

Прииска ми се да споделя с него това, което ми бяха казали Пажетките, но се отказах от страх да не би да се подиграе с мен и отговорих само:

— А, нищо! Сигурно горките жени ще се разочароват, като разберат, че си ги излъгал!

— Е, човек трябва да се забавлява от време на време — отвърна хитрецът и здравата ме сръга в ребрата. — Тъжното в тая история е, дето кръстникът ми през цялото време мисли, че се възхищаваме на Версайския дворец и прочее исторически ценности. Хм… Питам се какво ще му разправям след малко!

За щастие не му се наложи да разправя нищо, тъй като господин Маклу още не беше се прибрал, когато се върнахме у тях. Мартин и Антоан започваха своята двадесета или тридесета игра на крапет и бяха толкова погълнати от нея, че не ни зададоха никакви въпроси.

— Ще трябва да си вървя — обяви почти веднага Ги.

И, честно казано, почувствах облекчение, когато той изчезна.