Колет Вивие
Реми и призракът (13)

Събота, 31 юли

Мама замина вчера сутринта. Вуйчо Едуар я заведе в Тиел, пристигна да я вземе в десет часа с колата на един свой приятел, великолепна кола, която възхити всички съседи. Поуспокоих се, когато видях как мама се настани в красивия автомобил също като голяма дама, още повече че си беше сложила новото костюмче. Всъщност тя беше толкова загрижена да не забрави нещо и да ни обсипе със съвети, че почти не й остана време да плаче. Госпожа Маклу й подари книга, а госпожа Паж — кутийка с хапчета против хрема.

— Всичко трябва да се предвиди, скъпа моя госпожо, а както казват, планинският въздух е доста хладен.

— Благодаря, благодаря — казваше мама. — А, Мартин, да не забравиш, че няма сол, а пък за лещата ще направиш…

Шумът на мотора отнесе края на фразата.

— В неделя ще се видим! — извика ни вуйчо Едуар.

Пажетките ни бяха наобиколили, Туту ревеше на първия етаж, дебелият Антоан седеше на прозореца, за да гледа сцената, и дори забелязах, че Пиеро, Тотор и Ратон ни наблюдават отдалеч иззад дърветата. Колкото до татко, той беше обсебен от госпожа Паж, която се стараеше да го развесели: тя беше предложила на мама да се грижи за него през нейното отсъствие, а също и за Биксибо, и му обещаваше „куп вкусни работи“. (Все пак тя е много мила!) Татко я слушаше усмихнат, имаше по-малко загрижен вид и ни каза веднага да си приготвим нещата за заминаването в неделя. Аз вече насъбрах в куфарчето си пълен комплект детективски принадлежности: голямата лупа на татко, един сгъваем метър, няколко стари ключа, електрическото ми фенерче, едно дълго въже (в случай че има кладенец) и дори един пакет дъвка — Hullo boys! — купена с петте франка, които вуйчо Едуар ми беше дал преди заминаването си. Куфарчето ми беше така претъпкано, че се наложи да махна втората си пижама, за да мога да го затворя: просто ще карам с една — тя далеч не е тъй важна, както принадлежностите ми.