Колет Вивие
Реми и призракът (10)

Вторник, 27 юли

С всеки изминат ден мисълта за тази къща във Вилие-льо-Лон все повече ме терзае. Толкова разсъждавах за нея от неделя насам, че накрая тя се измени в спомените ми и сега си я представям съвсем като замъка на големия Майк, с безкрайни коридори, с огромни и мрачни стаи, с гоблени във всички помещения и дори с кладенец в дъното на градината. Зададох отново разни въпроси на Пажетките; те вчера ме спряха на улицата, за да ме помолят да пазя в тайна това, което ми бяха казали предишния ден.

— Мама ужасно ще се ядоса, ако научи, че сме ви разправили тези неща — нали разбирате, заради господин и госпожа Маклу, те няма да искат да отидат в „Малкото семейство“, ако разберат за измислиците на леля Роберт.

— Че нали ще видят всичко като отидат там? — не се стърпях да не забележа.

— Шт, шт, мълчете! — извика Сабин. — Мама казва, че няма нищо за гледане, че леля Роберт е малко откачена и че и ние сме откачени като нея, щом приемаме тези работи сериозно. Но независимо от всичко аз ужасно щях да се страхувам, ако трябваше да остана дори една нощ в пансиона — прибави тя, понижавайки глас, и сестрите й живо закимаха с глава, за да покажат, че споделят страховете й.

— Мен пък нямаше да ме е страх — заявих аз гордо. — И много бих искал да ви го докажа, като отида да прекарам някой и друг ден при вашата леля Роберт. Само два или три дни, повече не ми трябва. Ах, ако можех да намеря някакъв начин!

Три удивени лица, три възклицания.

— О, Реми, как можете да искате такова нещо? Не помните ли какво ви разказахме!

— Ами семейство Маклу? Те как отиват! Вярно е, че те нищо не знаят, но аз знам и бих стоял нащрек, нали разбирате. Hullo boys! Големия Майк… Да де, така.

— Ама нали мама каза, че…

Пристигането на Мартин и нейния питомец прекрати разговора ни. Ах, приятели, как ме е яд, че съм прикован тук, когато там бих могъл да свърша толкова много неща!