Колет Вивие
Реми и призракът (29)

Четвъртък, 19 август

Нощ, богата на събития и изненади! Но почакайте, сега ще узнаете всичко.

И така, малко преди единадесет часа ние се промъкнахме в стаята на чичото. Мартин трепереше от възбуда, Антоан се беше вкопчил в ръката ми и повтаряше в най-различни гами, че сигурно ще ни хванат. Бях взел електрическото си фенерче, но след като установих, че завесите са дръпнати, а капаците — затворени, счетох за по-просто да запаля лампата, която в случая представляваше доста мръсна крушка, обвита в зелен картон.

Метално легло с тъмна памучна покривка; нощно шкафче с чекмеджета; един скрин, също като моя, на който бяха наредени няколко книги; гардероб с огледало; кресло с висока облегалка, чиято възглавничка беше вдлъбната по средата, сякаш още носеше отпечатъка на нечие тяло; на една ниска масичка имаше спукан съд, в който бяха сложени калъф за очила и две-три лули. Всичко тънеше в прах и бе застинало в гробна неподвижност.

— Смущаващо — прошепна Мартин.

— Да, по-скоро е мрачно — отвърнах аз със същия тон. — Хайде, да побързаме и най-важното, не вдигайте шум. Мартин, заеми се със скрина, а ти, Антоан — с нощното шкафче. Аз ще видя гардероба.

Отворих гардероба и — първата изненада — открих в него неописуем безпорядък: смачкани дрехи, пръснати сред шкафовете обувки, бельо, свито на топка и небрежно струпано, сякаш го бяха наблъскали с юмруци. Чекмеджетата на скрина и на нощното шкафче бяха в същото състояние и странно контрастираха с реда, който цареше в стаята. Досещах се за причината. Жозефин навярно бе претърсила стаята от горе до долу и не й беше стигнало времето, за да върне вещите по местата им; а може би просто е била раздразнена от безполезното търсене и е изкарала яда си върху тях.

— Питам се дали ще имаме повече късмет от тази лоша жена — забеляза тъжно Мартин, с която споделих мисълта си. — Уф, само да видиш какво има в това чекмедже! Празни шишенца, кутии с хапчета, стари вестници и на всичко отгоре за малко да се порежа с едно парче стъкло!

— Аз намирам само рецепти и фактури — въздъхна дебелият Антоан, който трепереше от страх край леглото. — Ей, Реми, дали да не отидем да си легнем, като няма нищо интересно?

Скарах му се и близо четвърт час се ровихме напусто сред бельо, шишенца и хартии, като същевременно се вслушвахме в шумовете на коридора.

— Край, отказвам се — казах най-после аз, затваряйки гардероба. — Я да видим какви книги има върху скрина… „Градинарски речник“… „Плодните дървета“… „Есенните плодове“… Ами! Само за градинарство.

Мартин обърна към мен лицето си, зачервено и изкривено от усилие.

— Ела и ми помогни да отворя това чекмедже — каза ми тя, — ей това, второто, сама не мога!

— Много забавно — забелязах аз. — Представяш ли си, имам такъв скрин в моята стая и също здравата се озорих, като отварях едно от чекмеджетата, защото вътре се беше заклещило едно одеяло.

Заклещило… Бързо бутнах настрани Мартин и не без труд успях да издърпам чекмеджето… но в него нямаше нищо, освен три книги, вързани заедно, от които едната, също като моето одеяло, се бе прищипнала в дъното и страниците й се бяха посмачкали. Беше „Робинзон Крузо“, а заглавията на другите две бяха „Малък сборник с френски поговорки“ и „Да се посмеем в компания“.

— Добре бяха скрити — прошепна ми Мартин.

Да, малко прекалено добре и все пак… Каква връзка би могло да има между тези три томчета и тайната, която ни занимаваше? Не виждах никаква и се готвех да ги върна на мястото им, след като разсеяно ги прелистих, когато едно малко светлозелено листче падна от книгата „Робинзон Крузо“ в краката ми. Вдигнах го и прочетох на глас с растящо удивление:

— П. 43 и 9–57 и 2–72 и 4-Ш. 108.

Какво означава това? Спогледахме се объркано.

— Като че ли телефонни номера — забеляза Мартин. — Прованс 43-09…

— П. 43–09 не е 43 и 9 — отвърнах аз, — но тези цифри все пак сигурно съществуват по някаква причина, а и питам се защо чичото е пъхнал това зелено листче в „Робинзон Крузо“? Робинзон Крузо… Робинзон… Роб… Мартин, Мартин, чуваш ли? Роб!… Ами ако е това!

— Кое?

— Хайде де, не си ли спомняш: „Роб… Роб…“, това са последните думи, които чичото е произнесъл преди смъртта си! Всички са сметнали, че пита за племенницата си госпожица Роберт, но може би той е искал да каже „Робинзон“, а не „Роберт“! Горкият човек сигурно за забавление е измислил някаква шашма около мястото, където е скрил парите си, и е искал да го посочи по-ясно, но се е разболял, преди да успее да го направи, и никой, никой не го е разбрал, когато той се е мъчел да поиска книгата, за да покаже на хората листчето, което е било вътре!

— Ами тогава за какво са тези букви, тези цифри?

— Тези букви и тези цифри сигурно са ключът към съкровището. Шт, слушайте.

В коридора се чуваха стъпките.

Втурнах се към електрическия ключ и останахме неподвижни в мрака, докато сянката продължаваше да върви леко и тихичко стенеше. Слаб и зловещ шум, с който ние, Мартин и аз, бяхме свикнали, но който Антоан чуваше за пръв път; това беше достатъчно, за да го накара да се обърка съвсем и в своята уплаха той се блъсна в скрина.

— Страх ме е!… По… мощ! — извика той.

Приближих се към него, за да го накарам да млъкне. Късно. Изглежда, че Сянката го беше чула, защото спря. След кратка тишина тя отново пое своя път, но този път в нашата посока… Внезапно си спомних, че не съм заключил вратата — елементарна предпазливост — и че ключът е от външната страна! Какво да направим? Къде да се скрием? Въртяхме се като слепци и се блъскахме един в друг. Докато Мартин се шмугна зад завесите, аз грубо блъснах Антоан в нишата между гардероба и стената, след което изтичах и легнах по корем под леглото. За щастие всичко това отне само няколко секунди, защото вратата безшумно се отвори и се затвори. Сянката беше с нас в стаята, чувах шумоленето на нейния плащ. Несвързани мисли пронизваха съзнанието ми: „Аз съм виновен, нося отговорност, трябва да защитавам Мартин и Антоан. Ах, ако ножчето ми беше с мен!“. Но не можех да направя нищо, освен да чакам и да сдържам туптенето на сърцето си.

Тъй като вероятно не знаеше мястото на електрическия ключ, непознатият можеше да се оправя само пипнешком. Долових безпокойствието му и напрежението в неговите движения (според мен той бе очаквал да намери тук Жозефин и затова беше влязъл).

Внезапно се чу продължителен вик и шум от борба край гардероба. Антоан! Без колебание изтичах да му помогна. Да става каквото ще. Сграбчих с ръка в полумрака развят плат, дръпнах го, той се поддаде, падна върху мен и преди да успея да се освободя от него, усетих как някакво тяло се плъзна край мен, чух шум от прокрадващи се стъпки и скърцането на вратата, която се затваряше. След това настъпи тишина. Изтекоха няколко минути и до мен достигна гласът на Мартин, заглушен от завесите.

— Струва ми се, че можем да излезем?

— Да, той избяга. Уф, какъв страх брахме! — прошепнах аз, като вдигнах плата. — Опитай се да откриеш трите книги, те останаха на скрина. По-добре да не палим пак лампата.

Краката на горкия Антоан така се подкосяваха, че ние почти го пренесохме до моята стая, а мога да ви уверя, че той доста тежи! Но когато стигнахме там, последва нова неприятност: установихме, че вратата ми е заключена. Бях забравил, че Сянката ме удостоява с тази специална чест при всяка от своите разходки!

Оставаше ни само да се приберем при Мартин и Шишко, озовал се на спокойно място, се просна на леглото, чиито пружини изскърцаха под тежестта му.

— Той ме пип-на! Той ме пип-на! — пелтечеше той, без да може да обясни нищо повече.

След като дълго го успокоявахме и го потупвахме по гърба, успяхме да го укротим и той ни съобщи между две хълцания, че „убиецът“, както упорито го наричаше, бил сложил на главата му голяма ръка, „която парела като нажежено желязо“.

— Същевременно усетих, че съм като опакован в нещо, започнах да се боря — тогава извиках — и се вкопчих в сакото на убиеца, толкова силно, че май му откъснах едно копче! Ако не беше Реми, това чудовище щеше да ме убие… Ужас!

— Какво направи с копчето? — попитах аз, като прекъснах оплакванията му.

— Откъде да знам, сигурно е останало на земята!

— Добре, ще го потърся.

Върнах се в стаята на чичото с електрическото си фенерче и почти веднага видях нещо лъскаво пред нишата, където се бе скрил Антоан. Кръгло и гладко метално копче, на което бяха останали няколко бежови конеца — великолепна находка, даваше ми възможност със сигурност да разпозная лицето. Прибрах го в джоба си и се възползвах от случая, за да заключа отново вратата, нещо, което бях забравил да направя преди малко.

Като се върнах при Мартин, изследвах черния плащ. Беше много мръсен, на места с петна от кал, а по средата му бяха пробили две малки дупки, сигурно за очите.

— Струва ми се, че съм виждал някъде този плат — забелязах аз замислено. — Само че къде?… Ама, разбира се, в беседката, върху купчината дърва! Hullo boys! Сега разбирам защо ме привличаше тази беседка! Ех, деца, какво нещо е детективският нюх!

И така, малкият заговор беше добре организиран. Купувачът проникваше в градината с някакъв ключ и влизаше маскиран в къщата, което му спестяваше риска да бъде изненадан в обикновените си дрехи. Сигурно беше бесен от яд в този момент!

— Ще трябва да си купи нов тоалет, ако иска да продължава със своите номера — каза насмешливо Мартин, която беше седнала до Антоан.

— Няма дълго да продължава с тях — заявих аз. — Hullo boys! А сега да видим зеленото листче!

П. 43 и 9–57 и 2–72 и 4-Ш. 108.

Какво можеше да се разбере от този ребус? Колкото и да разглеждах цифрите и буквите, не откривах в тях никакъв смисъл, а все пак те трябваше да означават нещо, ако чичото, както продължавах да предполагам, бе искал книгата „Робинзон Крузо“ преди смъртта си. Давах листа на Мартин, на Антоан, пак го вземах. Всички бяхме еднакво объркани.

— Да опитаме да съберем цифрите — предложих аз от немай-къде. — 43 и 9 прави 52, 57 и 2 прави 59, 72 и 4 прави 76. Добре. А 52 + 59 + 76 + 108, това прави… 295… Не, не виждам нищо особено. Може би, ако извадим.

И тримата се губехме в изчисления, вадехме, умножавахме, деляхме. И все напусто.

— Така или иначе, остават буквите — забеляза Мартин. — П. Ш. 295. Абсолютно нищо не се разбира!

— Съвсем като гатанка — прибави Антоан, който сякаш бе забравил всичките си страхове, толкова се беше вглъбил в играта. — О, жалко, че не познавам този стар господин, който се е забавлявал сам! Той е бил като мен, съвсем като мен; и аз също си измислям игри, когато ми омръзне да уча, Рубийо ме научи на тях, Рубийо е толкова хитър, той…

— Ще продължим по-нататък този интересен разговор — прекъснах го аз, — защото, представи си, в момента ме занимават други неща и не ми се слуша за твоя Рубийо!

Но Шишко решително се беше запалил и продължи, сякаш без да ме чуе:

— А, много е хитър! Чакай да ти кажа, в клас измисли един номер, та да можем да си кореспондираме зад гърба на учителя. Ама ужасно сложен номер! Вземат се цифрите две по две, не, три по три, не, две по две и след това трябва да се погледне в учебника. Първата цифра показва страницата, втората показва реда. Ама да знаеш колко сме се смели с този номер на Рубийо! Един път…

— Мълчи — извиках му аз, — млъкни най-после!

Мартин ми направи знак да говоря по-тихо и аз продължих, понижавайки глас:

— Развиках се заради това, дето го каза Антоан. Брей, този Шишко, да му се не надяваш! Страницата, реда, така де, номерът на Рубийо… Разбирате ли?

— Не — отговориха те.

— Толкова е просто. Да вземем най-напред „П“ и да предположим, че така започва едно заглавие, заглавието на една книга. Какви думи започват с „п“?

— Предлог, практика, питка, поговорка, полза — отвърна Мартин.

— Поговорка… — повторих аз с разтуптяно сърце. — Ами „Малкият сборник с френски поговорки“, който намерихме заедно с „Робинзон“? Бързо, да го отворим!

Бях толкова възбуден, че едва можех да обръщам страниците; буквите танцуваха пред очите ми.

— Ами ако е това!… 43 и 9, това значи страница 43, девети ред… „Кучето е най-добрият приятел…“

Какво търсеше куче в тази история? Мартин въздъхна продължително.

— Нищо не се разбира, ама че главоблъсканица!

— Точно така — казах аз, — но да видим по-нататък, 57 и 2, това значи страница 57, втори ред: „Няма рози без бодли“. Хайде сега пък рози!… И накрая, страница 72, четвърти ред: „Търсете и ще намерите“. А, този път е по-добре! Ако търсите, ще намерите какво? Решението, разбира се. Старият чичо е бил предвидил всичко, дори нашето обезсърчаване, и третата поговорка е тук, за да ни каже: „Продължавайте“!

— Сега е ред на „Ш“! — каза живо Антоан. — Ш. 108. Ш… ш… шаран… шапка.

Щях отново да започна да изброявам, когато си спомних за последната от трите книги: „Да се посмеем в компания“. Щом първите две бяха част от ребуса, тази също вероятно се отнасяше към него, макар че заглавието й не съдържаше никаква дума, която да започва с „ш“. Отворих я и видях, че има подзаглавие: „Гатанки, шаради^[1], забавни игри“.

— Шарада е, шарада е! — извика Мартин, която четеше през рамото ми, а Антоан дръпна книгата към себе си, за да вижда по-добре. — И всички игри са номерирани, какъв късмет! Виж номер 108.

105… 106… 107… Приятели, текстът свършваше тук, нямаше номер 108.

— Може чичото да е сбъркал цифрата? — предположи Мартин неуверено.

— Ами — казах й аз, — много е хитър за такова нещо! Не, просто сигурно не е шарада.

Докато говорехме, Антоан взе книгата, която аз бях хвърлил върху леглото.

— Има нещо написано съвсем накрая — забеляза той, след като я разгледа.

Няколко реда, написани с дребен, малко несигурен почерк най-отгоре на последната страница, а над тях се мъдреше подчертано заглавието: „Шарада номер 108“.

Как не можах да се сетя по-рано? Чичото очевидно не е намерил подходяща шарада и е измислил една, за да завърши своя ребус!

Разчетохме я трескаво.

Първото ми е планета,

второ — среща се в морето,

трето — първо е комай,

всичко пие се накрай.

— „Първото ми е планета“ — повтори Мартин след известно мълчание. — Коя ли ще е? Я да видим второто. „Второ — среща се в морето“. Ама че история! Какво според вас може да се срещне в морето?

— Скумрия? — предложи Антоан.

— Не — казах аз, — трябват едносрични думи нещо като „дом“, „кит“ или „път“. Само че кои? Я да видим третото: „Трето — първо е комай“…

— Да, не е същата дума? — попита Мартин. — Не, не е, щом има „комай“. Я да видим. Какво може да бъде първо? Може би шефът? Но не виждам нито една дума да свършва на „шеф“, може би само „заместник-шеф“. Не, не става. А може би просто става дума за азбуката и за буквата А, която е първа?

— Да предположим, че си права — казах аз, — и да преминем на „всичкото“. „Всичко пие се накрай“. Това вече е по-ясно и ако Мартин не е сбъркала, остава ни само да се сетим за названието на някое питие от три срички, което да завършва на А. Идва ли ви нещо наум?

— Уф, знаеш ли — въздъхна Антоан, който започваше да се прозява, — щом Мартин и ти не можете да се сетите, няма смисъл да си блъскам главата, защото и аз няма да се сетя! Питие, питие… Може би „лимонада“, нали има А?

— Не става, Шишко. Я да видим… Сода, оранжада… А!… Малага! Ма-ла-га… Значи, „ла“ се среща в морето… Няма никакъв смисъл! — заключих аз уморено.

— Хубаво нещо е малагата — забеляза Антоан, който внезапно излезе от вцепенението си, — хубава е почти като сироп и аз винаги си пийвам, като отида при дядо, впрочем не, това не е малага, а е марсала, едно много подсладено вино, което… Защо ме разтърсваш, Реми?

— Марсала! — извиках аз, като го разтърсвах с всички сили. — Марс-сал-а… Не разбираш ли? Едно на нула за тебе, скъпи мой. Ако големият Майк беше тук, сигурно щеше да те разцелува!

— Значи, ти мислиш, че… — започна недоверчиво Мартин, докато Антоан си придаваше подобаващо победоносен вид.

— Да, мисля! Да, всичко се изяснява! „Първото ми е планета.“ Разбира се, това е Марс, толкова се говори за нея. „Второ — среща се в морето“. Какво е то? „Сал“ — спомни си Тур Хейердал. Третото е „А“, както каза ти, а всичко прави „марсала“!

— Забавно е, че става дума точно за виното, което пия при дядо! — възкликна Антоан, като се разтърси. — Може би това значи, че съкровището е скрито в бутилка?

— Не вярвам — отвърна Мартин, — човек не може да сложи нищо особено в бутилка. Колко жалко, всичко вървеше толкова добре!

— Още не сме в края на нашите мъки — казах аз. — Ами… Хей…

— Какво?

— Още съвсем не е свършено, забравяме поговорките! Третата веднага се разбира. Тя просто намеква за трудността на шарадата, но розите и кучето… Ловя се на бас, че в тая работа има някакво куче!

— Може би — промълви Мартин, — но виж, Антоан заспива. Знаеш ли, че е два часът след полунощ?

Изведнъж усетих, че и аз умирам за сън и понеже вратата ми все още беше заключена, оставаше ми да разделя леглото с Антоан („разделям“ е голяма дума, защото Шишко заемаше три четвърти от него). Няма какво да ви разправям — въобще не мигнах; нощните събития ми се въртяха в главата, през цялото време гледах светещия циферблат на часовника си и малко след седем часа най-после успях да се прибера в стаята си изтощен и съсипан (несъмнено Жозефин отключва, като се събуди).

Ах, приятели, прозявам се, прозявам се, просто лошо ми става, толкова съм гладен. Все пак държа да обобщя положението, преди да сляза да изпия какаото си.

Всъщност ни остават три въпроса за разрешаване:

1. Имал ли е куче старият чичо?

2. Каква връзка има между това куче — ако съществува — розите и виното марсала?

3. Действително ли металическото копче е от дрехата на купувача?

Също така не бива да забравя да върна на мястото му ключа от стаята на чичото. Колко неща още има да се правят!