Колет Вивие
Реми и призракът (37)

Сряда, 1 септември

Мама най-после си дойде! Татко смята, че не можело да я познае човек, толкова добре изглеждала, но аз не съм съгласен с него — пак си е мама. Тази сутрин повече от час дебнахме пристигането й, Мартин и аз, и времето ми се струваше толкова дълго, че помислих да не би часовникът ми да се е счупил. Дванайсет, дванайсет и половина… Какво правят тия хора? И изведнъж видяхме мама; тя вървеше между вуйчо Едуар и татко — всеки от тях носеше по едно от куфарчетата й — весела, свежа, облечена в сивичкото палто, което толкова обичам. Хвърлихме се в прегръдките й; Мартин я целуна и аз я избутах, за да мога също да целуна мама. „Джаф! Джаф!“ — лаеше Биксибо, който, поради липса на нещо по-добро, весело хапеше обувките й.

— Доброто ми куче! — каза мама. — Струва ми се, че Реми е пораснал — прибави тя с усмивка. — Моята Мартин е много хубава, но и е сложила якичката наопаки!

Тя нежно оправи якичката и Мартин измърка като коте.

— Толкова работи имам да ти разправям — извика й тя, като я задърпа във вестибюла. — В писмата човек нищо не може да каже, пък и ти всъщност не знаеш всичко, не знаеш, че госпожица Роберт ни даде…

Запуших устата й с ръка.

— Мълчи, ще говорим за това на десерта! Нито дума преди. Разбра ли?

— А защо, ако обичаш?

— Защото… Може ли да я вълнуваш така!

В този миг госпожа Паж се появи от кухнята, откъдето се носеше дъх на пържено. Излияния, нови целувки.

— Всичко е готово, аз изчезвам — каза добрата жена. — Трябва да си сготвя обеда! Ако не ви безпокоим, ще ви дойдем за мъничко на гости към четири часа.

Мама горещо й благодари и ние седнахме на масата. Татко беше удивен, като видя мама да яде с такъв добър апетит, след като преди месец оставяше всичките си чинии пълни.

— Нашата Лизет е като петнадесетгодишна — повтаряше радостно вуйчо Едуар. — Вярно си е, няма нищо по-добро от планината, много ми се иска и аз да отскоча натам, за да се оправя след вълненията.

— О, да, и то какви вълнения! — каза живо мама. — Само да знаете как съм треперила от вашите разкази! Сянката в коридора, сандъкът на кучето. Откровено казано, най-напред реших, че сте измислили тази история, за да ме позабавлявате, толкова невероятна ми се виждаше, а и сега дори ми е трудно да си представя, че децата са успели да разплетат тази загадка сами, след като ти, Едуар, не си подозирал нищо! Сигурно ли е, съвсем сигурно ли е, че малко не сте поукрасили нещата?

Прошепнах няколко думи на ухото на татко, докато тя продължаваше да говори; той отиде да донесе моя чек и го бутна в ръката ми. Само едно движение — и щях да осъществя своята мечта, но аз толкова пъти си бях представял това движение, че то внезапно ме уплаши. Но можех да повдигна ръката си, сърцето ми биеше.

— Е? — попита татко.

С голямо усилие сложих хартията на масата пред мама. Тя я взе, разгледа я един път, още един път.

— Какво е това? Не разбирам.

Татко и вуйчо започнаха да говорят заедно, а Мартин искаше своя чек, за да го присъедини към моя, но мама едва ги слушаше; тя гледаше хартиите и не можеше да повярва на очите си.

— Казвате, че всички тия пари им е дала госпожица Роберт, тази нещастна жена, която беше дошла да ни види през юли и ми се стори толкова невзрачна? Не може да бъде!

— И все пак е истина — заяви татко. — Две хиляди франка за всяко дете!

Тогава нещо се отприщи в гърлото ми и аз извиках:

— Само че тези две хиляди франка не са за мен, те са за мама, да, за нея са! Какво да ги правя аз?

Настъпи мълчание, след което татко каза с леко треперещ глас:

— Това е много щедро от твоя страна, мило мое момче, но каквото и да говориш, тези пари ти принадлежат и нямаме право да ги пипаме.

— Именно — отвърнах аз, — щом тези пари ми принадлежат, както казваш, мога да правя с тях каквото си искам, а аз искам да ги дам на мама.

Татко започна да се дразни.

— Говориш като дете. Стига глупости!… Ще бъдеш доволен да имаш тази сумичка, когато пораснеш.

— А кога ще порасна?

— Че знам ли? След седем-осем години…

Седем-осем години. Все едно целият ми живот! Ах, колко са глупави възрастните! Никога нищо ли не могат да разберат? Ядосах се.

— А, така ли? А, така ли? — изкрещях. — Е, добре, щом е така, ето какво ще направя с тази мръсна хартия!

И аз скъсах чека на две и хвърлих парчетата върху масата. О, приятели, да бяхте видели татко! Той подскочи, после падна отново върху стола си и промълви: „Той е луд!“. Вуйчо Едуар, целият червен, се опитваше да си поеме спокойно дъх, но мама ме гледаше, без да каже дума, и по бузата й се стичаше една сълза.

Ето че и Мартин се изправи.

— Браво, Реми! — извика ми тя. — Аз също давам парите си на мама и ако татко ми забрани, ще направя като теб!

Татко рязко сграбчи ръката й, преди тя да успее да вземе своята хартия; тя се разплака, аз също се разплаках, мама се възползва от това, за да се разхълца и тя. Добре си прекарахме! Вуйчо Едуар въздъхна дълбоко, а татко съедини парчетата на чека.

— Лесно ще ги залепим — каза той, — ама виждали ли сте някога такова нещо? Да си накъса чека пред очите ми!

— Това не е мой чек, той е на мама — възразих аз заинатено.

— Престани!

Вуйчо Едуар сложи ръката си на татковото рамо; очите му се усмихваха, веселият му вид се бе възвърнал.

— Приятелю, тези деца не са толкова чалнати, колкото изглеждат. Не, не възразявай, изслушай ме по-добре.

И той започна да защитава нашата кауза; каза, че парите били, за да ги дава човек, че всъщност сме щели да се възползваме от тях не по-малко от мама. Колкото до „сумичката“, за която говорел татко, за това имало време да се помисли по-късно, а и той винаги бил готов да ни помогне.

— Признавам, че по някои точки Реми изглежда три години по-малък от възрастта си — прибави той, — но по много други той изглежда три години по-голям. Оставѝ, Мартин и той са добри деца и са прави. Спомни си какво си казахме за тях в градината във Вилие!

Накрая татко се остави да бъде убеден; изглеждаше силно развълнуван и ме целуна много пъти; но когато поиска да направи същото с Мартин, тя му подаде бузата си доста хладно, сигурно защото не можеше да му прости избухването. Като я гледаше, човек би могъл да си помисли, че тя е мечтала дни наред за това, което току-що бяхме извършили, след като просто беше последвала моя пример. Но мама разбра всичко със сърцето си; тя ме притегли към себе си, нарече ме „милото ми“, „добричкото ми момченце“ толкова пъти, че аз за малко щях да се разплача отново.

— И ще вземеш жена да ти помага в къщи! — казах й аз тихичко. — И никога вече няма да се уморяваш! И…

— И тя… и тя… — повтори вуйчо, който ме слушаше. — Като ще говорим за нея, а ти? А Мартин? Струва ми се, че щедрите дарители са заслужили някой подарък?

— А, така си е — каза весело татко, — и то хубав подарък! Само че какъв?

Вуйчо Едуар ми намигна хитро.

— Няма какво да му мислиш, Марсел, подари им по едно колело; и двамата си умират за такова нещо!

— Откъде знаеш? — извикахме ние.

— Хе! Хе! И ние чувахме по нещичко под липите в пансиона!

Победа, приятели! Значи ще си имам колело и пътешествията по пътищата, закуските край поточетата, всичко това ще бъде истина. Колко хубаво е направил старият господин, дето е скрил златните си монети! Как ми се иска да му благодаря!

— Ами Антоан? — попита Мартин.

Вярно. Горкият Антоан! Пристигна в четири часа с родителите си — последвани от семейство Паж в пълен състав — и физиономията му се удължи, когато му заговорихме за бъдещите си колела. За щастие нищо не убягва от вуйчо Едуар; не знам какво е правил, но, така или иначе, след като поговори малко с него, господин Маклу намекна, че ако Антоан има отлични бележки през първия срок, може би към Нова година…

— Ще получи колело? — казах аз, като довърших изречението му. — А, това е чудесно, господине!

Какви ли не щуротии правих през останалата част от следобеда! Танцувах модерни танци със Сабин, със Селин, с Бландин, докато те задъхани паднаха на леглото на мама, борих се с Шишко (и, разбира се, той ме победи), облякох Биксибо като госпожица с една рокля на Мартин, дори разходих Туту на ръце през целия апартамент.

— Гъди, гъди, гъди… Няма ли да млъкнеш, пискало такова!

— Горкичкото! — викаха момичетата и тичаха след мен.

Решихме да отидем заедно в „Малкото семейство“ следващата неделя; мама иска да се запознае със старата дама, с глухия господин, с Жером, с всички действащи лица на драмата и накрая иска да види със собствените си очи мястото, където изровихме съкровището.

— Има и други „действащи лица“ — казах й аз, — моите приятели от уличката. Не може ли някой четвъртък да ги поканиш на закуска?

Тя ми обеща, ще покани също Пажетките и Антоан. Но — уви! — ето че господин Маклу, заразен от нейния пример, също ни покани. За какво? Да посетим двореца във Версай под негово ръководство.

— Тъкмо Ги трябва да дойде някой от тези дни — добави той. — Ще бъдем цяла групичка!

Значи този лъжльо Ги все пак няма да се измъкне — но как ще го е яд за почивката му в Бретан, когато научи каква е била нашата ваканция в този пансион, от който го „побиваха тръпки“! Пада му се, нали така?

Колкото до мене, аз съм доволен. Нека да видим жилището на краля слънце, двореца с безбройните прозорци, където никой друг освен Луи XIV не е правил каквото си иска. Може би все пак ще бъде интересно и както забеляза господин Маклу, ще бъде първият урок по история, нещо като встъпление към уроците в училище. Защото ваканцията вече свършва. Дали и вашата ваканция е била така богата на събития като моята? Не зная, но спомнете си, приятели, какво ми беше казал господин Триньол, моят бивш учител, в деня, когато се сбогувах с него: „Обръщаш нова страница, моето момче“. Струва ми се, че добре изпълних тази страница, нали?