Колет Вивие
Реми и призракът (2)

Понеделник, 17 юни

Готово! Настанихме се! Естествено, партерът е малко тесничък, но Мартин се успокои, защото за нея ще има отделна стая. Аз пък ще спя в малкия кабинет на татко и ще си пиша домашните в трапезарията — блажена работа! И двете стаи гледат към булеварда и ще мога да се измъквам през прозореца всеки път, когато ми се прииска да се разходя, без мама да ми вика: „Къде хукна пак?“. Впрочем засега нищо не може да се направи — вали. Доста неочаквано за столицата на Краля слънце! Капките подскачат по широките тротоари на булеварда с три реда дървета (справочниците наистина са добре осведомени) и от време на време виждам да минават хора с чадъри и вдигнати яки. Часът е пет. Мама се е качила на една стълба и закачва пердетата в стаята си, Мартин се е затворила в своята и пише първото си писмо до първата си приятелка, а аз прибирам нещата си в шкафа колкото мога по-бавно, защото се страхувам, че ако нямам какво да правя, мама ще забележи и ще ме помоли да й помогна.

Въпреки всичко тя пак ме помоли.

— Какво правиш, Реми?

— Прибирам си нещата, мамо.

— Не е бърза работа. По-добре си сложи якето и иди да ми купиш тридесет гвоздея от някой железарски магазин. Ето ти пари, гледай да се върнеш по-скоро.

Магазинът беше съвсем наблизо в една странична уличка между месарница и винен склад. В безистена малко преди месарницата две момчета — едното светлорусо, а другото с изпоцапана физиономия — се въртяха край дъсчена количка и се мъчеха да я сглобят с разни канапи. Вдигнаха глави, когато минавах край тях, но аз си придадох важен вид и влязох да купя гвоздеите.

Жената ме изгледа любопитно, докато ми връщаше рестото.

— Не бяха ли вашите родители, дето дойдоха да живеят на булеварда?

— Да, госпожо.

— А! Така си и мислех. Хубава квартира, ще ви хареса: горката госпожа, която беше там преди вас, си живееше толкова щастливо… А ето че си отиде.

— Къде?

Жената посочи многозначително тавана.

— Там, горе.

— Аха — казах аз, — значи, тази дама се пренесе над вас?

— Уви, не, много по-високо, млади човече — на небето. Такава добра клиентка, всички в квартала съжаляват за нея! Надявам се, че госпожа майка ви ще поеме нейния път: инструменти, домашни потреби — можете да й кажете, че продаваме всичко, и то на цени, които няма да видите при Корбийон.

— Корбийон ли?

— Той има нещо като магазин малко по-далеч и буквално одира клиентите си, просто крадец — ако госпожа майка ви иска да се осведоми, да поговори с госпожа Паж, която живее във вашата къща на първия етаж: също една от най-верните ми купувачки, използва невероятни количества паркетин. Нейният съпруг, господин Паж, работи при бижутера на площад Ош. О, това са много мили хора; трите им момиченца са толкова добре възпитани, винаги казват „добър ден“ и „добър вечер“, когато минават край магазина. Виж, вашите съседи от втория етаж са друга работа — надути и неприятни хора, спокойно мога да ви го кажа!

— Те имат ли деца? — попитах аз.

— Едно-единствено, и то рядко се мярка навън. Тези хора са клиенти на Корбийон — завърши търговката с презрителна гримаса.

Влезе друг купувач и аз се възползвах от това, за да си тръгна, като размишлявах върху получените сведения. Три „момиченца“ на първия етаж, едно „дете“ на втория… Има си хас и то да е момиче! Беше ми толкова криво, че неволно забавих ход, когато стигнах до безистена; видът на момчетата ме ободряваше. Русият ми намигна.

— Мръсна история е тази количка! — каза ми той.

— Защо, не върви ли?

— Върви, ама дъските непрекъснато се разместват.

— Че как ще държат с тия канапи? Оставете на мен; щом ми се отвори малко време, ще дойда да оправя тая работа.

Изцапаният сръга русия.

— Ей, чуваш ли го, той си въобразява, че разбира повече от нас! Повече от нас ли разбираш бе, приятел?

— Само като ви гледам, убеден съм в това. Живея на булеварда — добавих аз с важен вид.

— Добре че ние не знаем! — отвърна русият. — Нали ходихме да гледаме завчера, даже свихме сламата, която беше останала на тротоара. Момичето сестра ли ти е?

— Да — казах аз, — още едно момиче. Що за къща е това! Онова от втория етаж момче ли е?

— Момче, казва се Антоан: дебелак, който вечно се разхожда с книга под мишница.

— Това се ядва… Хайде, довиждане, момчета, нямам време за губене.

Мама се беше поизнервила през време на моето отсъствие:

— Вече се чудех какво правиш! Къде беше?

— В магазина, мамо, ето ти и гвоздеите. Станах вир-вода! Не е особено приятно да търчи човек по улиците в такъв дъжд!

— Милото на мама! Дано да не си хванал някоя хрема!

— А, не, мамо!

След като се поколебах, влязох при Мартин и й казах за трите момичета, които живеят над нас.

— Е, и какво от това? — въздъхна тя, като запечатваше четвъртото си или пето писмо. — Мислиш ли, че някой би могъл да ми замени Лорет, Мими и Соланж?

Все пак новината явно я заинтересува, защото тя пожела да узнае имената на момичетата и когато й признах, че нямам представа как се казват, вдигна рамене.

— Най-напред за това трябваше да питаш! Ама че си недосетлив!

В този момент татко се прибра мокър до кости и доста недоволен от изминалия ден. Всички служители на компанията били дъртаци с такета на главите, а директорът бил по-стар от всичките — брадясал и побелял. Направо праисторическа „Мравка“.

— Все пак е по-добре от нищо! — каза той. — Ама че време!… Децата помогнаха ли ти, Лизет?

— Ами-и… — промълви мама.

— Аз си прибрах нещата — каза Мартин.

— Аз също — добавих аз — и отидох да купя трийсет гвоздея.

— Много добре — заяви татко. — Вечерята готова ли е?

Мама леко извика: покрай завесите беше забравила, че трябва да се вечеря! Но татко каза, че не е толкова страшно и излезе да купи банички, картофена салата и четири шоколадови пасти. Всичко беше чудесно и докато си ядях пастата, си мислех, че няма да е лошо от време на време мама да забравя да приготви вечерята.