Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rémi et le fantôme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Колет Вивие

Заглавие: Реми и призракът

Преводач: Венелин Пройков

Година на превод: 1979

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Роман

Националност: Френска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: септември 1979

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Иван Газдов

Коректор: Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1589

История

  1. — Добавяне

Събота, 29 юни

Бързо стават запознанствата във Версай! Тази сутрин завивах по булеварда по посока към уличката и видях Антоан, който вървеше в тръс с вечната си книга под мишница.

— Здравей — казах му.

— Здрасти.

— Хубаво време.

— Хубаво време.

И двамата бяхме забавили ход и се наблюдавахме през спуснатите си клепки.

antoan.png

— Тъкмо се канех да се поразтъпча — забелязах накрая аз с безгрижен вид. — Няма нищо по-приятно от това да се разходи човек, когато иска да поразмисли. Виждам, че обичаш да четеш. Коя книга четеш сега?

— Ами! — отговори той. — Ами!… Коя книга?… А, да, „Животът в Средновековието“.

— Хубава ли е?

— Много хубава.

Мълчание. И изведнъж Антоан каза с умолителен глас:

— Мога да ти я дам да я прочетеш, ако искаш!

— Кое?

— Книгата!

Подаваше ми я с две ръце, почти ми я беше тикнал под носа: огромна мрачна тухла с мишосив цвят, която не ми предвещаваше нищо добро.

— А, не! — заявих аз решително. — Не, много благодаря, в никакъв случай! Научните трудове не ме интересуват и предпочитам да чета „Айвънхоу“!

Антоан подскочи леко и след това изведнъж се разсмя, захили се очаровано.

— Какво щастие, и ти си като мен! Нали е скучно? На трета страница съм от две седмици и просто не мога да продължа!

Признавам, че това изявление ме изпълни с радост. Тупнах го по рамото.

— Какво? Какво? — изпелтечи той.

— Нищо, просто ми се струва, че ще се разберем двамата. Кой те кара да четеш това нещо?

— Никой, ама ми е толкова скучно…

— Значи идвам точно навреме. Я ела с мен!

Пиеро и Ратон играеха на топчета в уличката заедно с едно високо червенокосо момче на име Тотор, което, както се разбра, беше племенник на винотърговеца и ме прие, сякаш се знаехме открай време. Но виждайки Антоан, той се намръщи.

— А, книгогълтачът? Голяма придобивка. Ловя се на бас, че досега не е виждал топче!

— Е, и? — отвърнах аз. — Всяко нещо си има начало! Ще играем ли?

Играта се наричаше пирамида: четири топчета вдясно, четири вляво, едно горе, шест долу; излизаш, влизаш, пак излизаш, чукаш две топчета, после три, после четири и става пирамида. Надявам се, че сте разбрали. „Трябва да спечеля — казах си, — за да блесна пред тоя Тотор и да му покажа на какво съм способен.“ Ах, приятели, какво разочарование! Едва успях да избутам три топчета — аз, шампионът на училището. В края на играта бях загубил седем.

— Питам се какво ми стана, сигурно лош момент — забелязах аз небрежно.

— Разбира се, разбира се — заяви Тотор с широка усмивка, — но твоят блестящ помощник ще оправи всичко. Я да видим.

Безсмислено е да ви казвам, че с два удара на гудата Антоан пръсна всички топчета. Една минута по-късно на паважа не остана нито топче и четирите най-хубави — те бяха мои — изчезнаха в решетката на канала, която беше наблизо.

— Аз не съм виновен! — изпелтечи Антоан.

— Естествено — промълви Тотор ласкаво. — Както каза Реми, всяко нещо си има начало.

— Няма значение — отвърнах аз мрачно. — Имам повече топчета, отколкото са ми необходими!

— Тогава всичко е наред! Впрочем май че е мой ред?

— О, да! — отвърнаха Пиеро и Ратон. — Ще видиш, Реми, той играе чудесно!

Опитвах се да си подсвирквам, за да скрия яда си, и с крайчеца на окото наблюдавах дългия Тотор, който заемаше великолепни пози, отстъпваше, напредваше с една крачка, после пак отстъпваше, сякаш щеше да поставя някакъв невероятен рекорд.

— Гледай го! Гледай го! — шепнеше ми Ратон на ухото.

— Че аз какво правя? — отговорих сухо.

В този миг забелязах дебелата сива книга, която Антоан беше сложил на ръба на тротоара, когато дойдохме. Приближих се до нея, лекичко я бутнах с крак точно зад Тотор, който продължаваше своите танцови стъпки с полупритворени очи. Естествено, той се спъна в нея и се просна на асфалта, вирнал крака, с такава сила, че изпусна гудата си, която се търкулна, и то къде? В канала при моите топчета!

— Питам се какво ми стана — каза той, като се изправяше.

— Сигурно лош момент — промълвих тихо аз.

Тотор ме изгледа лукаво и вместо да се разсърди, започна да се смее.

— Добре — каза той, — разбрах; значи сме квит. Но, между нас казано, можеше да измислиш нещо по-хубаво! „Животът в Средновековието“. Хм! Не е чудно, че такава тухла ме събори! Ти ли четеш това нещо?

— Не, аз — извика Антоан. — И това е… това е много интересна книга, уверявам те! Вземи я, моля ти се, вземи я, ще ми бъде толкова приятно да я вземеш и да видиш колко е хубава!

Горкият Антоан решително искаше да пробута на някого своя „Живот в Средновековието“, но Тотор си направи оглушки също като мен; той ни призна, че обичал да чете само криминални романи; големият му брат му ги давал, а той ги разправял на Пиеро и на Ратон, та те да отгатват кой е престъпникът.

— Аз познах един път — каза гордо Пиеро. — Спомняш ли си, Тотор, в „Отровната баничка“, когато заподозрях старата дама? Нали познах?

— Пфу! Детинска работа — отсече Тотор, — тя беше единствената от цялото семейство, която не яде банички!

— Аз най обичам историите с Еркюл Поаро — извика Ратон. — Знаеш ли, Реми, колко е хитър! Представи си, някакъв господин го убиват в един самолет сред облаците точно когато се кани да си пие кафето; полицаите претърсват самолета, разпитват пътниците, търчат на всички страни. А, той — Еркюл — само напряга малките си сиви клетки и без да мръдне от стола си, казва: „Зъболекарят е“. И наистина беше зъболекарят — ама трябва да ти кажа, че този зъболекар имаше в куфарчето си…

— Пфу! Пфу! Пфу! — изпухтя Тотор, вдигайки рамене. — Това за зъболекаря го бях открил преди Поаро, още на 102 страница, когато се споменава за бялата дреха! Честно казано, Поаро ми е досаден, много се перчи с мустаците си. Виж, Майк Хорнър е друго нещо — истински детектив, винаги готов да се пребори с опасността, да издебне и най-малката улика! Ето например, знаете ли как открива виновника в „Жертва след жертва“? Благодарение на едно парченце плат колкото ръката ми, с което възстановява цялото престъпление. А, голяма работа е този Майк!

— „Жертва след жертва“… Какво страшно заглавие! — промълви дебелият Антоан.

— Уха, има три трупа в книгата и мога да ви кажа, че Майк здравата се озорва, докато се приближи малко до истината! Все ти се струва, че тоя път е свършено с него и после изведнъж се измъква.

— Сигурно е много интересно! — казах аз. — Не може ли да ми дадеш назаем тази книга?

Тотор ми хвърли един преценяващ поглед и след като се поколеба за миг, отговори „да“ и ми обеща да ми я донесе утре. Бях толкова възбуден, като се връщах в къщи, че приказвах на Антоан само за Майк.

— Да открие виновника с едно парченце плат; уф, защо не сме вече утре, та да видя как ги прави тези работи! Сигурен съм, че ще изгълтам тази книга от кора до кора за една нощ. Можеш да я прочетеш след мен, ако искаш.

Но Антоан заяви, че го било страх да се страхува и че не обичал истории, в които хората умирали.

— Много добре — казах му аз, — тогава чети си „Животът в Средновековието“, нали си остана у теб в крайна сметка. Но не забравяй, че в наши дни хората от Средновековието са измрели до един: така че, драги, ще има да плачеш на всяка страница!