Колет Вивие
Реми и призракът (7)

Вторник, 13 юли

Ах, наистина, тези сестри! Мартин е болна! Тази сутрин беше толкова зачервена, че мама й даде термометъра и тя имаше 40°; лекарят каза, че е възпаление на сливиците, препоръча гаргари и сума ти различни лекарства, но въпреки това в пет часа Мартин все още имаше 39°. Съжалявате я? Много добре. Но докато госпожицата се излежава в леглото си, кой слага масата? Кой бели зеленчуците? Разбира се, аз. Наложи се дори да измета гостната тази сутрин, докато мама приготвяше компреси. Когато минах пред стаята на Мартин с парцала за прах и я видях как спокойно сърба някакви билки в чудесната си розова нощница, нещо в мен се разбунтува.

— Не прави такава физиономия — каза ми мама. — Толкова си неуслужлив!

А пък аз изметох гостната! Черна неблагодарност! Но мама се ядосва за нищо напоследък, въпреки че обикновено е много търпелива, и на обед имаше такива големи сенки под очите, че татко се обезпокои.

— Само това ни липсва, да се разболееш и ти! — каза й той мрачно.

Мама се опита да му се усмихне.

— Е, аз съм здрава, не се безпокой, Марсел. Освен това Реми ще ми помогне да измия съдовете, нали, съкровище мое?

Гласно й отговорих „да“, но в себе си казах „не“. А Антоан? А приятелите ми от уличката? Да не би мама да си въобразява, че няма какво друго да правя, освен да мия мръсните чинии? Тъкмо избърсах и последната, когато се звънна; беше госпожа Маклу — разбрала за болестта на Мартин от прислужницата и се отбила у нас да разбере какво е станало. За щастие тя никак не прилича на своя съпруг, прилича по-скоро на Антоан — дебела, червена, с провлечен глас. Изсипа цял порой от съвети как се слага компрес и как се приготвя гаргара, които мама изслуша примирено, а в това време млякото изкипя в кухнята. Най-после си отиде. Бързо, млякото! Но звънецът звънна отново и влезе госпожа Паж, която говореше ниско и стъпваше на пръсти, сякаш се намираше у смъртник. Болестта заразна ли е? Не? Още по-добре; значи можела да си позволи да види „това чудесно момиче“, което толкова обичало нейния Туту; но ако мама нямала нищо против, най-напред щяла да извика своята братовчедка Роберт, много мила жена, която горяла от желание да се запознаем след всичко, което й била разказала за нас. Тя изчезна, без да чака нашия отговор, и се завърна с една висока, бледа и меланхолична стара мома, която извика, като ме видя:

— Ау, какво сладко момченце!

Избягах в гостната, но през полуотворената врата чувах тяхното бърборене около леглото на Мартин.

— Температурата спадна — казваше мама.

— Не се доверявайте много на това, скъпа — отвръщаше госпожа Паж с бодър глас. — Възпалението на сливиците не е сериозно само по себе си, но усложненията са много опасни. Познавах едно момиче — Ноеми Мартен, нали си я спомняш Роберт? — уж имаше някакви болки в гърлото, обаче стана инфекция и горкичката си отиде, докато разбере. Наистина, какво нещо е човекът, като погледнеш.

— А моят наемател с неговия абсцес на врата — изстена мелодраматично госпожица Роберт, — нали знаеш за кого говоря, Анриет, глухият господин, дето толкова обича да си похапва — той така страдаше, когато се наложи да го оперират…

Госпожа Паж леко извика:

— Не ми говори за операции, Роберт!

И тя разказа как нея самата на петнадесет години я оперирали от апендицит; описваше болницата, сестрите, облечения в бяло хирург, начина, по който я приспали.

— Струва ти се, че пропадаш в някаква бездна — добави тя очаровано, сякаш думата „бездна“ беше име на сладкиш.

Но изведнъж гласът й се измени.

— Трябва да ви напусна. Домакински грижи… Възстановявайте се, моето момиче, и мислете, че тези, които ви обичат, бдят над вас.

— Толкова сладко момиченце! — въздъхна братовчедката Роберт.

Щом вратата се затвори зад тях, отидох при Мартин, която плачеше с горещи сълзи, заровила лице във възглавницата си.

— Не искам да пропадам в бездна! — каза тя между две хълцания.

Опитах се да я успокоя, но колкото повече говорех, толкова по-силно плачеше тя. Внезапно влезе мама.

— Сега пък разплакваш сестра си, така ли? Наистина прекаляваш!

— Ама не съм аз, госпожа Паж каза…

— Естествено, има си хас да си ти. Остави я на мира!

Излязох да играя навън, защото бе безсмислено да споря, и срещнах на булеварда Пажетките, които разхождаха своя Туту.

— Реми, Реми, как е Мартин?

— Добре, много добре.

— Ама мама каза, че била болна?

— Нищо сериозно, утре ще стане, бъдете сигурни.

— Колко хубаво! Мама изглеждаше толкова разтревожена, а леля Роберт…

И те започнаха да ми говорят за братовчедката Роберт, която от шест месеца имала семеен пансион недалеч оттук и която им носела, когато идвала да ги види, по нещичко от своите десерти.

— Изглежда доста тъжна — казах аз.

При тези думи Пажетките размениха двусмислени погледи и извикаха в един глас:

— О, горката!

— Защо горката?

Нова размяна на погледи, които този път означаваха: „Дали можем да му кажем?“. Изглежда, че отговорът бе утвърдителен, защото, след като се убеди, че никой не може да я чуе, Сабин прошепна загадъчните думи:

— Всички клиенти бягат от нея.

— Аха! — казах аз. — Сигурно кухнята е лоша.

— Не, не, не е това. Нали няма да го разправяте никъде? Разбирате ли, леля Роберт твърди, че в къщата й има…

— Дух! — извикаха три злокобни гласа.

Дух, като в замъка на Майк! Ставаше интересно и аз се опитах да измъкна някои подробности, но Пажетките се оплетоха в неясни фрази, от които се подразбираше само, че в къщата може би нямало съвсем духове, но все пак имало, че ставали разни такива, така де, смущаващи неща, че всички наематели я напускали един след друг, освен един възрастен полуглух господин, който, разбира се, нищо не чувал.

— А какво се чува? — попитах аз.

— Ами, „нещата“.

Невъзможно ми бе да науча каквото и да било друго, освен това, че пансионът се наричал „Малкото семейство“ и че щял да бъде много приятен без тези „неща“. Слаби сведения, но все пак си мисля, че ако Майк беше тук със своето „Hullo boys!“ и със своята дъвка, веднага би наострил уши. Защо старата братовчедка е толкова меланхолична? Защо наемателите я напускат? Може би обяснението е съвсем просто и все пак… Историята с „духа“ все ми се върти в главата и ще поговоря за нея с Пиеро и Ратон, може и те да знаят нещо такова тайнствено.

Вторник вечер

В момента, когато щях да тръгна за уличката, пристигна вуйчо Едуар. Мама му беше писала, че Мартин е болна, и той веднага оставил печатницата и цялата си работа, за да я навести. Толкова ми беше приятно да видя добродушното му лице! Дали е от гласа, от смеха му, от начина, по който разказва? Не зная, но щом стъпи в апартамента, всичко се промени. Мама тананикаше, докато стопляше водата за чая, аз вадех чаши и лъжици с бързина, от която сам се изненадвах, а Мартин беше толкова свежа и весела в леглото си, сред белите чаршафи, че вуйчо направо се усъмни да не би мама да е измислила възпалението на сливиците, за да го накара да дойде във Версай.

— Нямаш нужда от моя подарък, пиленце — каза той, като наблюдаваше Мартин с крайчеца на окото си.

Подарък! Какъв? Една чудесна мозайка, която представляваше Робинзон Крузо на неговия остров.

— Ами аз? — попитах.

— И ти ли имаш възпаление на сливиците?

— Уви, не, аз съм само един нещастен човек с добро здраве — отговорих покрусено.

След което вуйчо Едуар ме тупна по рамото и заяви, че независимо от доброто си здраве съм бил „голям екземпляр“.

— Май въздухът на Версай ти се отразява добре — добави той. — Сякаш си понадебелял за един месец… Докато майка ти е толкова слаба, че чак ме плаши. Не се шегувам, Лизет, изглеждаш по-болна от дъщеря си.

Мама призна, че с всеки изминат ден се чувствала все по-зле. Но трябвало да издържи само няколко седмици; щом татко почнел да печели повече пари — в „Мравката“ се говореше, че ще го повишават — щяла да вземе прислужница за тежката работа и тогава всичко щяло да бъде наред.

Вуйчо Едуар поклати глава и каза, че татко не е прав да не приема „материална помощ“ в трудния период, който изживява. За какво, дявол да го вземе, служат роднините, ако не се подкрепят едни други? В заключение той посъветва мама да се обърне към лекар и мама отговори послушно:

— Добре, Едуар.

Щом той си замина, отидох да задам няколко въпроса за братовчедката Роберт на моите приятели от уличката. Вярно, Пажетките не са ме излъгали; госпожа Паж доверила на майката на Пиеро, че „Малкото семейство“ от няколко месеца било с главата надолу. Едни предмети изчезвали, други си променяли местата, през нощта се чувал странен шум от стъпки, глухи стенания и никой не можел да познае откъде идват. Госпожица Роберт говорела за призрак.

— Ами, призрак! — заявих аз презрително. — Призраци има само в детските приказки. Сигурно е някаква работилница за фалшиви пари.

— Откъде знаеш? — попита Ратон.

— Току-що четох „Жертва след жертва“, романа, който ми даде Тотор, там е същата история, е, почти същата. Това се казва късмет, става интересно!

— А пък мама не е на твоето мнение — отвърна Пиеро, като сви рамене. — Тя казва, че сигурно има някой шегаджия в къщата и че това е много шум за нищо.

— А какво мисли госпожа Паж?

— О, тя пък обвинява братовчедка си; разправя, че е ужасно завеяна, никога не знае къде си слага нещата и наемателите просто си отиват, защото пансионът е зле поддържан.

— Ами стъпките, стенанията?

— Басни, които госпожицата измисля, за да обясни безредието. Във всеки случай така казва госпожа Паж.

Ратон поклати топчестата си глава.

— Ами тогава… — промълви той.

— Тогава какво? — попитах аз.

— Ами тогава какво ще прави госпожа Маклу, тя каза на мама, че е запазила стаи в „Малкото семейство“ за месец август и там било много хубаво?

— Много е лошо — възрази предизвикателно Пиеро.

— Госпожа Паж знае какво говори, и то малко по-добре от твоята госпожа Маклу!

— Хайде бе, госпожа Паж!…

Пред мен вече не бяха Пиеро и Ратон, а Воазьоне младши и Корбийон младши, наследниците на двата конкурентни магазина. Те се измерваха с поглед, стиснали юмруци и присвили очи.

— Почакайте да си отворите магазинчетата, пък тогава се гледайте така, маймуни с маймуни! — извиках им аз.

— А? — каза Ратон.

— Какво? — каза Пиеро.

Подигравателен смях, гримаса и те отново се превърнаха в двамата съучастници от уличката, здраво обединени срещу парижанина.

— Какво се бърка пък тоя? — извика Пиеро, като сръга Ратон. — Изглежда си мисли, че още трябва да приказваме за неговите фалшификатори. Виж го ти какъв детектив се извъдил!

— Вие нищо не разбирате — отвърнах кисело аз.

Но все пак съм малко разочарован. На кого да вярвам? На майката на Пиеро? На Пажетките? На госпожа Паж? Питам се дали госпожа Паж не е права и дали цялата тази история не е измислица на нейната братовчедка. Непрекъснато ми се въртят в главата подвизите на Майк и виждам всичко в тайнствена светлина. И все пак… „Няма дим без огън“ казва пословицата и аз продължавам да се надявам, че има „нещо“ в дъното на всичко това. Ах, ако аз отивах в „Малкото семейство“ вместо този глупав шишко Антоан, веднага всичко щях да разбера! Но аз оставам във Версай — жалка ваканция, разпределена между замъка и трите реда с дървета… „Покани приятеля си Фромажо“, ще ме посъветвате вие. Но със или без Фромажо, налице ще бъдат само замъкът и трите реда с дървета. Не, аз искам само едно — да бъда на мястото на Антоан.