Колет Вивие
Реми и призракът (27)

Вторник, 17 август

Случи се „нещо“, приятели. Ах, да знаете само! Сега ще ви разкажа всичко подред.

Слънцето беше толкова палещо в един часа, че вуйчо Едуар и госпожа Маклу предпочетоха да пият кафе в трапезарията вместо под липите както обикновено. Господин Маклу, който никога не пие кафе, вече се беше качил в стаята си, а глухият господин вкусваше чаша ликьор, която му бе поднесла госпожица Роберт. Госпожицата вече беше тръгнала към вратата с бутилката в ръка, когато Маринет влезе тичешком.

— Госпожице, един господин ви търси.

По бузите на братовчедката се появи червенина; тя се спря на прага на трапезарията.

— Може би нов клиент? Каза ли ви какво иска?

— Доколкото разбрах, иска да купи къщата — отговори Маринет, понижавайки глас, и подчерта важната новина, като енергично поклати глава.

— Да ку… пи къ… щата! — повтори госпожица Роберт.

Виждаше се, че й е трудно да проумее думите, които бе изпелтечила, уплашеният й поглед се местеше от госпожа Маклу към вуйчо Едуар, сякаш искаше помощ. Накрая тя напусна помещението с уплашен вид, като трескаво поправяше разваления си кок.

Когато се върна четвърт час по-късно, лицето й бе толкова променено, че госпожа Маклу се изплаши.

— Какво се е случило? — попита я тя.

— Наистина… беше един нов купувач — промълви госпожицата, като се отпусна на един стол. — Ах, госпожо, господине, неудобно ми е да ви безпокоя с моите истории, но съм толкова самотна; моята майка…

— Хайде, обяснете ни какво е станало — каза направо вуйчо Едуар.

— Ще ми разрешите ли? Този човек ми се стори тъй странен. Като си помисля какво ми предложи, не вярвам на ушите си! Чул бил, не зная откъде, за лошото ми материално състояние и искал да купи хотела и да го използва, за да го дава под наем. Аз…

Тук госпожица Роберт се спря, защото почти се задушаваше, и с трепереща ръка избърса капчиците пот от челото си.

— Аз веднага отказах — поде отново тя, — но този господин изобщо не обърна внимание на думите ми и накрая ми предложи една не… невероятна цена, почти два пъти повече, отколкото ми предложи първият купувач!

— Всичко това ми се струва съвсем естествено — забеляза вуйчо Едуар. — От къщи, давани под наем, се вземат много пари и ако този господин…

— Не става дума за това, не става дума за това! — извика госпожицата, като го прекъсна. — О, сигурно ще ме помислите за глупава, но представяте ли си, стори ми се, че… това е същият човек.

— Същият човек… кой? — попитаха в един глас вуйчо и госпожа Маклу.

— Същият, когото видях в Поатие, същият онзи първи купувач, за когото ви говорих!

И госпожица Роберт ни изгледа един след друг, сякаш се страхуваше да не прочете по лицата ни какво мислим за нея.

— Но какво от това? — забеляза меко госпожа Маклу с такъв глас, сякаш говореше на дете. — Значи този господин има силно желание да купи вашата къща и толкова.

— Вие не ме разбирате — каза госпожицата, която ставаше все по-нервна, — това беше същият човек, но и не беше същият! Първият, този от Поатие, беше млад, бодър, добре избръснат, а този, когото току-що видях, беше далеч над петдесетте; той имаше къса посивяла брада, очила с костени рамки и леко накуцваше.

— В такъв случай това са две различни лица — заяви вуйчо Едуар, който изглеждаше отегчен от тази история.

— Съвсем не, и именно това ме смущава… Когато този господин ми се усмихна на сбогуване преди малко, забелязах, че имаше златен зъб на горната челюст; а господинът от Поатие също имаше златен зъб, и то пак на това място! Същото е и с ушите; аз съм доста наблюдателна и ми бяха направили впечатление ушите на младия човек, щръкнали, с умалена долна част — е, добре, вторият ми посетител имаше същите: как може това да е съвпадение! Боже мой, господине, госпожо, какво означава всичко това?…

Вуйчо направи над главата й знак на госпожа Маклу, която му отвърна със съжалителен поглед. „Госпожа Паж е била права, тази нещастница не е в ред“ — навярно си казваха те.

Докато те напусто се опитваха да успокоят горката госпожица, аз повлякох Мартин и Антоан към ливадата.

— Този път — обявих аз — нещата ще се поизяснят. Това си е чист заговор, можете да бъдете сигурни!

— Но защо? — попита Антоан, като ококори очи.

— Ами за да накарат госпожица Роберт да си продаде къщата!

Мартин пренебрежително вдигна рамене.

— Пак почваш да измисляш глупости! Да не би да вярваш на това, което разправи госпожица Роберт, че и двата пъти бил същият човек?

— Да, вярвам.

— Е, и какво после?

— После ли?… Разбира се, нещата се объркват и именно за това исках да си поговорим. С каква цел този странен човек се маскира? Каква връзка има между неговите две посещения и шегите, които стават в къщата? Поставям ви тези два въпроса. Опитайте се да помислите върху тях, ще се опитам и аз и първият от трима ни, който се сети за нещо, ще каже на другите. Хайде!

Помълчахме няколко минути. Антоан въздишаше дълбоко, Мартин гледаше нагоре, а аз дъвчех тревичка след тревичка, защото нямах дъвка.

— Слушайте — натъртих внезапно аз, — мисля, че намерих отговор на въпроса. Защо господинът се е маскирал? Ами просто защото много държи да купи къщата и след като е бил отпратен в Поатие, иска отново да опита късмета си, без да събуди подозренията на госпожица Роберт, която ще се учуди, ако види, че един и същи купувач предлага двойна цена. Следвате ли мисълта ми? Добре. Сега по втора точка. Защо господинът упорства да купи тази къща? Ами просто защото навярно в нея има нещо, което той иска да притежава, каквото и да му струва това, и което не е успял да открие. В такъв случай този господин, и само той, се разхожда нощем по коридорите; той търси навсякъде, не намира нищо, а не може да изкърти паркетите и да разбие стените, докато къщата не е негова. А, какво ще кажете?

— Хм, хм… — промълви дебелият Антоан, без да поема отговорност. — По-добре питай сестра си, защото аз…

— Находчиво е — призна Мартин, — но за какво ще служат шегите в твоята хипотеза?

— Ами човекът ги измисля, за да си заминем, и като остане окончателно без наематели, госпожица Роберт ще трябва да заиграе по неговата свирка!

— И ти наистина си мислиш, бедният ми Реми, че той събаря вазите, гаси светлините и ни прави номера от сутрин до вечер? Ако беше така, щяхме да го забележим някой път, да не е невидим!

— О, ставаш досадна — казах й намусено, — човек изобщо не може да разсъждава край теб!

Празни приказки, защото забележката на Мартин беше толкова сериозна, че цялата ми теория рухваше пред нея. А аз мислех, че съм намерил ключа на загадката! Останах мрачен до вечерята и бях толкова сърдит на Мартин, че когато ми казваше нещо, й обръщах гръб, за да не й отговарям. Най-после стана девет часа, качих се в стаята си, съблякох се и в мига, когато си лягах, в главата ми проблесна като мълния нова идея. Съучастник. Човекът със златния зъб, със странните уши има съучастник в къщата! Как не се бях сетил по-рано? Разбира се, този съучастник бе поел задачата да прави шегите, докато човекът очакваше благоприятния миг да се появи отново и да накара госпожицата, стигнала до безизходица, да се съгласи с продажбата на къщата. Оставаше да узная кой е този съучастник, този обитател на пансиона, когото виждахме всеки ден и когото не бяхме подозирали досега.

Прегледах списъка на съмнителните още веднъж, като си казвах, че името на виновника трябва да е написано в него черно на бяло, ако заключенията ми са правилни. Просто трябваше да зачертая имената на тези, чиято невинност бяхме проверили, и единственото незачертано име неизбежно щеше да бъде търсеното.

Госпожица Роберт, старата дама, глухият господин, Жером, Селина, Маринет. Зачертавах, зачертавах, зачертавах по една или друга причина. И какво ми оставаше? Жозефин.

Зашеметен от своето откритие, аз четях и препрочитах това име затъпял, без да разбирам нещо. Жозефин, тази мърмореща дебелана, толкова предана на своите работодатели? Не, не, навярно съм сбъркал! Прехвърлих отново списъка, но колкото и да го изследвах, винаги се връщах на същата точка.

Тогава внезапно си припомних една забележка на Маринет, която на времето не ми беше направила впечатление: „Тя много често ме кара да наглеждам тенджерите й, когато ходи да си бъбри на партера“. Какво отиваше да прави Жозефин на партера? Лично аз никога не я бях виждал да разговаря с някого.

А Жером от своя страна не ми ли беше казал в деня, когато правех моята анкета: „Горката, сигурно е страдала, като се е видяла изместена на втори план“? Малко по малко пред мен се изправяше една нова Жозефин — кралица на къщата по времето на стария чичо, когото „глезела като дете“ с надеждата чрез дребни грижи да си осигури солиден дял от наследството, а по-късно жестоко разочарована, завладяна от омраза към законната наследница: невинната госпожица Роберт. За да се съгласи да остане като проста готвачка в този дом, където е била законодателка, е била нужна доста сериозна причина…

Втурнах се в стаята на Мартин, както си бях бос, и на един дъх й повторих това, което току-що написах.

— Жозефин? Невъзможно! — извика тя веднага. — Защо ще остане да работи при госпожица Роберт, щом толкова я мрази?

— Ами защото не е искала да напусне къщата, и точно това ми стана ясно сега! Нали разбираш, през всичките тези години, които е преживяла със стария чичо, тя е надушила малките му тайни, а този човечец е имал не една, само иди да му видиш портрета и ще се убедиш! И така, ще ти задам един въпрос. Ако притежаваш нещо много ценно и не вярваш на хората, които те заобикалят, какво ще направиш?

— Ще скрия това „нещо“, разбира се.

— Ха така! Именно това е направил старият чичо. А какво по-ценно би могъл да има той освен парите си? Спомни си какво каза госпожица Роберт на господин Маклу в деня, когато му разправи историята си — била много учудена, като установила, че нейният чичо няма никакви банкови влогове. Старецът е искал да пази парите до себе си и понеже не се е доверявал на никого, ги е скрил в някое кътче. Сигурно не какво да е, защото, ловя се на бас, че какъвто е бил хитър, сто на сто си е доставил удоволствието да измисли някое ужасно завързано скривалище. И ето защо Жозефин е останала тук, ето защо прави шеги, ето защо нейният съучастник се преструва на купувач, а сигурно и на призрак, щом сянката е слаба, както казваш. Ако успеят да накарат бедната госпожица Роберт да им остави къщата си, като получат имота, ще могат да претърсят навсякъде и това, което намерят, ще им принадлежи!

За пръв път от съществуването си Мартин ме изгледа с възхищение, което ме преизпълни с блаженство.

— И сам ли се сети за това? — запита ме тя със смутен глас, в който прозираше огромна изненада. — О, Реми, ти си… невероятен!

— Съгласен съм, но не викай толкова силно, може да ни чуят.

— Да, да — прошепна тя трескаво. — Кажи какво ще правим сега?

Мартин се обръщаше към мен, Мартин ми задаваше въпроси като на пророк. Светът се бе обърнал наопаки, приятели! Помълчах малко, преди да й отговоря.

— Между нас казано — заявих аз накрая, — мисля, че не са много оправни тези двама съучастници, щом дори не могат да открият съкровището — ако наистина има съкровище, след като чичото е умрял преди повече от шест месеца. Все пак не може да бъде толкова трудно да се открие едно сандъче, торба или каквото е там! Но ние ще им направим конкуренция, мила моя, и ще видим кой кого! Големият Майк от „Жертва след жертва“ успя да открие престъпниците за шест или седем глави и признавам, че Майк си е Майк, но…

— Но Реми си е Реми — завърши Мартин с усмивка, която този път беше повече насмешлива, отколкото възхитена.

— Я си трай, мисля, че доказах какво мога! — отвърнах аз. — Hullo boys! Напред към съкровището!

— Ало, какво?

— Това са вълшебни думи. А сега заспивай бързо, скъпа моя, защото тези дни ще имаме много работа!