Колет Вивие
Реми и призракът (31)

Събота, 21 август

Безкраен ден, безкрайна вечер, чак до мига, когато шумът в къщата стихна и аз отидох при Мартин в стаята й. Бях забелязал, че купувачът не се появяваше преди полунощ и за да избягна неприятните срещи, реших да направим нашата малка експедиция най-късно в единадесет часа. Умирах от изтощение след безсънната нощ, но същевременно бях толкова изнервен, че едва се сдържах на едно място.

— Защо не сме свършили вече! — повтаряше неуморно Мартин, свита в ъгъла на леглото си. — Едва дишам, толкова ме е страх!

— Мене също — казах аз, — но трябва да приключим тази работа.

Антоан пристигна в десет и половина с такъв жалък вид, че едва не го върнах в стаята му, но си казах, че ще бъде по-добре да сме трима, като копаем дупката и вдигаме кутията (в такива моменти момичетата не са бройка), и се задоволих да го сръгам леко.

— Да, да, обещавам, че ще бъда смел — изпелтечи той, като тракаше със зъби. — Но това е толкова… драматично, изглеждаме като крадци! Наистина, наистина ли вярваш, че всичко ще мине добре?

— Hullo boys! Сигурен съм, Шишко! Хайде, стегни се и да вървим!

Долу вратата беше заключена и ни се наложи да прекрачим прозореца на кабинета, за да излезем от къщата. Какъв мрак! Каква тишина! Беше облачно, на небето не се виждаха нито звезди, нито луната и се спъвахме на всяка крачка в лехите край малката алея. Антоан се беше вкопчил в дясната ми ръка, Мартин ме държеше за лявата; инстинктивно се притискахме един до друг. Това тъмно нещо пред нас не беше ли купувачът, който ни дебнеше иззад крушите? Колкото и да си повтарях, че страховете ми са смешни, очите ми все се връщаха на тази сянка и на още една, близо до липите. Никога не бих повярвал, че беседката е толкова далеч от вратата и когато я достигнахме след време, което ми се видя безкрайно, задишах по-спокойно. Щом започнем да действаме, всичко става по-лесно, човек не разсъждава за това, което прави, така че ръката ми намери лопатата, без да трепне в тъмното — предпочитах да запаля електрическото фенерче колкото се може по-късно.

— Вземи я — казах тихо на Антоан — и не я влачи по земята, че ще вдигнеш шум.

По-открита от градината, ливадата изглеждаше като светло петно сред живите плетове и стените. Отправих се към сливата и след като накарах Мартин да пази, внимателно изследвах при светлината на фенерчето почвата под дървото. Треви, треви като навсякъде, но отклонявайки се леко към стената, попаднах на място, където тревата изглеждаше по-рядка, сякаш беше пораснала там отскоро.

— Тук трябва да е — прошепнах аз на Антоан. — Ще започна да копая, а ти дръж фенера и като се уморя, ще ме заместиш.

Тежка работа, приятели, за човек като мен, който познава само пясъка на плажовете! Почвата на ливадата беше глинеста и тежка, примесена с камъни, и аз едва забивах лопатата — огромна лопата, чиято дръжка непрестанно се изплъзваше от ръцете ми. След десетминутна работа бях махнал само тревата.

— Твой ред е — прошепнах на Антоан.

Наистина този Шишко е пълен с изненади! С всяка минута той се променяше, сякаш само допирът на лопатата беше необходим, за да го наелектризира. Никакво треперене, никакви въздишки, а съсредоточено изражение и такава здрава ръка, че дори Жером не би се справил по-добре. Пръстта хвърчеше около него, дупката ставаше все по-дълбока, а когато поисках да го заместя, той ми каза: „Не, карай“!

„Карай“. Да, но намираше само камъни и вече щях да го посъветвам да разшири изкопа в посока към стената, когато внезапно той се изправи и промълви:

— Усещам нещо твърдо.

Леко удари с опакото на лопатата и аз чух дрънчене на метал.

— О! — едва изрекох аз. — Остави… остави ме да видя!

Клекнах край дупката, бръкнах с ръце в нея: кутията… беше там.

Мисля, че малко изгубих самообладание. Започнах да ровя пръстта с ръце, да стържа, да бутам, да дърпам, подпомаган от Антоан, докато Мартин, наведена над нас, ни светеше, като трепереше толкова силно, че не виждахме почти нищо.

Но всяко нещо си има край и дойде мигът, когато поставихме върху тревата калната кутия, вече полуразядена от ръждата. Беше продълговата, доста голяма, овързана с тел — тежеше прекалено много, за да съдържа останките на едно нещастно куче.

— Бързо, бързо — прошепнах аз, — да запушим дупката и да изчезваме!

Антоан чевръсто изравни пръстта с лопатата, Мартин нахвърли отгоре стръкове трева. Аз грабнах ценната кутия, хайде-е!… И паднах заедно с нея!

— Дай ми това нещо де — каза ми спокойно Антоан, като без да иска повтори думите, които старият Жером някога бе отправил към своя шеф при същите обстоятелства.

Какъв атлет! Отнесе товара от ливадата до къщата, без да се олюлее, докато аз отидох да върна лопатата в беседката. О, сега сенките не ни плашеха и мисля, че ако купувачът се беше появил иззад някоя круша, лесно щяхме да го прогоним, толкова бяхме въодушевени от нашата победа.

Не беше лесно да прекараме кутията през прозореца, но все пак успяхме и колкото и да беше силен, Антоан не можа да се въздържи да не изпъшка с облекчение, когато най-после остави своя товар в стаята на Мартин.

— Разбирам защо чичото едва не е паднал под нея! — въздъхна той, като потриваше натъртените си ръце. — Ау, колко си мръсен, само да се видиш!

— Ами ти? — отвърнах аз радостно. — Изкалял си се чак до ушите!

— Ще я отворим ли? — попита Мартин, като посочи кутията нетърпеливо.

Целият ми ентусиазъм изчезна и аз извърнах глава, без да й отговоря. Нали разбирате, не ме спираше трудността; достатъчно беше да се вземат ножици или ножче, за да се справим с телта. Но имахме ли право да я срежем? Съдържанието на тази кутия не ни принадлежеше, то принадлежеше на госпожица Роберт, наследницата на стария човек, който така старателно бе скрил съкровището си. Обясних причината за колебанията си на Мартин и на Антоан и те се съгласиха с мен. Единствено госпожица Роберт можеше да отвори тази кутия.

— В такъв случай да оставим продължението за утре, а? — попита Антоан, като се протягаше.

Но Мартин се възпротиви; не можела повече да чака, нямало да спи цялата нощ, ако трябвало до другия ден да не узнае нищо.

— Пък и госпожица Роберт… — прибави тя с укор. — Кой ви казва, че докато ние тука умуваме, тя не се върти в леглото си и не мисли за сметките на доставчиците, които може би не знае как ще плати? Сега ще има с какво да ги плати — завърши Мартин, показвайки победоносно кутията. — И ако вие не прекратите нейните мъки, след като можете да го направите, това показва, че сте напълно безсърдечни.

Аргументът беше силен въпреки романтичната си страна, но тъй като не исках да ме води момиче, поставих условия.

— Ако ще си говорим така, малката, позволи ми да ти кажа, че и ти си доста безсърдечна, щом искаш да причиниш подобно вълнение на горката госпожица, и то просто защото гориш от желание да видиш какво има в кутията! Може да получи някой пристъп, ако направо й кажем за нашето откритие, и аз предлагам най-напред да поговорим с вуйчо Едуар. Той ще се заеме с останалото.

— О, съгласна съм, само че веднага! — извика крайно възбудена Мартин.

Положих доста усилия, за да събудя вуйчо Едуар, но все пак накрая той седна в леглото и ме изслуша, без да ме разбира особено.

— Ти май пак си направил някоя щуротия! — изръмжа той, като обличаше халата си. — Хайде, отговаряй, какво е станало?

— Ще видиш — казах му аз.

И го задърпах с две ръце към вратата.

Най-напред той се разсърди, като ни видя събрани в стаята на Мартин толкова късно, но ние го накарахме да седне насила и го помолихме да ни изслуша. Антоан се беше погрижил да бутне кутията под леглото, за да не я види, преди да е научил нашата история — дълга и доста объркана история, защото говорехме и тримата едновременно и се прекъсвахме един друг.

— Нищо не мога да загрея — каза накрая вуйчо. — Ти имаш голяма уста, Реми, обясни ми с няколко думи работата, а вие, двамата съучастници, мълчете.

Няма нищо по-приятно от това да разказва човек собствените си подвизи и промените в изражението на вуйчо Едуар, предизвикани от моя разказ, ме изпълваха с гордост. Първоначалното му раздразнение скоро бе заменено с интерес, после с любопитство, а когато стигнах до събитията от тази нощ, се превърна в трескаво вълнение, подобно на нашето. Той съзерцаваше кутията, която Антоан беше извадил от скривалището й, и не можеше да повярва на очите си.

— Нечувано! — промърмори той, като се почесваше замислено по темето. — Хлапаци като вас да изкарат цялата тази комедия под носа ми, без да се усъмня нито за миг! Пък и колко нещо е имало за разплитане. Страшен шегаджия е бил тоя човек с шарадата си и всичко останало! Как може да набута парите си в кучешки сандък, когато във всички банки има такива сигурни сейфове? И казвате, че готвачката…

— Да, да, вуйчо Едуар, тя е, няма грешка!

— Добре, ще проверим. Милата госпожица Роберт, ще се радвам много за нея, ако наистина… Само че, ей, хитреци, знаете ли, че в крайна сметка можете да намерите кучето в кутията?

— Невъзможно е — заявих аз убедено, — всичките ми разсъждения…

Вуйчо здравата ме тупна и ме събори на леглото.

— Разсъжденията му! А бе, вие чувате ли го? Това хлапе се мисли за детектив! Е, та? — поде той по-спокойно. — Какво очаквате от мен?

— Да ни позволиш да отидем да повикаме госпожицата — отговорих аз, ставайки — и да я помолиш да отвори кутията пред нас.

Тази перспектива, изглежда, му хареса, защото той веднага ни заяви, че ще отиде да се преоблече в подобаващи за случая дрехи и натовари Мартин със задачата да събуди госпожица Роберт, „без да й казва нищо“.

— Бих искал и Антоан да доведе баща си — добави той от прага на стаята, — няма да е зле да бъдем двама мъже, за да подкрепим горката жена, ако „разсъжденията“ на нашия Шерлок Холмс са правилни.

Как бих могъл да ви опиша нашето ликуване и гледката, която представляваше стаята четвърт час по-късно, когато се събрахме всички? Господин Маклу, загърнат в шлифера си и очевидно ядосан, че Антоан още не си е легнал; жена му, която го придружаваше и грижливо успокояваше залитащата госпожица Роберт, по чиято глава стърчаха ролки за коса — във вълнението си бе забравила да ги махне. Вуйчо Едуар, с вратовръзка, издокаран, обобщи пред тях предпазливо нашите приключения, като ловко пропусна всички подробности, които биха могли да настроят господин Маклу срещу Антоан, и подчерта „инициативата“ и „смелостта“, проявени от нас по време на тези събития. Когато той разкри предполагаемото предателство на Жозефин, госпожица Роберт почти примря и сигурно щеше да припадне, ако госпожа Маклу не я беше подкрепила своевременно. Значи, Жозефин — а тя имала такова доверие в нея! Може ли изобщо човек да вярва на някого? Но лицето на госпожицата се просветли, когато разбра, че сме разкрили купувача, защото беше излязла права по тази точка. Нали тя го била заподозряла още по време на второто му посещение?

— Господи, господи — мълвеше тя с глух глас, — значи казвате, че тази кутия, тук в краката ни…

— Сега ще видим какво има вътре — отвърна вуйчо с успокояващ глас. — Впрочем ще видите вие, госпожице, всички ние ще бъдем само свидетели.

Госпожица Роберт бързо вдигна ръце към лицето си; ролките й сякаш танцуваха, така трепереше.

— Аз? О, не, няма да имам сили! — заекна тя. — Нека някой от вас го направи, моля ви.

Вуйчо Едуар вдигна рамене и след като се спогледа с господин Маклу, извади ножчето от джоба си.

Щрак, щрак, телта бе прерязана. Ръждясалите панти скръцнаха, тежкият капак се повдигна сред тържествено мълчание. Отново ме обзе страх. А ако вуйчо Едуар е прав, ако намерим кученцето или пък камъни? Затворих очи. И когато ги отворих, какво да видя, приятели? Златни монети, куп златни монети, такива, каквито е имало през Първата световна война, от тези, дето ги наричат „наполеони“. Кутията беше пълна с тях догоре.

— Мамичко! Мамичко! — изписка госпожица Роберт с дрезгав глас, който странно отекна в ушите ми.

Тя се олюля за миг, ролките й отново подеха своя танц и този път наистина припадна.

Положиха я в леглото и докато госпожа Маклу разтриваше лицето й с мокра гъба, вуйчо Едуар и господин Маклу започнаха да броят монетите, като ги хвърляха една по една в куфарчето на Мартин поради липса на друг подходящ съд. Бяха 3418 и понеже наполеоните, които се равнявали на 20 франка през 1914 година, сега се равняват на 45 франка, вуйчо Едуар ни съобщи след кратко пресмятане, че в сегашни пари това прави повече от 150 000 франка.

150 000 франка! Възможно ли е тази купчина блестящи монети да представлява такава баснословна сума?

— Си… сигурен ли си, че не грешиш, вуйчо Едуар? — попитах аз стеснително.

— Абсолютно сигурен, моето момче — отговори вуйчо. — Хей, добра работа сте свършили тримата! Унизително за нас, нали? — прибави той, като побутна господин Маклу. — Не е ли така, на какво приличаме ние край тези детективи с жълто около устата?

— Реми откри всичко, ние само му помагахме — забеляза Мартин и тази удивителна скромност от нейна страна приятно ме изненада.

Шишко се размърда на мястото си.

— Аз носих кутията — каза той бързо — и изкопах дупката, и аз открих… номера с шарадата благодарение на една игра, която Рубийо беше измислил, за да си кореспондираме в клас, докато даскалът…

— Не можеш ли да казваш „учител“ като всички? — сряза го баща му, като го изгледа строго. — И какво означават тези кореспонденции с Рубийо?

— А, нищо, татко, играехме си — изпелтечи смутено Антоан.

— Това се казва игра да донесе щастие! — извика вуйчо Едуар с такъв заразителен смях, че дори господин Маклу се поразвесели. — Но да не се задълбочаваме в подробности; още утре ще предупредим полицията, а засега най-наложително е да приберем това злато на сигурно място; иначе може онзи противен купувач да дойде и да го открадне!

— Не вярвам да дойде — казах аз — след неприятностите, които има миналата нощ, когато му свих костюма. Още повече че това откъснато копче го обвинява — добавих, като извадих ценната улика от джоба си. — Маринет потвърди, че е от неговото сако.

— Всичко е предвидил! — възкликна вуйчо. — Какво поколение! По мое време не бяхме такива отворени!

Госпожица Роберт дойде на себе си благодарение на грижите на госпожа Маклу и подкрепена от този-онзи, направи няколко крачки из стаята. Имаше само едно желание: да занесе добрата новина на майка си и мисля, че ако вуйчо Едуар не се беше намесил, щеше да остави наполеоните така, в куфарчето на Мартин, толкова бързаше да излезе. Помогнахме на вуйчо да ги прибере в кутията (какъв радостен звук издаваха, като се удряха в метала!) и господин Маклу занесе съкровището в стаята си поради настоятелната молба на госпожицата, която ни каза, че ще трепери цяла нощ, ако седи с толкова пари до себе си.

Придружихме госпожица Роберт до стаята на майка й. Никаква следа от „призрака“, но от дъното на коридора се дочу несвързано мърморене, последвано от забързани стъпки; успяхме да зърнем широк закръглен гръб, едно плешиво теме, ключът тихо се завъртя в ключалката и отново настъпи тишина. Тази нощ глухият господин нямаше да може да отскочи до кухнята!

Какво е станало между майката и дъщерята, мога само да предполагам. Сигурно е имало много целувки, много сълзи, но лично аз чух само възмутените думи на старата дама:

— Роберт, Роберт, погледни: стояла си с тези ролки пред господата!

Измъкнахме се на пръсти.