Колет Вивие
Реми и призракът (26)

Неделя, 15 август

Днес татко не дойде да ни види, защото господин Мравка, неговият директор, го поканил на обед. Само ни се обади по телефона, за да ни каже, че мама му написала много весело писмо — сега се разхождала дълго със съседката си по стая и като виждал колко е добре, докторът почти й обещал, че ще й позволи да си тръгне в началото на следващия месец. Мартин и аз се разтанцувахме от радост, като научихме новината. Не по-малко щастлив от нас, вуйчо Едуар искаше да ни заведе да хапнем в малката гостилница, но ние предпочетохме да си останем на нашата ливада и щом той излезе с господин и госпожа Маклу, аз предложих на Мартин и на Антоан да изследваме всички кътчета на къщата под предлог, че играем на криеница.

Тъй като времето все пак напредваше, задоволихме се да хвърлим по някое око от стая в стая, там, където можехме да влезем. Мазето, таванът, пристройките — разгледахме всичко безрезултатно (никаква следа от работилница за фалшиви монети, приятели!), а за съжаление оставаха още доста забранени стаи, по-специално стаята на починалия стар чичо, пред която се забавихме доста дълго.

— Може би тайната е тук — предположи Мартин. — Спомни си приказката за „Синята брада“.

— Ами! Бабини деветини! — отвърнах аз живо, като мислено си обещах да имам предвид нейното предположение. — Я идете да изследвате градината двамата, аз ще дойда при вас след пет минути.

Защо влязох в кабинета на госпожица Роберт? Защо внезапно така ми се прииска да видя още един път портрета на чичото, за който не бях помислил, откакто бях дошъл тук? Разгледах го внимателно. Плешиво теме, малко увиснали бузи, тънки устни, особени бръчки в ъгълчетата на очите. Изведнъж разбрах защо ми се бе сторило, че възрастният човек ми се усмихва, когато бях видял снимката му за пръв път. Усмихваха се очите му; те бяха едновременно насмешливи и хитри. „Мнителен“, така бе казал за него Жером и беше прибавил: „Винаги мислеше, че искат да го окрадат“. И все пак харесваше ми този добряк чичо Ернест, с лукавия си поглед и присмехулния си вид. „Не ме гледай толкова сериозно — казваше ми сякаш той, — всъщност и аз съм дете като теб.“

Отидох при Мартин и Антоан и толкова обикаляхме напред-назад от ливадата до беседката, че ако ви интересува, мога да ви съобщя колко праскови, круши и ябълки има в градината. Нищо, съвсем нищо. Не, приятели, работата е съвсем умряла и ако тези дни не се случи нещо, краят й не се вижда.

Остава ми една-единствена дъвка. Тъжен ден.