Колет Вивие
Реми и призракът (17)

Четвъртък, 5 август

Да, ама не беше лека. Представете си, към два часа се събудих внезапно от един комар, който бръмчеше край лицето ми. Прогоних го и щях да заспя отново, когато съвсем ясно чух в коридора шум от влачещи се стъпки. Hullo boys! Най-после нещо да се случи! Скочих от леглото, напипах електрическото фенерче и както си бях бос, се измъкнах от стаята. Никакво съмнение, тук има човек, чувам дъха му. Едно, две, три… Запалвам лампата и насочвам лъча към силует в тъмночервена пижама — глухия господин.

— О! — извика той, стреснат от светлината. — Помощ! Пом…

Отвори се врата. Още една пижама, този път беше вуйчо Едуар.

— Какво става? — попита той.

— Той… той… — заекна господин Тео, като ме посочи обвинително с пръст.

— Помислих, че е някой друг, вуйчо — обясних аз.

— Какво казва? — изрече господинът, като допря длан до ухото си, за да чува по-добре.

— Помислил, че е някой друг! — изрева вуйчо.

Оглушителният му глас отекна в коридора и госпожица Роберт изскочи от полумрака, увита в широк жълт пеньоар, изпод който се подаваше нощницата й. Лицето й беше сбърчено, зъбите й тракаха и тя едва успя да произнесе думите:

— О, господи!… О, господи!…

— Не се вълнувайте, госпожице, няма нищо страшно — каза й успокоително вуйчо Едуар. — Моят размирен племенник чул някакъв шум, това е всичко. Моля да го извините, моля да извините и моето облекло — добави той с добродушен смях.

Трябва да си призная, че представлявахме странна група, събрани така в нощните си тоалети. Госпожица Роберт се беше опряла на стената и притискаше ръце към гърдите си, сякаш искаше да сдържи биенето на сърцето си.

— О, господа — повтаряше тя, — толкова ме уплашихте!

— Колко сте нервна, скъпа госпожице — каза й вуйчо с усмивка, — за малко да припаднете!

— Ще си легна пак — промълви слабо братовчедката, която все още цяла трепереше.

Прибрахме се по стаите си, но ми беше трудно да заспя отново. Какво правеше господин Тео в коридора в този необичаен час? В момента, когато го изненадах, отиваше към стълбата, сякаш искаше да слезе на партера. Странно… Колкото до „нервите“ на госпожицата, можех да предположа каква е причината: беше се уплашила, че „онова“ започва пак…

С една дума, ще кажете, напразна тревога. Да може би, но нека все пак запомним този инцидент.

Два часът

Наистина напразна тревога, моят първи заподозрян е оправдан — засега. Госпожица Роберт извика вуйчо Едуар встрани преди закуска и му повери с нисък глас, че господин Тео, този прекрасен човек, между някои други свои невинни прищевки имал навика да се промъква през нощта в кухнята, за да потърси нещо за хапване. Прощавали му, защото иначе бил много сговорчив и винаги доволен от това, което правят за него.

— Той не знае, че една вечер аз го забелязах — прибавила шепнешком. — И така, господине, осмелявам се да ви помоля да не се разпространява; ако историята стане известна, ще трябва да загубя един добър наемател… и…

— Можете да разчитате на моята дискретност — казал вуйчо.

Но ето че се случи още нещо! Загубих си химикалката, приятели, или за да бъдем по-точни, химикалката ми изчезна. Сигурен съм, че я бях оставил върху зелената си маса, като се върнах от стаята на Антоан, където бяхме играли — той, Мартин и аз, на нашата вечна бесеница, а когато малко по-късно поисках да си я взема отново, не я намерих. „Може би започва танцът на предметите?“ — помислих аз, изпълнен с надежда, и тревожно се огледах наоколо, като очаквах да открия химикалката върху часовника или в дъното на умивалника. Нищо подобно. В такъв случай може би е кражба, но кой ще ми я открадне? Бях излязъл само за пет минути от стаята си, за да си поискам носна кърпа от Мартин (забравих да донеса моите). Споменах за това на обед на вуйчо Едуар.

— Какъвто си прилежен — каза ми той иронично, — сигурно си оставил химикалката си в някой ъгъл, където рано или късно ще я намериш. Здрава ли беше?

— Не, беше много стара, много стара и…

— И старият вуйчо ще бъде много мил, ако се съгласи да ти купи друга? Е, добре, дадено, ще ти купя; нещо като компенсация за мозайката, която подарих на сестра ти. Има ли книжарница наоколо?

— Има една съвсем наблизо! О, благодаря, благодаря, вуйчо Едуар!

Така получих нова синя химикалка, хиляди пъти по-хубава от старата, която Мартин изгледа завистливо, когато я взех за играта на бесеница. Тя е напълно способна да изгуби нарочно своята, за да получи същата!

Пет часът

Ново приключение. Бях прибрал хубавата си химикалка в чекмеджето на масата, като слизах да хапна, и когато преди малко поисках да си я взема, какво да видя? Двете химикалки, старата и новата, грижливо поставени една до друга! А бях изследвал чекмеджето си тази сутрин, дори го бях обърнал и съм съвсем сигурен, че нямаше нищо в него! Какво ще кажете? Дали наистина „онова“ започва, или съм жертва на някаква илюзия?

Но това не е всичко. Отидох да потърся вуйчо Едуар, за да му разкажа откритието си, и го намерих накрая в малката канцелария заедно с госпожица Роберт; Мартин беше между тях двамата, лееше поройни сълзи и държеше в ръка парче порцелан.

— Не съм счупила вазата, не съм аз! — повтаряше тя. Сигурно е паднала сама, докато аз не съм била тук.

— Аз не… ви обвинявам — възпротиви се госпожицата.

Гласът й затрепери, тя изпелтечи няколко неразбираеми думи и замълча. Вуйчо я погледна заинтригувано, после, обръщайки се към Мартин, потупа нежно мокрите й от сълзи бузи.

— Такова голямо момиче, не те ли е срам? Я се изсекни по-добре. Не е важно дали си счупила вазата, или не; така или иначе, тя беше в стаята ти и аз, разбира се, трябва да купя нова. Хей, вие така ще ме разорите: химикалка, ваза.

— Химикалката се намери — казах аз.

И разправих моята малка история, като наблюдавах лицето на госпожица Роберт, което от бледо беше станало пурпурно.

— О, господи — повтаряше тя, — също като миналата нощ.

Вуйчо Едуар смята, че главата й не е в ред, щом драматизира всичко така. „Луда“, „не е в ред“, все едно и също говорят, но това, че главата на госпожица Роберт „не е в ред“, не може да накара химикалката ми да изчезне и да се появи отново.

— Сигурно не си прегледал добре чекмеджето си — каза ми вуйчо, — няма смисъл да разсъждаваме повече.

Такова е мнението и на Антоан, а Мартин пък вече се пита дали не е преместила вазата до ръба на камината, за да се види по-добре в огледалото; това обяснява как е паднала сама по-късно.

— Възможно е — казах й аз, — но не ми се вярва.

Приятели, представлението започва. Какво ли ще се случи утре?