Колет Вивие
Реми и призракът (32)

Неделя, 22 август

Госпожица Роберт отказа да подаде оплакване и нито неодобрението на вуйчо Едуар, нито недоумението на възмутения господин Маклу можаха да я накарат да си промени решението. Полиция? Съдилища? Нови неприятности? Досега била прекарала твърде много тежки часове, затова искала за в бъдеще само да я оставят на мира.

Тя добави — остроумно разсъждение — че в крайна сметка била открила наследството си благодарение на Жозефин, нали никой освен нея не бил заподозрял, че чичото притежава толкова пари.

— Тя почти ме подлуди с интригите си — завърши философски госпожицата, — но струва ми се, че сме квит. Представете си какво ще й бъде след малко, когато научи, че всичките й хитрини са послужили само за да забогатея аз!

— Ще бъде такъв удар за нея, че всичко ще признае — предсказа вуйчо Едуар.

Така и стана. Отначало Жозефин тръбеше, че е невинна, но щом разбра как е изтървала съкровището, внезапно се отпусна и разкри цялата история. Знаела, че нейният работодател държал в стаята си много златни монети, защото неколкократно го била изненадвала, когато ги броял. Затова била удивена след смъртта му, установявайки, че тези монети не са споменати в завещанието му и никой не подозира за тяхното съществуване. Случаят бил прекалено добър, за да го изпусне, но напразно преровила къщата от тавана до мазето през седмиците след погребението — златото било изчезнало. Тогава в отчаянието си се доверила на някакъв свой братовчед, чиновник в парижка търговска фирма, безскрупулен като нея. Намерението им било да купят къщата, като заемат пари оттук-оттам, и да я продадат по-късно, щом намерят съкровището (което несъмнено са смятали дори за по-голямо, отколкото е в действителност). Отказът на госпожица Роберт, пристигането й във Вилие объркали плановете им и тогава те организирали цял заговор, за да я докарат до разорение и да я принудят да се подчини на плановете им — заговор, който за малко не бе успял.

Вуйчо Едуар, който бе присъствал на сцената, ми разказа по-късно, че госпожица Роберт не отправила никакъв упрек към Жозефин; задоволила се да й плати дължимото и да я уволни веднага.

— Тази престъпница трябва да благодари, че има работа с такъв добър човек — добави той. — Като си помисля как се измъква безнаказано след всичко, което е направила!

— Снизходителността на нашата домакиня се доближава до глупост — отвърна господин Маклу. — Впрочем според мен сякаш има някаква наследствена лудост в това семейство. Този старец, който си играе на гатанки над седемдесет години и използва шаради, за да скрие хиляди златни монети, ми се вижда напълно ненормален. Може ли човек да се вдетинява така!

Наблюдавахме от прозорците заминаването на Жозефин. Изправена, със зачервено лице, нахлупила шапката си до очите, тя вървеше с широки крачки, почти тичаше, толкова бързаше да напусне тези места, които бяха свидетели на нейното поражение. Жером я следваше, като тикаше куфара й на количка, и старческото му лице се изкриви в безмълвен смях, когато вдигна глава и ни забеляза. „Добре се отървахме“! — сякаш казваше той и тези думи обясняваха по-добре от най-дългата фраза онова, което чувствахме всички. Когато Жозефин си отиде, цялата къща въздъхна с облекчение. Освободена от мъчителката си, Маринет радостно тракаше с тенджерите и тиганите в очакване госпожица Роберт да намери нова готвачка, Селина тананикаше в коридорите и дори старата дама, внезапно излекувана от своя ишиас, се реши да напусне стаята си.

Но как бих искал пък да видите възмущението на уважаемия господин Тео, когато съумя да разбере какво се е случило. Как, нима госпожица Роберт щяла да се ограничи с това? Нима нямало да преследва тези злодеи по съдебен път? За Жозефин, както и да е — такава добра готвачка, но нейният съучастник, този субект, който бе имал нечуваната смелост да се държи грубо с него, заслужавал най-жестоко наказание!

— Щом е така, остава ми само да напусна пансиона — каза той с глас, който трепереше от яд.

Горката госпожица дълго се извинява и накрая, отчаяна пред неизбежното поражение, стеснително съобщи, че имала намерение да организира утре, неделя, „малък банкет“, за да отпразнува края на своите неприятности. Тази сладка перспектива веднага успокои нейния раздразнителен наемател и вече изобщо не стана дума за заминаването му.

— Избрах неделята, за да може да присъства и татко ти — довери ми госпожица Роберт няколко минути по-късно. — Ах, ако милата ти майка можеше също да се присъедини към нас! Това е невъзможно, зная, но когато имам щастието да я видя отново, ще й благодаря за всичко, което ти дължа. Впрочем няма да се огранича само с това и обещавам и на трима ви награда… Но по-добре е да мълча, искам да ви изненадам.

Тя ме остави с тези загадъчни думи, които аз побързах да повторя на Мартин и Антоан. Награда! Каква? Колкото повече говорехме за това, толкова повече се разпалваше въображението ни. Мартин искаше книги, купища книги, Антоан мечтаеше за колело, а аз тайно се връщах на моя въздушен замък — банкнотите, които ще поставя на масата пред мама; но не можеше да става дума за парична сума и аз също като Антоан си пожелах колело.

— Ще ми го даваш ли? — попита Мартин.

— Изобщо не разчитай на това, малката — отговорих аз. — Всеки с подаръка си, пък и веднага ще ми съсипеш спирачките, като ги натиснеш по нанадолнището!

— Горката Мартин! — каза Антоан съчувствено. — Аз с удоволствие бих й давал моето, но искам истински бегач и на нея ще й бъде трудно да го кара.

При тези думи Мартин избухна в сълзи и извика, че това било ужасно тъжно, защото ако била предвидила нашите отговори, щяла и тя да иска колело вместо всичките тези книги.

— Много си глупава! — казах й аз грубо. — Получила ли си книгите? Ние получили ли сме колелата? Съвсем спокойно можеш да си смениш желанието, като се има предвид в какво положение са нещата!

— О, тогава искам колело! — заяви Мартин, като се изсекна силно.

Започнахме да правим големи проекти за разходки около Вилие, а после и край Версай, като се приберем в къщи. Ще си носим сандвичи и ще закусваме на тревата край някое поточе (сигурно ще има поточе), ще отиваме толкова далеч по пътищата, че понякога ще трябва да спим в странноприемница (сигурно ще има странноприемница) или пък ще опънем моята палатка.

Но всичко това се спряга в бъдеще време. В сегашно време ще добавя, че току-що писах на мама и на Пажетките и че е много приятно да разказва човек истинска драма, има чувството, че е писател. „Тайната на малкото семейство“, не е лошо като заглавие, нали, и струва колкото „Жертва след жертва“?

Глава I — Къщата с призраците

Глава II — Черната сянка

Глава III — Стаята на мъртвия чичо

Глава IV — На път към съкровището

Струва ми се, че ако чета собствения си разказ, не бих могъл да се спра, преди да науча неговия край, и си представям как ще треперят от страх Пажетките, като разберат на какви опасности сме се излагали. Страницата, в която им описвам нощния епизод между сливата и розите, е своеобразен малък шедьовър според мен: мракът, глухият шум на пръстта, падаща върху тревата, присъствието на заплашителната Сянка, всичко си е на мястото, просто виждам как моите три момичета се притискат едно до друго с уплашени възклицания.

Не е необходимо да ви казвам, че Мартин от своя страна разтръби победата ни по всички плажове на Франция; в този момент тя изстисква бележника си с адреси, за да види на кого още би могла да пише. Дебелият Антоан спи изтощен от вълненията и вероятно сънува спортни и колоездачни сънища, а в съседната стая баща му най-после може да пише колкото иска статията си, без да се страхува, че ще го безпокоят. Два часът е. Вуйчо Едуар спокойно пуши лулата си под липите, а глухият господин дреме малко по-далеч. Никакъв вятър. В неподвижните листа бръмчат оси, градината спи също като Антоан, дори къщата сякаш се е успокоила сега, когато вече е обикновена къща, в която не става нищо.

Но тишината е прекъсната от тихи гласове. Седнали под прозореца ми, госпожица Роберт и госпожа Маклу обсъждат менюто на „големия банкет“ и чувам думи, които ме карат да се облизвам: „Печено пиле, суфле с кайсии…“.

— Роберт, не мислиш ли, че сладкишът ще бъде по-икономичен? — забелязва старата дама, която се грее на слънце край тях.

— Е, мамо — отвръща госпожицата с радостно оживление, което не съм виждал досега у нея, — е, мамо, сто франка повече или по-малко, банкетът си е банкет!

Щях да забравя да ви кажа, че Жозефин вече има заместница, някоя си Мели, приятелка на Маринет. Тъкмо навреме за утрешния празник!

Татко ще пристигне до обед. Здравата ще се изненада, като научи за нашите подвизи.