Колет Вивие
Реми и призракът (23)

Четвъртък, 12 август

През целия ден Антоан тънеше в дълбок размисъл, а това е нещо толкова необичайно от негова страна, че майка му неколкократно го попита дали не му е лошо.

— Да не мислиш, че е лесно да накарам глухия господин да тича? — каза ми той. — Ти нямаш ли някаква идея?

— Всеки със задачата си, драги. Помисли.

— Че аз само това правя.

И внезапно — вдъхновението! С решителна стъпка той се приближи към господин Тео, който четеше вестника си, седнал на пейката в градината, и му извика в ушите: „Пожар!“.

Последният го изгледа и продължи да чете. Тогава горкият шишко объркано започна да повтаря: „Пожар! Огън! Огън!“ все по-силно и по-силно, все по-бързо и по-бързо, така че накрая заприлича на „Пж! Гн! Гн!“.

— Хайде, още един полудя! — възкликна вуйчо Едуар, който излизаше от къщата. — Виждам, че болестта е заразна!

Той ме отведе към пейката и пристигнахме точно когато господин Тео заявяваше на Антоан със сладникаво-кисел глас, че нямал огън, че никога не пушел и намирал за неприлично на единадесетгодишно момче да му се иска да си палне цигара.

— Ако баща ви знаеше! — завърши той строго.

Антоан изпелтечи някакви извинения и се оттегли сразен.

— Дай аз да го заместя — помоли Мартин, когато й съобщих за този неуспех.

Четвърт час по-късно тя се шмугна в трапезарията и сложи на стола на господин Тео три големи гвоздея, с върховете нагоре. Резултатът беше решаващ. На обед, щом пълният човек седна на мястото си, нададе силен вик и се вчепка в масата, за да се надигне — но за това му бе необходимо известно време и аз се убедих в неговата невинност: ако човек е в състояние да тича бързо от стая в стая, веднага ще скочи, когато е седнал на гвоздеи.

Тази безвкусна шега естествено бе приписана на неизвестния шегаджия и ние не изпитахме никакви угризения; списъкът на неговите злодеяния е достатъчно дълъг и един номер в повече или в по-малко не променя особено нещата.