Колет Вивие
Реми и призракът (30)

Петък, 20 август

Страхувах се, че вуйчо Едуар и родителите на Антоан ще надушат нещо тази сутрин, като видят бледите ни физиономии, но ни провървя. Едва успяхме да си кажем „добър ден“, когато глухият господин влезе по най-сензационен начин в трапезарията: без вратовръзка, с изблещени очи и дълга драскотина, която започваше от носа му и свършваше при лявото му ухо. В объркването си той бе останал по халат, който се развяваше около тялото му като бойно знаме. Господин Тео да дойде така, той, който винаги беше толкова спретнат — явно щеше да има новини!

— Ах, господине!… О!… Ах!… — запелтечи той, като се втурна към вуйчо Едуар и се вкопчи в сакото му. — Господине, господине, да ми направят това, на мен!

Той се задушаваше, беше станал яркочервен. Вуйчо го накара да седне, госпожа Маклу му наля чаша чай и след като изпи една-две глътки и се пооправи малко, горкият човек ни разказа следното.

Не заспал до късно миналата нощ за разлика от друг път и към един часа, като усетил лек глад, му дошло наум — да, просто му дошло наум — да потърси долу в кухнята нещо, за да „се подкрепи“. Наистина подобна история му се случвала за пръв път и той се постарал да не вдига шум, за да не безпокои никого. След като намерил доста трудно малко хляб и сирене, бавничко се изкачвал по стълбата, когато — той потръпна — когато една невидима ръка внезапно сграбчила яката на халата му, а някакъв „ужасяващ“ глас изревал в ухото му: „Внимавай, любопитнико, да не ти се случи нещо лошо; повече не ходи в стаята на мъртвеца!“.

— Да, „мъртвеца“, така ми извика гласът — продължи господин Тео, като бършеше мокрото си от пот чело с носна кърпа, голяма като покривка за маса. — Ах, господине, кръвта ми кипна, когато чух тези думи! И да ми говорят на „ти“, да ме нарекат „любопитник“, мен, Тео! Възмутително! Недопустимо! Опитах се да извикам за помощ, но ръката закри лицето ми, остри нокти се забиха в моята буза и гласът изръмжа: „Мълчи и бягай!“. (Аз поне така го разбрах.) Върнах се в стаята си както можах. Каква страшна нощ! Бях обезсилен, всеки миг ми се струваше, че ще припадна, нямаше дори с какво да се подкрепя; в борбата бях изгубил хляба и сиренето и ми се наложи да остана до сутринта с празен стомах. Моля ви се, дайте ми нещо за ядене — завърши глухият господин с жален глас.

Госпожа Маклу побърза да го обслужи, а ние го оставихме да дъвче препечените си филии и изтичахме на ливадата, където обсъдихме случката. Лесно се досещахме какво бе станало. Когато купувачът се е блъснал в господин Тео на стълбата, естествено е помислил, че това е нескромната личност, открита от него в стаята, и е решил да я поизплаши, за да я накара да се откаже от повторно посещение. Без да знае, горкият глух господин беше си изпатил заради нас тримата и трябва да ви призная, че се зарадвах от това, защото, като се има предвид докъде бяха стигнали нещата, Антоан, Мартин и аз повече от всякога трябваше да останем в сянка.

Но беше вече крайно време да се действа. Предоставих на Мартин да отиде да закачи ключа на таблото и се заех със задача номер едно — кучето. За тази цел се обърнах към госпожица Роберт, която спрях в коридора точно когато излизаше от стаята на майка си с чаша в ръка. Тя все още бе много развълнувана от приключението на господин Тео, за което вуйчо Едуар й беше съобщил, и почти не разбра моя въпрос.

— Куче ли? Питате ме дали моят чичо е имал куче? Откъде да знам, моето момче, нали никога не съм идвала тук, когато е бил жив? Ах, боже мой, каква ужасна история! Горкият господин Тео, толкова обича спокойствието! А, да, кучето. Защо говорите за куче? Е, това си е ваша работа, но по-добре политайте Жозефин, а не мен.

Точно пък Жозефин беше последният човек, на когото бих задал подобен въпрос, и аз реших да се обърна към Жером, който според думите на Селина трябваше да дойде към десет часа. Още беше само девет. Налагаше се да чакаме цял час!

— Да се заемем с копчето — предложих на Мартин. — Не смея да се върна при госпожица Роберт, пък и тя кой знае какво ще ни отговори, толкова е зле. Остава ни обаче Маринет; нали тя отвори вратата на купувача, когато той дойде и сигурно си спомня как е бил облечен.

Маринет ядно размахваше метлата из трапезарията; тя направи гримаса, като ни видя да влизаме, и заяви със злобен глас, че Жозефин й „опъвала нервите“ с крясъците си.

— Твърди, че имала „сърцебиене“. Ами да се лекува тогава и да не дразни и другите, като е болна! Направо е луда, за малко да хвърли тенджерите си по главата ми, когато й заговорих за историята с господин Тео. Между нас казано, мисля, че тя пие… Но стига приказки. Какво искате пак? Филии?

— О, не! — промълвих аз. — Само че…

— Само че се уловихме на бас — поде Мартин, която винаги успява да измисли нещо. — Представете си, играехме на портрети и избрахме господина, който миналия ден дойде, за да купи къщата — нали си го спомняте? Брат ми твърди, че имал бежова дреха с черни копчета, а аз съм сигурна, че копчетата бяха бели, нали го видях, като излезе от двора! Кажете, кажете, кой печели? Нали аз?

Маринет се облегна с две ръце на дръжката на метлата и помисли малко.

— И двамата губите — заяви накрая тя важно и сериозно. — Копчетата не бяха нито бели, нито черни, те бяха метални, лъскави. Сега доволни ли сте?

В този миг до нас достигна глас от вестибюла, познат глас, който ме накара да трепна:

— Маринет!

И Жозефин влезе в трапезарията. Колко се беше променила тя от онзи следобед, когато я изненадах да се връща задъхана в кухнята! Уморено лице, блуждаещи очи, които изразяваха някаква сдържана ярост. Трябваше да направя усилие да я гледам горе-долу естествено в лицето, а вътрешно си казах: „Аха, измъчваш се, надушваш опасност, но не можеш да се досетиш откъде идва!“.

— Каква отвратителна жена! — забеляза Мартин, когато напуснахме трапезарията, оставяйки Маринет да се разправя със своята мъчителка.

— Да — отвърнах аз, — странно е как се променят хората в очите ти, когато проникнеш в мислите им. Но да се върнем на въпросчето, по-скоро на копчето: доказателствата са налице, няма грешка, именно купувачът се прави на призрак през нощта. Хайде сега бързо да отидем в градината и да чакаме Жером.

Антоан дойде при нас и десет минути по-късно старецът пристигна, понакуцвайки; за щастие изглеждаше в по-добро настроение от вчера.

— Здрасти, деца — каза ни той дрезгаво, като пълнеше лейката си, — виждате ли, ще дам на зеленчуците да си пийнат!

— Сигурно ще се зарадват в тази суша! — забеляза Мартин живо. — А, знаете ли, господине, искахме да ви попитаме за кучето, за онова добро куче, което някога е било тук. Спаниел ли беше, или фокстериер?

Жером ни се усмихна с широка и добродушна усмивка, която откри беззъбата му уста.

— А, фокс беше, само че, честно казано, в последните дни горката гадинка на нищо не приличаше, толкова беше затлъстяла. Шефът я глезеше до безсрамие, то това й съкрати живота.

— Значи е умряло? — попитах аз.

— Че какво друго можеше да направи, мойто момче, както я караха? Такава хубава кучка беше, палава като мишчица отначало, можеше да си живее петнайсет-шестнайсет години, ако само я бяха оставили да си отдъхне между яденетата; да, ама то бяха сладкиши, деликатеси… От преяждане се гътна, много явно, точно един месец преди шефа. Като си помислиш, странно е, дето си заминаха така, един след друг, ама пък вярно, толкова се натъжи човекът. „Единствената ми приятелка, Жером“ — така ми каза и я погреба, значи, също като човешко същество, сложи я в хубава кутия.

— Тука в градината ли я погреба?

— Ами да, нали аз изкопах дупката там, под сливите, на ливадата. Ама само тази дупка, инак — не, всичко от край до край шефът си го направи сам и пренесе кутията от къщата чак на полянката; едва издържаше на тежестта, според мен тоя товар му скъси живота, вече си беше болен. „Дайте ми това нещо де!“ — казвах му, но той се заинати като муле и така и не поиска да остави своята Марсала…

— Какво? Какво? Марсала? Кучето Марсала ли се казваше? — извикахме и тримата едновременно.

— Ами да, така й беше името! Е, и та, какво ви стана? — промърмори Жером, който изглежда се ядоса, че го прекъснахме. — Хайде, бягайте, хитреци такива, да не съм ви видял повече!

Замаяни от това откритие, ние инстинктивно изтичахме до ливадата, нашето убежище, но, вярвате ли, не се решавахме да навлезем в нея. Под тези треви, под тези диви цветя, които тъй често ни бяха гъделичкали по бузите, когато се изтягахме на тревата, в сянката на тези сливи, чиито плодове бяхме поглъщали лакомо, бе заровено съкровището на чичото. Защото навярно и вие като мен сте отгатнали: погребението на Марсала е било само прикритие и в кутията са били парите, а не кучето. Всичко го доказваше: името на Марсала, което се получаваше в шарадата, странната нервност на стария човек, упорството му да носи тази кутия без чужда помощ, та никой да не се учуди от теглото й. Да, всичко го доказваше и затова ни беше страх.

— Дай ми ръка — казах аз на Мартин. — Ела, Антоан.

И така, ръка за ръка, ние навлязохме в това опасно място, където бе заровена тайната на мъртвия чичо. „Под сливите“ — беше казал Жером. Но под коя от четирите? Не беше уточнил, а аз не смеех да го питам повече. Тогава как да узнаем? Колкото повече гледахме дърветата, толкова по-еднакви ни се струваха, както си стърчаха във всеки ъгъл на ливадата, сред гъстата дива трева.

— Това, което е в левия ъгъл, е малко по-голямо от другите — прошепна Мартин, защото ние неволно бяхме понижили глас. — Може пък да е то, а? Под него има глухарчета.

— Че какво доказват твоите глухарчета? — отвърнах аз със същия тон. — При другото пък има маргаритки, а при третото, онова, дето е до стената, малко преди розовия храст — скабиози.

Розовият храст… розите… За миг останах неподвижен, с блуждаещ поглед, мъчейки се да разбера, и казах бавно:

— „Няма рози без бодли“. Мартин, Антоан, това беше едната поговорка! Вече мислех, че това значи: „Ще ви бъде трудно да разгадаете шарадата“, но не, розите били тук, само за да ни покажат сливата!

Последва дълго мълчание: гледахме се уплашено, а после все така, без да кажем дума, излязохме от ливадата на пръсти.

— Ще ни трябва лопата — заявих тогава аз, като повиших глас. — Просто ще вземем някоя от беседката… тази нощ.

— Тази нощ? — повтори Антоан с чезнещ глас, като се спря насред алеята.

— Да не мислиш, че ще можем да изкопаем дупката посред бял ден, без никой да ни забележи? — казах му аз весело. — Хайде, Шишко, смелост! Разбира се, няма да е забавно, но вече сме стигнали твърде далеч, за да отстъпваме — пък и, вярвай ми, резултатът ще си струва труда!

Мартин тихичко се засмя.

— Като си помисля — каза тя, — като си помисля, че госпожица Роберт в това време ще спи в леглото си, без да предполага какво правим за нея!

— Утре ще узнае — отвърнах аз.

Утре? Нима наистина утре, да, утре, ще сме открили съкровището? Обзема ме страх, когато пиша тези редове. Ами ако съм сбъркал, ако?…

До утре.