Колет Вивие
Реми и призракът (11)

Сряда, 28 юли

Сега пък мама се разболя. Вчера вечерта припадна в кухнята, докато миеше чиниите: Мартин я намери просната върху плочките и толкова се уплаши, че извика: „Помощ!“. Татко и аз притичахме: аз се разревах, Мартин също се разплака, а татко така се обърка, че просто не знаеше какво прави.

— Трябва да й разтрием слепоочията с одеколон! — викаше той. — Одеколонът… Къде е одеколонът? Мартин, питай майка си къде е одеколонът!… А, не, вярно, че майка ти… Ами търси тогава ти де, бързо!

Аз отидох при лекаря; плачех, докато пресичах улицата, и когато се върнах с него десет минути по-късно, направо не смеех да вляза в къщата. Мама… Тя седеше в леглото с обичайното си изражение.

— Мамо, колко е хубаво! Не си ли вече болна?

— Не, моето момче, мина ми.

За съжаление лекарят каза, че ни най-малко не й е минало, че мама е получила нервна криза, дължаща се на умората, и че й препоръчва да отиде на планина за месец-два.

— Мила Лизет, каква катастрофа! — извика татко, когато той си отиде.

Мама се опита да му се усмихне, но не успя и заплака безшумно; сълзите течаха една по една по бледите й бузи и това беше толкова тъжно, че и ние двамата с Мартин се разревахме.

— Не… Няма нищо, нищо… особено — заекваше тя, — аз съм здрава, Марсел, нали… нали знаеш.

— Празни приказки — възпротиви се татко. — Чу какво каза лекарят! Ама и ти си виновна, не биваше така да се изтощаваш с прането и чистенето; видя докъде я докара! На планина… Лесно е да се каже, само че откъде ще намеря пари, за да те изпратя на планина? Къде ще ги намеря?

Мама му отговори със слаб глас, че в такова критично положение трябва да превъзмогне предразсъдъците си и да се обърне към вуйчо Едуар, който с най-голямо удоволствие щял да помогне, както често му бил предлагал вече.

— Не! — изрева татко.

Той излезе и затвори вратата така шумно, че мама тихичко изплака, но се върна почти веднага с разкаян вид и каза, че ще изпрати писмо.

— О, благодаря ти, благодаря ти! — промълви мама.

Тя целуна татко и аз видях колко по-леко й стана при мисълта, че вуйчо ще се погрижи за нея.

— Вървете да спите, деца, късно е и смятам, че сега ще спя добре — каза ни тя, на Мартин и на мене.