Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rémi et le fantôme, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Венелин Пройков, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Колет Вивие
Заглавие: Реми и призракът
Преводач: Венелин Пройков
Година на превод: 1979
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: Роман
Националност: Френска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
Излязла от печат: септември 1979
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Иван Газдов
Коректор: Христина Денкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1589
История
- — Добавяне
Понеделник, 2 август
Ето че съм в сърцето на загадката — ако наистина съществува загадка. Още не съм намерил никакви сериозни улики, казвам ви го веднага. Но да подхванем нещата от началото.
Преди всичко вуйчо Едуар ни каза чудесни неща от пътуването си до Тиел, когато се върна да ни вземе вчера следобед. Мама имала много хубава стая, с изглед към планината, всички много се грижели за нея и тя вече се запознала със съседката си, която също имала две деца. Милата мама… Татко се развесели и крачката му беше бодра, когато в пет часа ни помогна да занесем багажа си до автобуса.
Маршрутът, който бях изминал с Ги, ми припомни приключенията ни от прословутата неделя. Кой би могъл да предвиди тогава, докато онзи перко така старателно избираше стаи за братята и сестрите си, че аз ще се настаня в пансиона? Просто подскачах от нетърпение, когато слязох от автобуса, и положих усилия, за да не изтичам напред.
Госпожица Роберт ни чакаше под навеса — същия този навес, под който бях прекарал такива неприятни мигове — и веднага се нахвърли върху вуйчо Едуар с хиляди учтивости. Господин Бонтан ще желае ли една цитронада? Или вода? Един лек чай? Господин и госпожа Маклу ще дойдат тук следващия четвъртък и техният син вероятно ще се зарадва да бъде пак със своите „големи приятели“. Градината, алеята с липите, дърветата, посадени от починалия собственик…
— Да, да — мърмореше вуйчо Едуар, като бършеше мокрото си от пот чело. — Бихте ли ни показали стаите, ако обичате?
Нашите три стаи са една след друга на първия етаж и моята, последната, е същата, която Ги бе избрал за себе си. Тя е тъкмо за мен, защото е с два прозореца, единият от които гледа към градината, а другият — към улицата, и това ще ми даде възможност да наблюдавам околността. Щом затворих вратата след вечеря, направих първия оглед и — да си призная — дори погледнах под леглото, където впрочем не намерих нищо, само малко прах. Освен това легло, с бежова покривка, има два стола, зелена масичка, умивалник с течаща вода, стенен часовник и стар скрин, който веднага привлече моето внимание. Приближих се, отворих чекмеджетата, последното не се поддаваше въпреки всичките ми усилия. Къде ми са ключовете? Като ги вземах от куфарчето си, се сетих за дъвката и лапнах една — Hullo boys! — за да създам атмосфера. Глупава работа са тия дъвки, щипят дяволски езика, но дългът преди всичко, нали? Хайде сега, на работа! Опитах всички ключове един след друг, но нито един не влезе в ключалката, освен най-малкия, който влезе така добре, че не можех да го извадя. Дърпам, бутам, пак дърпам. Прас! И аз шумно се изтърколих назад заедно с чекмеджето и се омотах в едно одеяло, което вероятно се беше заклещило и пречеше на отварянето.
— Каква е тая шумотевица, Реми? — викна ми сънен вуйчо през стената.
— Чекмеджето, вуйчо Едуар; исках да го дръпна и то падна. Извинявай и лека нощ!
Върнах чекмеджето на мястото му колкото можеше по-безшумно и си легнах доста смутен. Първата нощ в непозната стая винаги е особена: машиналните движения, които човек е правил всяка вечер, внезапно изгубват смисъла си, трябва да се учат нови, да свикваш с дюшека, с възглавницата, с тапетите, с всички тези подробности, които те смущават, защото още не са станали част от теб. Но още по-особена беше тази първа нощ в тайнствената къща, чието мълчание ме караше да си представям невидимо същество, което сдържа дъха си и дебне… кого? Никого, защото не чух абсолютно никакъв шум, освен пискливото мяукане на някаква котка в съседната улица. Спомних си, че големият Майк никога не се събличаше в замъка, за да бъде готов за всичко, и реших да направя като него; но не е много весело да лежиш буден в тъмното и страхувайки се, че ще заспя, си казах петнадесет пъти поред „Гълъбът и мравката“. На шестнадесетия път вече спях.
Мартин ме събуди, като блъскаше по вратата ми.
— Още ли си в леглото, мързеливецо? Знаеш ли, че е девет часът и че всички вече закусихме! Ставай бързо!
Вуйчо Едуар се намръщи, като ме видя.
— Ама че работа, сякаш си спал с ризата си, станала е на парцал!
Прибрах се да се преоблека, след като изпих какаото си, и се възползвах от това, за да пъхна в джоба си лупата на татко и една-две дъвки. Когато преминавах през вестибюла, госпожица Роберт ме спря.
— Извинявай — каза ми тя, — исках да те попитам дали любезният младеж, с който толкова мило дойдохте да ме видите, не е имал някаква неприятност, той или някой от близките му? Родителите му трябваше да потвърдят пристигането си, а не получих никаква бележка. А той като че ли беше във възторг от моя пансион!
— Не зная, госпожице — отговорих аз притеснено, — всъщност аз познавах много малко господин Ги и той дори не ми остави своя адрес. Струва ми се, че сестра ми ме вика…
Избягах, като проклинах Ги и неговите свободни съчинения, доволен, че съм се измъкнал така леко. Мартин ме чакаше в градината. Тази градина е много по-голяма, отколкото си представях, защото продължава зад глогиновия храсталак със зеленчукови лехи и с една некосена ливада, където четири сливи издигат тънките си стебла сред тревите и глухарчетата, а тук-таме расте по някоя и друга роза, вероятно остатък от стари лехи. Мартин искаше да остане в ливадата, аз предпочетох да изследвам беседката, така че се разделихме. Беседката впрочем ме разочарова както и стаята; беше пълна с лопати и градинарски инструменти и макар дълго да разглеждах всичко с лупата, не открих нищо особено, освен може би куп тънки въжета, скрити под голямо парче черен плат. Дали все пак няма кладенец? Не, нямаше.
Ожаднях от всички тези претърсвания и се осмелих да откъсна една сочна зряла праскова; вече протягах ръка към следващата, когато край мен се появи един космат, побелял и сбръчкан старец със синя престилка, цяла в кръпки.
— Ехей, хапваме ли си? — избоботи той. — Ако изядеш всичко, какво ще остане за другите, а?
— Толкова е… вкусно! — признах аз, като отпуснах ръката си.
Устата на стареца се разтвори в широка усмивка, която ми откри три големи зъба, пожълтели от тютюна.
— Вкусни са си, вкусни моите праскови, доста се мъча, за да са такива — каза той щастливо. — Хубава градина, ама дяволски много работа, просто не свършва! Така както ме гледаш, трябва да садя салатите, та идвам да взема въжето, за да направя редовете.
— А, въжето ли? — повторих аз.
— Ами да, въжето, дето е в беседката. Разбираш ли нещо от градинарство?
— Не, нищо.
Старецът ме изгледа замислено за миг и след това отново се усмихна.
— В ливадата има няколко диви сливи — довери ми той, като понижи глас. — Разходи се дотам и лапай колкото искаш, нищо не става от тия плодове…
— О, благодаря, господине — казах аз.
Отидох да съобщя на Мартин, която се търкаляше в тревата, и тя скочи на крака. Какво изобилие! Вярно че сливите бяха малко зелени и твърди като дърво, но беше чудесно да ги берем сами и изядохме толкова много, че на обяд почти не бяхме гладни.
Глухият господин вече беше седнал на масата си, когато влязохме в трапезарията: той ни поздрави много любезно — но колко е грозен, дебел, тлъст, блед, с ноздри, широко отворени като две големи дупки в средата на лицето му, със смущаващи очи и тежки клепачи, които скриват погледа му! С една дума, от него просто лъха двуличие и аз веднага реших да го следя отблизо, ако се случи и най-малкото нещо. Престъпникът от „Жертва след жертва“ беше пелтек, а от пелтеченето до глухотата… Да, връзката е тук! Hullo boys! Ето го първия заподозрян!
Сервитьорката също не ми хареса — млада, нахална и наплескана с грим. Мартин, която знае всичко, ми каза, че тя идвала в пансиона само през деня, а имало и редовна прислужница, която се казвала Маринет и била доста кисела.
След яденето госпожица Роберт дойде в черна копринена рокля да ни попита дали сме „доволни“. Вуйчо Едуар я похвали за превъзходната кухня.
— Ще предам вашите похвали на Жозефин — каза тя, като се изчерви от удоволствие. — О, тя е чудесна готвачка! Била е тук още по време на моя нещастен чичо, собственика на къщата, господине, и аз се поздравявам, че успях да я задържа.
— Напълно съм съгласен с вас — промърмори вуйчо Едуар, като ставаше. — Е, деца, ще отидем ли да се поразходим?
Отидохме до гората с трите блата по съвета на госпожица Роберт; беше ужасно задушно и вуйчо поспа в сянката на един бук, докато Мартин късаше листа, защото нямаше цветя. Аз се прозявах след безсънната нощ, бързах да се прибера, за да продължа разследванията си и щом се върнахме, слязох в кухнята под предлог, че искам филия с масло. Това е широка стая, която се намира под земята и до нея се стига или по вита стълба в дъното на вестибюла, или по една друга, още по-тясна, която излиза на двора и стига отзад чак до най-горния етаж. (Виждате, че не изпускам нищо.)
Седнала пред една голяма кошница, Жозефин чистеше грах и аз веднага познах в нея дебелата рошава прислужница, която ни беше донесла гроговете в деня, когато дойдохме с Ги.
— Какво правиш тук, господинчо? — попита ме тя високомерно, като ме изгледа над очилата си. — На наемателите не им е мястото в моята кухня, госпожицата е трябвало да ви предупреди.
Тя беше толкова смешна с начумереното си изражение и големите си алени бузи, че аз едва се въздържах да не се разсмея. Казах й за филията.
— А, ясно — каза тя по-меко. — Обедът свърши, нали? Госпожицата ми каза, че татко ти добре си похапнал!
— Той не ми е татко, а ми е вуйчо — отговорих аз.
— Не може да бъде, да не си сираче?
— Не, не, за щастие!
Разказах й за болестта на мама. Тя ме изслуша внимателно, като продължаваше да чисти граха и ме прекъсваше на всяка дума с възклицания: „Боже мой! Колко тъжно!“, като изразително клатеше глава.
— А филията — каза ми тя накрая — трябва да си я искаш от Маринет, това е нейна работа, а не моя. Маринет, ей, Маринет! — извика тя. — Ах, тези млади хора никога не са си на мястото, когато човек има нужда от тях!… Е, все пак ето я!
Маринет — тъничка брюнетка с упорито изпъкнало чело — изглеждаше в доста лошо настроение.
— Тук човек май една минута не може да бъде спокоен — заяви тя кисело. — Свърших си работата, мисля, че е достатъчно! Какво искате още?
Предполагах, че Жозефин ще се разсърди, но нищо подобно, тя само поклати глава.
— Лудетино, втълпи си, че работата никога не свършва! — каза тя с покровителствен тон. — Хайде, хайде, успокой се и не се прави на по-лоша, отколкото си; този млад човек иска филия, а аз предпочитам да не пипам хляба с тези мръсни ръце.
— Добре, госпожо Жозефин, просто трябваше да ми обясните! — промърмори Маринет, малко смутена от избухването си.
Измъкнах се веднага щом можах. Докато бях долу, беше започнало да вали и прекарах остатъка от следобеда, като си играх на бесеница с Мартин. Стаята й е също като моята, само вместо скрин има шкаф от светло дърво.
Отбелязвам, че след вечеря вуйчо Едуар размени няколко думи с глухия господин, който сладникаво го запита дали е доволен от пансиона.
— О, да, много е хубава храната — отговори вуйчо.
— Казвате, че сте дошли с колата?
— Не, господине, казах хра-на-та.
— Да разбрах, вие обичате яйцата, но мисля, че утре ще има шницел.
„Той е съвършено глух“ — каза ми вуйчо на ухото.
Във всеки случай никак не ми харесва!