Колет Вивие
Реми и призракът (33)

Понеделник, 23 август

Колко жалко, приятели, че не можахте да присъствате на вчерашния обед! Щяхте да видите вашия Реми в цялата му слава, ушите ми още звънят от похвалите, които получих — би трябвало да кажа, които получихме, защото Мартин и Антоан си получиха тяхната част, малко големичка според мен. Но да поговорим за татко… Вуйчо Едуар толкова бързаше да му съобщи новините, че го задърпа към градината още с пристигането му, дори не го остави да си свали шапката. Без да разберат, се промъкнах след тях и наблюдавах лицето на татко, докато вуйчо му говореше: усмихнато, спокойно лице, което не изразяваше ни най-малко удивление.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? — промълви разочаровано вуйчо. — А аз мислех, че ще те изненадам!

— Да ме изненадаш? — извика татко. — Нищо, свързано с децата ми, не може да ме изненада, Едуар! Между нас казано, ама съвсем между нас, можеш да обиколиш доста свят, без да видиш такива като тях. Моят Реми е толкова умен, а пък за Мартин да не говорим!

— Между нас казано, ама съвсем между нас, Марсел, споделям напълно твоето мнение — отвърна вуйчо, като му смигна.

Те се усмихнаха съучастнически и аз също щях да се разсмея, когато чух татко малко по-късно да заявява на господин Маклу (и то с какъв небрежен тон!):

— Е, имали са късмет; не бива да преувеличаваме нещата, уважаеми господине!

Мели, познатата на Маринет, беше надминала себе си, обедът беше великолепен и аз изпих толкова разноцветни вина, че чак ми се завъртя главата. Антоан беше червен като мак, Мартин си тананикаше сама, вуйчо Едуар разказваше виц след виц, глухият господин си вземаше по два пъти от всичко и се смееше на доверие, без да е чул нищо, госпожа Маклу се кикотеше в салфетката си, татко викаше: „Мой ред е, Едуар!“, господин Маклу го прекъсваше, за да разказва спомени от колежа си, а госпожица Роберт, седнала на края на масата до майка си, съзерцаваше сцената с умилен вид.

— Никога „Малкото семейство“ не е отговаряло по-добре на името си! — заяви тя по време на десерта с развълнуван глас. — И това го дължа на тези добри деца. Благодаря! Благодаря!

— Тост за Реми! — извика вуйчо Едуар.

— Тост за Мартин и Реми! — прибави татко.

— И още един тост за Антоан! — каза госпожа Маклу, която сигурно смяташе, че малко пренебрегват нейното момче.

Селина, Маринет, Мели и Жером дойдоха да пият шампанско с нас и вуйчо Едуар с чаша в ръка импровизира кратка реч за събитията от последните седмици, като с удоволствие подчерта ролята, която съм изиграл в тях, и заслепението на „възрастните“, видели във всичко това само детска игра. Той сравни пансиона с голям кораб, който, освободен от задръжки, се впуска да завоюва вълните — в случая вълни от наематели — и понесен от своето вдъхновение, описа бъдещите подобрения, гаража, който ще бъде издигнат на ливадата, пристройките, които една по една ще заменят скромните вилички наоколо.

— Бъдещето е ваше, госпожице — завърши той, вдигайки чашата си. — Пия за „Малкото семейство“, което скоро ще стане „Голямо семейство“!

— Всичко това са лудости! — промълви неодобрително старата дама.

Настъпи кратък миг на неудобство и внезапно госпожица Роберт вдигна глава — една нова госпожица Роберт, чиито бузи пламтяха, чиито очи блестяха и която говореше със звънък глас, който никога досега не бяхме чували. Ако било лудост да осъществи човек мечтите си, тя щяла да отрече разума, каза ни тя. И изброи на един дъх своите планове, сякаш искаше от един път да отприщи всичко, което бе пазила в себе си до този миг. Най-напред нашите награди; после подаръци за камериерката, за новата готвачка, за стария Жером особено, който е бил другар на нейния скъп чичо. Но тя не искала нито гараж, нито пристройки; „Малкото семейство“ й стигало и щяло да й бъде мъчно да види как съсипват ливадата. Напротив, винаги била искала да има чудна градина, пълна с най-красиви цветя — колко я разбирам! — и смятала полека-лека да разшири своята, купувайки съседните землища, където Жером ще може спокойно да насади плодните дървета, които е обичал покойният чичо. Какви гъсти сенки ще има тук по-късно! Какви чудесни зрели плодове!

Тя говореше, говореше, с поглед, вперен в пространството, и майка й я съзерцаваше смаяно.

— Не мога да я позная! — повтаряше тя.

— Какво искате, тя започва нов живот — отвърна тихо вуйчо Едуар. — Този шок и тези вълнения я освободиха.

В този миг Жером излезе напред, по-превит от всякога; той улови двете ръце на госпожица Роберт в своите.

— Хубав ден, хубав ден е тоя — каза й той с треперещ от радост глас. — Викам си, госпожице, че шефът сигурно потрива ръце там, където е, като ви чува да говорите така, и сигурно си мисли: „Добре съм избрал наследницата си и благодарение на този тук хитрец (той ме показа с пръст) ще мога да спя спокойно“. Какво ще кажете например за един ред хубави едри круши, които да сложим край живия плет в дъното?

— Ехей! Жером наистина не си губи времето! — забеляза весело Селина.

И донякъде под влияние на шампанското, ние всички избухнахме в смях.